В стаята нямаше много хора. Те бяха вперили очи в Ина и внимателно я слушаха. Тя бе слабо чернокосо момиче с живи кафяви очи.

– Когато пристигнах за първи път в Израел, не можах да разбера защо евреите наричат ​​търговските си центрове „каньони“.

– Наистина ли така ги наричат? – изненадан попита Влади.

– В Америка има Гранд Каньон и това е разбираемо, – добави Таня, – но какво е общото между търговски център в Тел Авив и тясна долина, по чието дъно пълзи река като змия?

– И аз така бях объркана, – призна си Ина, – докато не започнах да изучавам иврит.

– И какво? – в очите на Сашо се четеше огромно любопитство.

– Оказа се, – Ина огледа групата дяволито, – че израелските каньони нямат нищо общо с впечатляващите снимки на пътешествениците.

Всички мълчаха и зачакаха по-подробно обяснение.

– Местните израелски каньони, – започна да обяснява Ина, – произхождат от думата „купувам“ – לקנות – [ликнОт] и «покупка» — קנייה – [книйЯ]. Струва ми се, че няма нищо по-интересно от това да можеш да определиш корена в еврейския глагол и да видиш колко думи са образувани от него.

– И какво следва от това? – намръщи се Боби. – Трябва да изучаваме езика, а не да го сравняваме с подобно звучащи думи от родния.

– Боби, знам, че не си от много ученолюбивите, – засмя се Ина, – но това, което каза е точно така. Приличащите се по звучене чужди думи много рядко означават едно и също с тези в родния ни език.

Дамян бе съкрушен. Той бе смачкан от трудностите, с които се срещаше в живота си. Бе се отчаял, защото не намираше изход от положението си.

Отиде при престарелия си баща и му каза:

– Тате, не издържам повече! Животът ми е непоносим ….

Баща му взе пръст от земята и я сипа в току що налятата кана с вода.

– Ето, – бащата се обърна към сина си, – това представлява твоето страдание.

Водата в съда се размъти, стана кална и възрастния човек я изля на земята.

Бащата се надигна, излезе от двора и се насочи към реката, която минаваше край дома им. Синът му го последва.

Старецът отново взе пръст от пътя и я хвърли в реката.

Водата се размъти за малко, но след това се избистри.

– Видя ли какво стана? – попита бащата.

Синът вдигна рамене. Той не бе разбрал нищо.

– Ти всеки ден трябва да избираш, – бащата го погледна изпитателно, – къде да хвърлиш трудностите си, в каната или в реката…..

Петър имаше куче и то му служеше вярно. Но животното остаря и започна да създава много проблеми на стопанина си.

Един ден Петър реши:

– Така повече не може. Трябва по някакъв начин да се отърва от кучето.

Петър се качи на лодката си, взе със себе си и кучето, след което отплава по реката.

– Трябва да намеря по-дълбоко място, – каза си той. – Само ще го побутна, то само ще се удави.

На Петър му хареса една част на реката, където водата бе зеленикава.

– Изглеждаше достатъчно дълбоко, – усмихна се Петър.

Предоставяше му се прекрасна възможност да извърши замисленото.

Той побутна леко кучето и то падна във водата, но не се удави.

Животното започна да маха с лапи и се задържа над водата.

Петър се ядоса и с греблото се опита да удари кучето по главата, но загуби равновесие и сам падна във водата.

Той не знаеше да плува и започна да се дави.

Тогава вярното му куче го захапа за дрехата и го изкара на брега.

През зимата Тони дойде на гости на баба си и дядо си. Старците много му се зарадваха.

Вечерта Тони сподели с баба си:

– Аз зная къде живее Бог.

– Къде? – изумена го попита баба му.

– Той живее в гората близо до вашата къща, – каза възторжено Тони.

– От къде знаеш това? – намеси се и дядо му, който бе чул отговора на внука си.

– Веднъж, когато се разхождахме в гората, мама ми каза ….. – и Тони замлъкна нерешително.

– Какво ти каза? – подкани го баба му, чакайки с нетърпение да разбере.

– Тя ми каза, че ние не можем да видим Бога, но можем гледаме това, което е направил, – отговори Тони.

– Правилно ти е казала, – съгласи се дядо му.

– Мама още каза, – продължи Тони, – че животните, дърветата и реката са следите на Бога. Той е край вашата къща, защото тук е много красиво.

Дядото и баба се спогледаха и се усмихнаха.

– Умник е нашият внук, – прегърна го баба му. – Още е малък, а такива хубави неща е научил.

„Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките, Земята е пълна с Твоите творения“.

Създателят със всичко около нас ни говори за Своето ненадминато майсторство. Неговите дела в природата провъзгласяват присъствието Му и ни подбуждат да Го хвалим.

Нека приемем всичко това с удивление днес и да Го величаем за това!

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?