Днес е неделя. Осем часа е, а от детската стая се чува кавга.

– Момчетата пак са се скарали за нещо, – въздъхва с тъга Елена.

Тя стана от леглото и докато отиваше към стаята на децата си, ясно чува виковете им.

– Махни този глупав пъзел оттук! Не виждаш ли че строя път?! – крещеше Кирил.

– Много ти е крив пътя, – присмя му се Николай. – Гадно ми е да го гледам. Сега нарочно ще го разритам, за да не ми се мярка пред очите.

– Само опитай! – закани се Кирил. – Веднага ще ти разруша пъзела.

– Мразя те! Ще кажа всичко на мама…..

– Доносник …. Чудя се защо изобщо си нужен в нашия дом?!

„Колко пъти съм им обяснявала, че са братя, – тъжно си помисли Елена, – че трябва да са добри един към друг, да се подкрепят…. Какво да правя? Трудно ми е постоянно да ги наблюдавам“.

– Не , в никакъв случай не трябва да им позволявам да си говорят така – и тя с решителна крачка тръгна към детската стая.

Елена влезе, но те не я усетиха.

– Какво е това? – строго попита тя. – Пак вашите кавги…..

Двамата виновно наведоха глава.

На Елена много ѝ се искаше да се извинят един на друг. Дори ги бе насърчавала за това, но нямаше резултат.

Тя бе решила в себе си:

„Няма да се махна, докато не се успокоят и не забележа помирение по между им“.

Двамата се гледаха враждебно. В стаята цареше тишина. Минаха няколко минути.

Внезапно Кирил се усмихна и подаде ръка на брат си. Това беше края на глупавата им свада.

Елена не бе сигурна, че утре нямаше да се сдърпат за нещо друго, но все пак днес бе постигнато помирение.

Ако родителите се държат учтиво и внимателно един към друг, към деца си и към непознатите хора, тези „битки“ ще спрат, а може изобщо да не се появят.

Вежливите и уважаващи родители имат учтиви и почтителни деца.

Беше дълъг и труден ден.

– Не всичко мина така, както трябваше да бъде.

Лора въздъхна тежко преосмисляйки случилото се през деня.

– Днес на всеки пет минути трябваше да поправям децата, – болезнено отчете тя. – разчистих безпорядъка и сега се чувствам изтощена и уморена.

Същата вечер, когато децата преди да си легнат се молеха, Лора дочу големият ѝ син да казва:

– О, Боже, помогни на мама да бъде по-търпелива към нас……

– Изглежда аз не съм единствената, която е страдал през този тежък ден, – въздъхна Лора зад вратата. – Явно съм била част от проблемите в този дом.

Тя се прибра в стаята си и приседна на края на леглото.

– Да си родител съвсем не е леко, – каза си Лора. – Бог променя сърцата ни, като ни подрязва, плеви и обработва, за да ни направи подобни на Сина Си.

Тя се изправи и се усмихна.

– Един ден Неговата работа ще бъде завършена и ще се види във всеки от нас удивителния резултат от Неговата прочистващо действие. Ех, ….

Лора закрачи из стаята.

– Всяка моя грешка ме връща към кръста. Бог знае, че не мога да бъда съвършената майка. Той вижда, че не винаги по правилния начин изразявам любовта си към децата. В битката с греха понякога губя, но Господ ми дава благодат.

Очите ѝ се насълзиха и тя падна на колене.

– Исусе, на кръста изстрада болка за всеки момент, когато губя търпение, когато не знам как да уча и възпитавам децата си, и не ги обичам така, както Ти ги обичаш. Боже, моля те, помогни ми да се справя с проблемите свързани с възпитанието на децата ми. Зная, че всеки момент на разочарование е възможност за растеж, за това ти благодаря.

Ако сме предали сърцето си на Господа, това не ни прави неуязвими спрямо трудностите. Губим работата си, умират близки, ….., но човек не престава да мечтае.

Понякога ако се проточат много нещата лишаваме се съзнателно от надеждата, че изобщо нещо ще стане.

Бог интересува ли се от нашите мечти?

Вероника още от малка мечтаеше да стане артистка. Често заставаше пред огледалото и се опитваше да имитира хората, които бе наблюдавала около себе си.

Но се случи нещо страшно. Тя бе малтретирана. С нея злоупотребиха. И тя престана да мечтае.

Един ден Исус я срещна и желанието ѝ да стане актриса се възроди.

– Искам да стана значима, – казваше си тя, – да ме признават и да ме забелязват.

Внезапно Бог ѝ проговори:

– Аз имам други планове за теб.

– Какви? – трепна Вероника.

– Ако използваш болката, която превъзмогна от миналото си, можеш да донесеш надежда и освобождение на други пострадали като теб.

Вероника се замисли. Тя не знаеше как точно да направи нещата, за това се помоли на Бог:

– Боже, Ти постави тази мечта в сърцето ми, дай ми мъдрост, как да я реализирам.

След месец тя основа група за достигане и подкрепа на жертвите от сексуална експлоатация и трафик. Това бе подкрепено от много хора, които активно се включиха в тази дейност.

От тогава всеки ден Вероника се радваше на резултатите от решението си, да последвала Божията мечта за своя живот.

Вярвам, че ако се доверите на Господа, Той ще ви доведе до това, което е промислил за вас. Тогава животът ви ще добие нов смисъл и душата ви ще пее.

Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.

Кой не знае кой е Ред Бредбъри?! Мнозина са чели известната му книга „451 градуса по Фаренхайт“.

Ако попитате някой, който я е прочел:

– Какво сте запомнели от нея?

Повечето отговори са единодушни:

– Пожарникар, който се стреми да изгори всички книги.

Има една доста интересна история свързана с тази книга.

Бредбъри разговаряше с група студенти. Когато стана въпрос:

– Каква е темата на „451 градуса по Фаренхайт“?

Рей обясни:

– Основната тема, която съм си поставил с тази книга, е да разкрия опасността от многото седене пред телевизора за обществото.

– Не, не това е темата на тази книга, – обади се един силно притеснен студент. – В нея става въпрос за правителствената цензура.

Бредбъри остана изумен.

– Да, – каза той, – главният герой наистина гори книги, но посланието не се отнася до цензурата, защото никой не се интересува от изгарянето на книги. Днес хората са твърде заети да гледат телевизия и не четат.

Студентът нервно пристъпи напред и заяви:

– Във всички дискусии за тази книга до сега сме били единодушни, че основната тема засяга цензурата. Вие грешите.

Не ли странно, че читател спори с автора на книга относно основната тема и замисъл, който той е вложил в нея?

Помислете добре, колко пъти сме отказвали да направим това, което ни препоръчва Бог, само защото света казва нещо по-различно от това?

Исус е „Основателят“ на вярата ни и Той е единственият Авторитет, според Който трябва да изживеем нашия живот.

Ако в някои области от живота си разчитаме на светските ценности, вместо да се доверим на Христос, как мислите какъв ще бъде резултата?