В един свят, кътето властва Интернет и всеки може да има стотици виртуални приятели, човек се чувства самотен.
Кариерата и преследването на големите пари не оставя време и място за простите човешки радости.
Ние се радваме, когато получаваме топла прегръдка, която повдига настроението ни и ни прави малко по-щастливи.
Много хора се страхуват да признаят това. Но такъв жест, може да смекчи и най-трудната ситуация и да я направи разрешима.
Прегръдка е необходима за човека. Чрез нея той не се чувства сам и разбира, че някой го подкрепя. Усмивката лекува, но прегръдката сближава хората.

Зимата е прекрасен сезон, въпреки че на повечето хора им е студено и нямат желание да покажат носа си навън,

Когато снегът падне, земята се превръща в невероятна снежна приказка, със едва доловими замъци, загадъчни фигури и тайнствени съкровища, само да имаш очи да ги съзреш.

Жалко е, че студат сковава мозъците ни и ние оставаме безчувствени и безучастни към тази бяла ферия, изпълнена с безмълвие и тишина.

Какквото и да си говорим, децата с най-голяма радост посрещат Снежко. Нищо, че студът щипе бузките им, инатливао зачервява нослетата им. Нищо не може да ги спре да се търкалят в снега, да се пързалят с шейни, да се замерят със снежни топки или да извайват незабравими снежи човеци, с усмивка от въгленчета, „зачервен“ нос от  морков, проскубана метла за ръка и пробита тенджера за калпак.

Въпреки студът, отвън не спираше детския смях, игри и забавления. Петър отвори вратата на балкона и пристъпи върху леката бяла пелена натрупала се през нощта. Вятърът засвири нежна снежна симфония, но от това му стана още по-студено и той сви глава зад високата яка на палтото си.

Едно от децата го забеляза и започна да вика отдолу:

– Чичко, пусни ни морковче за снежния човек, защото го изадохме.

Дружен смях заля групата от деца, зачервили бузкии и носове. Петър се засмя, а в сърцето му трепна нещо, далечно, забравено и потулене в детските му спомени.

Той бързо влезе обратно в стаята и се върна почти веднага. Замахна с ръка във въздуха. Радостен детски вик посрещна забилия се в снега червен морков.

След десетина минути отдолу се появи нов жител на квартала. Малък снежен господин с изкряща усмивка, черни топчести очи и голям червен нос.

В Сан Франциско живее лъчезарен художник, чиито картини са заредени с радост, усмивки и веселие наоколо. Той има жена и три деца, които са станали главни герои на рисунките му.
Колко необикновенни и щастливи мигове могат да се случат около нас. Но често ние ги пропускаме, дори не ги забелязваме….
Паскал Кемпион е нарисувал много илюстрации, с които ни учи как да видим щастието. Не можеш да ги разглеждаш без да се усмихнеш, а това е началото на радостта.

Живели някога Благодаря и Моля. Не тъгували за пропуснатото, а дружили заедно и си помагали. Където тръгнел единият, там отивал и другият. Навсякъде край тях се чувало:
– Благодаря!
– Моля!
Веднъж през зимата решили да се спуснат от заснежения хълм наблизо. Благодаря първи изкачил хълма. Спуснал се надолу и започнал да крещи от радост:
– Ау, колко е хубаво!
След като слязъл в подножието на хълма, отново поел нагоре, за да се спусне.
Моля стоял на страна и гледал уплашено:
– Страх ме е, много е високо.
Благодаря отново се спуснал и закрещял:
– Ей, страхотно е!
А наоколо деца се пързаляли, а гласовете им звънели.
Моля също искал да се спусне, но височината му изглеждала прекалено голяма. Благодаря се затичал към него, хванал го за ръката и го потеглил нагоре към върха.
– Недей, не ме дърпай, моля те. – тресял се от страх Моля.
Благодаря положил големи усилия, за да изкачи приятеля си.
Спуснали се двамата заедно от върха и се катурнали в една снежна пряспа. Пълзели, пъхтели, но не могли да се измъкнат от нея. А децата се пързалят наоколо и се блъскали. И тъй като вежливите думи се загубили някъде, навред се сипели грубости и ругатни.
– Какво само ме буташ, глупак такъв!
– Как смееш да ми подлагаш крак, сега ще ти кажа на теб!
– Сега ще ти цапна един зад тила!
– Само един юмрук в стомаха и ще видиш тогава!
Децата спрели да се смеят и започнали да се бият. Удряли с ръце и крака, ритали се безпощадно. Всяко от тях получило своята порция от подутини и натъртвания.
Благодаря и Моля най-накрая успели да се измъкнат от дълбокия сняг. Децата видели, че вежливите думи са отново с тях и започнали да си казват едно на друго:
– Благодаря ти, че ми направи тази цицина на главата.
– Моля!
– Благодаря ти,че ме насини добре!
– Моля!
И всички започнали да се пързалят весели и щастливи, без да се карат и бият.

Николина не обичаше асансьорите. Въпреки възрастта си, редовно изкачваше стълбите до апартамента си.
Един ден забеляза две момичета, които чакаха пред вратата на асансьора.
– Чакайте, – каза им те, – щом имате желание, но аз ще сляза по-бързо от вас по стълбите.
И тръгна по стълбището, както обикновенно. Излезе на улицата, нямаше никой.
– Спечелих, – едва не подскочи Николина от радост.
Постоя минута, две, три…. Още никой не се задаваше от вратата. След пет минути тишината стана подозрителна.
Тя се върна. Асансьорът бе заседнал. Зад затворената врата се чуваха отчаяни гласове“
– Помогнете!
Когата момичетата разбраха, че възрастната жена е до вратата на асансьора, едно от тях каза:
– Хубаво е, че сте от външната страна на свобода, моля ви, помогнрте ни.
Николина бързо изтича до апартамента си. Набра номера на телефона и припряно извика:
– Там в нашия асансьор две момичета  са заседнали….
Николина се разтревожи не на шега. Тя застана до вратата на асансьора и зачака. Беше изненадана, когато се появи грамадна жена с лост в ръката.
– Когато вратата се отвори, излизайте! – заповяда жената с дълбок басов глас.
Тя се качи горе. Скоро от там се чу дрънчене, а след минута вратата на асансьора се отвори. Плениците с радостни лица излязоха на свобода и благодариха.
И все пак, това е един много добър навик да слизаш и да се изкачваш по стълбището. Препоръчвам ви го и по здравословно е. Никой не знае какво може да му се случи в живота.