Изглежда април е доста напрегнат. Често срещам хора, които се оплакват, разочаровани са от всичко и нищо не може да ги успокои. Много са станали раздразнителни в къщи и на работа. Всички мислят, че така не може да продължава, но не могат да се спрат.
Където и да сте кажете няколко добри думи от рода на: „От трудностите не можеш да се скриеш!“ или „Не всичко приемайте на сериозно“. На хората им става по-леко. Душевните рани впримчват човека, понякога една дума може да донесе известно облекчение. Обикновено заетите хора са обкръжени от хора също толкова много заангажирани, така че няма кой да спре и да поговори.
Представете си жена, която се връща от работа. Денят й е бил много напрегнат. Тя бърза да приготви вечерята. Малко по-късно се връща мъжа й и ядосано мърмори:
– Пак зеленчуци. Не можеш ли да сготвиш нещо по-хубаво?
– А ти сутринта защо не изхвърли боклука, колко пъти те молих, – изригва като вулкан жената.
Може би по-добре щеше да прозвучи така:
– Навярно е така. Ти си много уморен след работа. Бих искал  да ме разбереш, аз също съм уморена….
Но нищо такова не излиза от устата им и те започват да се критикуват за грешките си.
Когато сме уморени, вместо да благодарим се оплакваме: „Защо не си направила това….?“ или „Направи и това и това….“. Мисля, че всеки трябва да се спре и да се запита, дали тези думи иска да чуе твоя събеседник.
Ако сега сте се срещнали не е нужно веднага да се оплаквате и да критикувате. По-добре се усмихнете и кажете нещо приятно. Може някой от вас да каже: „Аз не мога да говоря това, което не чувствам“.“ Когато казваме добри думи, ние започваме истински да изпитваме благодарност. Ако има нещо, от което искате да се оплачете, оставете го за по-късно, тогава вашият събеседник непременно ще ви изслуша.
Като начало застанете пред огледалото и кажете: „Благодаря.“ Няма нищо страшно, ако отначало това бъде за вас като преструвка.

Една жена се оплаквала на мъжа си:
– Не мога повече да живея така! Моите отговорности са огромни планини, които не мога да помръдна. Сутрин трябва да те будя, да давам нареждане във стопанството, да гледам децата, да почиствам килимите, да ходя на пазара за покупки, а вечер да готвя любимото ти ядене.
Мъжът раздразнено казал:
– Какво тук е необичайно? Всички жени правят това, което правиш и ти. Защо се оплаква? Когато аз съм на работа, ти си седиш в къщи.
– О, – продължила да се оплаква жената, – ако можеше поне малко да ми помогнеш.
Мъжът съжалил жена си и двамата стигнали до следното компромисно решение. Жената ще отговаря за всичко, което става в дома им, а мъжа за всичко, което е отвън.  След такова разпределение на отговорностите, мъжът и жената известно време живели мирно без да се карат.
Един ден мъжът седял с приятелите си след пазаруване. Изведнъж  се появил съседа им и развълнувано закрещял:
– Бягай скоро в къщи. Домът ти гори.
Мъжът стоял невъзмутимо и хладнокръвно попитал:
– А как гори къщата отвън или отвътре?
– Отвътре, – отговорил съседа.
– Е, в този случай това не е моя работа, аз съм отговорен само за това, което се случва навън.

Брюс Бартън разказва, как веднъж му се случило да изпълни важна задача в областта на журналистиката. Трябвало да напише серия от статии За евангелиста Били Санди.
Избрал три града. Разговарял с търговците, които му казали:
– По време на богослужение и след това хората идваха и си плащаха сметките, които са толкова стари, че ние отдавна ги бяхме отписали.
След това Брюс Бартън посетил председателя на търговската палата в града, където три години пребивавал Били Санди.
– Аз не принадлежа към никоя църква, – казал председателя на търговската палата, – и никога не съм влизал в църква, но ето какво ще ви кажа. Ако сега някой покани Били Санди в този град и ако знам за работата му това, което знам сега, и ако на църква не й достигнат средства за неговата дейност, само за половин ден бих събрал тези пари от хора, които изобщо не са влизали в църква. След като си замина, Били Санди остави много по-различна морална атмосфера.
Брюс Бартън искал да напише критични статии за Били Санди, но в своите статии му се наложило да отдаде дължимото на очистващата сила на християнското благовестие.
Същността на истинското християнство не е знанието, нито в силата на доброто, не и в повърхностната промяна на поведението, което изисква света, а в окончателно отхвърляне на греха.
Християнството не може да остане само  вътрешно душевно преживяване, то трябва да бъде живот пред очите на хората.

Вятърът го отвя в една полудържавна транспортна фирма. Директорът се оказа разбран човек, самият той е бил шофьор.
Веднъж той бе при него в кабинета. Звъннаха кметството и помолиха да им се изпрати човек. Имали заседание в някакъв селски район и групата от депутати и чиновници трябвало да се транспортират  до там. Имали много джипове, но нямали достатъчно шофьори. Молбата била да се изпрати някой по-опитен.
Директорът не задържа за дълго погледа си върху картотеката с шофьорите. Вдигна слушалката и се обади на секретарката си.:
– Лидка, прати ми Иван дето кара колата за почистване на канализацията.
Секретарката, простодушна женица попита:
– Този, дето вози лайната ли?
Директорът въздъхна и продължи:
– Да.Кажи му, че тук има една работа за него, обичайна, но на луксозна кола.

Настрадин останал безработен дълго време. Той искал да стане актьор, но нямал талант.
Всеки ден отивал, с надежда чукал на вратата, влизал в канцеларията и питал:
– Промени ли се е нещо? Записън ли съм някъде?
Агента казвал едно и също нещо:
– Нищо не мога да направя, няма начин.
Минали дни, седмици, години и идването на Настрадин станало обичайна практика. Независимо от сезона, времето – лошо или хубаво, агента бил уверен в едно, Настрадин пак ще дойде. И наистина Той идвал и питал с надежда, а агента казвал едно и също:
– Нищо не мога да направя, няма начин.
Веднъж Настрадин влязъл натъжен. Агента бил изненадан. Преди да попита какво му се е случило, Настрадин казал:
– За две седмици не ме записвай никъде, мисля да изляза в отпуск.