Старши лейтенант Николай Симеонов се връщаше от работа. Вечерта бе прохладна, но в по-късните часове се очакваше да стане студено.

Изведнъж той чу:

– Помощ! Помощ! – крещеше женски глас, в който се усещаше уплаха и напрежение.

Краката на Николай сами го понесоха към зова за помощ.

В една от близките къщи се бе взривила битовата газ и се бе разразил пожар. Огнените пламъци облизваха вече всички краища на дома.

Пред къщата стоеше безпомощно жена и отчаяно кършеше ръце. Когато видя притичалият Николай, протегна ръце към пламъците и изплака:

– Помогнете ми, там е синът ми!

След това жената се свлече на земята и се разрида.

Николай без много да мисли, се хвърли в огнената жар. Първата му работа бе да спре крана с газа.

В кухнята той видя момче на около шест години. То бе замаяно от взрива и седеше в полусъзнание на един стол.

Докато съседите извикаха линейка и пожарната, Николай изнесе детето и започна да гаси огъня.

Той още не знаеше, че спасявайки момчето е получил 70% изгаряния по тялото си.

Николай Симеонов бе самоотвержен мъж, готов да се притече на всеки на помощ.

Когато по-късно го попитаха:

– Какво си мислехте, когато се втурнахте в горящата къща?

Той скромно отговори:

– На мое място всеки би постъпил така, чувайки вик за помощ.

Жител от територията на Алтай намерил необичаен начин за отстраняване на последиците от авария върху колата си.

Вместо да отиде до най-близкия сервиз, шофьорът решил творчески да ликвидира вдлъбнатините на вратата с помощта на обикновен черен маркер.

Така на вратата на автомобила му се е появила картина, на която е представена природата на Алтай и географска карта.

Колко време му е било необходимо да създаде тази картина, шофьорът не казва.

Интересно е, че за ремонт човекът е имал пари. Той ги е получил от виновникът на пътното произшествие, веднага след аварията.

Въпреки това, този мъж е решил, че е много по-интересно да превърне очуканата врата в своеобразно платно за своята работа.

Всеки има нужда да си плаща сметките, дори гениите. Особено тогава, когато гениите не са били още такива и не са могли да се изхранват само с писане.

Знаете ли каква професия е имала Агата Кристи преди да започне да пише детективските си романи?

По време на Втората световна война Агата Кристи е била член на доброволен медицински отряд и облекчавала страданията на ранените в една от военните болници във Великобритания.

Първоначално било безплатно. Чак през 1917 г. тя станала помощник фармацевт с изумителната заплата от 16 лири на година, 800 фунта или 1045 евро по днешни цени.

По-късно знанията придобити на тази работа, са ѝ били полезни за написване на детективските ѝ романи.

Жално мяукане се разнасяше пред вратата на кабинета. Първа го чу Надя Стоилова. Тя бе отскоро стажант в полицията.

– Какво е това? – заслуша се внимателно Надя. – Прилича ми на мяукане на котка.

Когато отвори вратата Надя видя мяукаща красива сива котка на черни райета и бяло на коремчето.

– От къде се взе тази котка? – недоумяваше Надя. – На входа е инсталиран домофон, но от там едва ли се е провряла.

– Истински диверсант.

– Преминала е през стената.

Всички се смееха, но никой не можа да разбере как тази котка се бе промъкнала в полицията.

Но това не променяше факта, че „космат нарушител“ бе проникнал вътре при самите полицаи. Котката бе „задържана“ в кабинета, полагаше ѝ се някакво наказание, за непозволеното нахлуване.

– Изхвърлете я на улицата, – каза строго Стоян Миланов, – какво толкова ѝ ахкате наоколо.

– Не бъди груб, – сряза го Надя, – просто трябва да намерим стопанина му.

– Да бе, нали си нямаме друга работа, – възрази като смръщи вежди Стоил Симеонов, – ще търсим къде да подслоним тази мяукана.

– Какво толкова ви е направило животинчето? – Надя се опита да смекчи коравите сърца на сърдитите мъже.

– Какво предлагаш тогава да направим? – попита я строго Стоян.

– Първо да попитаме местните, дали някой не си е загубил котката, – предложи като начало Надя.

Никой не откликна на това предложение, но поместиха съобщение за котката в интернет.

Докато съобщението събираше многобройни харесвания и препращания до приятели, котката успя да се разходи по масата в полицията и „да провери“ наказателните дела и протоколи.

След това котешкият живот взе ново направление.

Благодарение на старанието на полицаите, „мустакатият натрапник“ си намери нов дом. Котката бе взета, от една възрастна двойка.

– Казаха, че ще нарекат котката „ченге“, – съобщи на колегите си Надя, като се заливаше от смях.

– Какво пък, името е хубаво! – засмя се и суровият Стоян, – Нека лови мишки така, както полицаите ловят мошениците!

Търсейки нови стопани, котката прекара истинска „полицейска школа“ и то не къде да е, а в полицията.

Това бе добро място, особена на ски пистите. Петър, млад студент изучаващ философия, често идваше тук и караше ски. Това му доставяше голямо удоволствие, но му се искаше и друго, малко по-различно от спускане по пистите.

Петър често наблюдаваше порещите небето разноцветни парапланери. Именно на това място много добре се движеха въздушните потоци и парапланеристите ги използват много умело, когато бяха във въздуха.

Петър мечтаеше да полети, но се боеше от височината, затова само наблюдаваше полета на другите и им завиждаше.

Веднъж след поредното спускане  Петър едва не се сблъска с доста позната фигура – Марин, който много внимателно сгъваше купола на парапланенра си след проведеният полет.

– Здравей, – поздрави го Петър, – вече си станал професионалист, радвам се за теб.

– Знаеш, че най-напред започнах като любител, но това прерасна в нещо много по-сериозно, – повдигана рамене Марин.

– Аз отдавна  мечтая да летя, – каза въодушевено Петър, – небето отдавна ме привлича. Работата е там, че още като дете се боях от височините и аз използвах всяка минута да тренирам в тази насока. Въпреки това, достъп до парапланер, колкото и да се стараех, нямах.

– Тогава ела и ще летим заедно, но това може да стане утре. Програмата за полети днес съм изпълнил и повече няма да летя.

Очите на Петър искряха:

– Наистина ли ще ме вземеш? …. И аз ще летя?!

– Ела утре в седем часа сутринта, – усмихна се Марин и му подаде ръка. – Извинявай, но сега се оттеглям на почивка. Утре , сутринта ще се видим.

Марин му махна с ръка и потегли с колата си.

Петър тръгна към хотела с приповдигнато настроение:

– Утре ….., – въртеше се Петър широко разперил ръце, – ще летя. Ще се изпълни това, което толкова дълго съм мечтал. Няма да бъда сам, а с опитен летец …. и ще поря облаците.

Вечерта мина весело. С приятелите си Петър се заседя на бара, след което  заспа дълбоко.

Толкова дълбоко заспа, че проспа полета. Събуди се на обяд.

Марин беше изчезнал накъде „зад хоризонта“, а Петър нямаше телефония му номер. Двамата повече не се срещнаха.

Друг такъв случай да лети,  на Петър не се удаде повече. В живота не се прощава небрежността.