Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!

В църквата нямаше много хора. Петър Василев бе заел вече мястото си. Всички го познаваха като богобоязлив човек, който бе готов и на мравката път да стори.

Той бе преклонил глава и усилено се молеше:

– Боже, благодаря ти, че съм с Теб вече тридесет години. Много си ми помагал и се ме освободил от пороците ми. Ето постя два пъти в седмицата, плащам си десятъка и не пропускам богослужение. Благодаря Ти, че не съм като другите хора, затънали в греха и беззаконието си ……

Изведнъж нещо смути молитвата му и Петър повдигна очи.

Прага на църквата бе прекрачил луксозно облечен мъж. На ръката му се виждаше доста скъп часовник.

„Този какво право има да влиза тук?! – помисли си ожесточено Петър. – Да си гледа света, парите и удоволствията. Нима може такъв да се покая искрено? Ще го повярвам, когато го видя да сваля всичко онова, с което се смята за по-горен от нас“.

Димитър Златев бе влиятелен човек. Работеше в данъчното. От няколко дена насам бе усетил, че в живота му нещата не са наред. Всичко си имаше, но вече нищо не го радваше. За това бе дошъл днес в църквата.

Златев бе навел глава и очите си не смееше да повдигне, само устните му тихо шептяха:

– Боже, бъди милостив към мене грешника ….

„Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи,  защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.

Нако отново се бе провалил и стоеше настрана от другите. Не забелязваше никаква враждебност и ли подигравка на лицата им, но страхът го държеше далече от тях.

Към него се приближи Благой. И той като него бе срамежлив, но двамата често си говореха. Благой погледна Нако и добродушно му каза:

– За да промениш недостатъците в живота си, ти трябват хора, които да ти казват истината.

– Все някак си ще се оправя, – смотолеви Нако, зашеметен от шока, който преживя преди малко.

– Няма да се справиш сам. Ще имаш нужда и от други хора в живота си. Трябва ти е подкрепа.

– Ще се оправя, – махна с ръка Нако.

– Има някои неща в живота си, които никога няма да успееш да промениш сам. Става въпрос за такива, които ти създават главоболия и за които не искаш никой друг да знае.

– Мислиш ли, че някой го е грижа за мен? – въздъхна тежко Нако.

– Няма да се пребориш с тези неща, докато не ги споделиш с някого, – настойчиво поде Благой.

– Да вървя и да се оплаквам на всеки? Не, това не е за мен, – отчаянието и безизходицата ярко проличаха в гласа на Нако.

– Не е необходимо да казваш на всички. Трябва просто да намериш някого, на когото имаш доверие и да му разкажеш всичко. Такъв, който може да пази тайна. Обича  те безусловно и няма да те осъди, а ще се моли за теб.

– Къде ще намеря такъв човек? – Нако безпомощно вдигна ръце.

– Разкриването на чувствата ти е началото на изцелението,  – наблегна на думите си Благой.

– И това ще ми помогне? – Недоверието изкриви усмивката на Наковото лице.

– Ако си християнин, значи си част от такава общност. Ти принадлежиш на Божието семейство и с останалите вярващи си част от Христовото тяло. Не можеш да бъдеш това, което Бог иска да бъдеш, докато не станеш част от група, която има дълбоко и искрено общение.

– Трудно ми е да споделям с някого. Страхувам се, че ще ми се присмее.

– Ако наистина искащ да се  промениш, да загърбиш най-големите пороци в живота си, ще трябва да се изправиш лице в лице със страха си, който ти пречи да си искрен. Трябва да спреш да се преструваш. Да отхвърлиш лъжата и да бъдеш честен.

– Това е много трудно за мен. Изобщо не мога да си представя как може да стане.

Благой не се предаваше, за това продължи да говори:

– Можеш да преживееш живота по два начина: преструвайки се, че всичко е наред, или променяйки нещата, които не са, както трябва. Но как ще оправиш живота си, ако се преструваш, че всичко е наред? Ще се оправиш, ще оздравееш, и ще се отървеш от това, което те тревожи в живота ти, само ако споделиш с някого проблемите си.

– Ще опитам ….. – малко несигурно и неясно обеща Нако.

Предстоеше му доста дълъг път, в който трябваше да се пребори със себе си.

Неделя. Цялото семейство натовари багажа и се отправи към селото, където живееха родителите на Тодор, глава на тази не много голяма фамилия.

По време на четири часовото пътуване нашите пътешественици се сблъскаха с ужасна гръмотевична буря. Дъждът се изливаше като из ведро. Нищо не се виждаше на няколко крачки по-напред.

Много от шофьорите намалиха скоростта и пуснаха светлините. Някои дори спряха от страни на пътя. Всеки търсеше сигурност, но това увеличи сблъскванията.

И това не бе всичко. Заедно с проливния дъжд се усещаше как вятърът бясно удряше по колите.

Тодор остана напълно спокоен. Той внимателно оглеждаше пътя пред себе си, но продължаваше смело напред.

В колата се чуваха неспокойни и уплашени гласове.

– Спри! – крещеше като обезумяла Диди.

– По-бавно карай! – посъветва го уплашено жена му.

– Внимавай, пази се! – сочеше с ръка в дясно малката Деси.

Без да обръща внимание на създалата се суматохата, Тодор уверено караше колата направо през бурята. Той нямаше намерение да спира, защото рискуваше да се сблъска с някого.

Как можеше да ги успокои и да им докаже, че Бог беше му влял достатъчна порция сила, за да ги изведе и оцелеят в бурята?!

Когато се окажете в трудна ситуация, не слушайте какво ви крещят околните. Уповавайте на Господа и гледайте към Него, за да успокоите тревогата, която внася смут в душата ви.

Няма никаква гаранция, че бурите ще ви подминават, но именно това, което правим посред тях, ни прави победители.

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.