Край пътя седели двама човека и разговаряли. От там минал един пияница и промърморил:
– Навярно се уговарят да отидат в кръчмата да изпият нещо по-силно…..
И той забравяйки за делата си се насочи към механата.
Край събеседниците преминал гуляйджия и рекъл:
– Тези хора не се стесняват да се уговарят посред бял ден да отидат в публичен дом. А с какво аз съм по-лош?
Изменяйки посоката на пътя си, той се насочил към квартала на червените фенери.
От тук минал и един добър човек, който казал:
– Ето хора, които са намерили време да поговорят за прочетена книга, за доброто и злото, а аз вече трети ден не мога да избера час да навестя болния си съсед.
Той отложи делата си и се забърза към съседа си.
За какво са си говорили тези двамата край пътя, не е ясно и едва ли ще узнаем, но своя свят ние създаваме чрез своите мисли и от това как разсъждаваме. В резултат на това, виждаме това, което искаме да видим. А с течение на времето, намираме това, което търсим…..

Двама пътешественика се отправили към планините. Когато изминали половината от пътя, по-младият хвърлил поглед на храсталака и започнал да се отчайва:

– Къде е твоят прекрасен пейзаж, за който ти постоянно говореше?

Опитният му спътник се засмял:

– Ти се намираш в центъра му, но в това ще се убедиш, когато изкачим върха на планината.

Една девойка, където и да ходела, обикновено оставяла по-добрата част от пътя за някой друг, а тя вървяла по по-трудно проходимата.

Веднъж я попитали:

– Защо не вървиш там, където пътя е по-добър?

– С мен винаги върви Господ, – казала девойката, – и аз му предоставям по-доброто място.

Каква невинност, но колко красота и доброта!

Каква вяра само, че Господ винаги е с нея и тя даже Му отстъпва по-доброто място от пътя.

Дано Бог ни даде такова съзнание, че да не ходим там, където Той не би дошъл с нас.

Бог винаги ни вижда и знае какво казваме, къде отиваме и какво правим.

Да му даде дължимото място в живота си и в сърцата си!

Наблизо течеше река. Облаци плуваха нанякъде. По пътя вървеше човек, а пътя му съвсем не бе лек.

И този човек мечтаеше да си построи някъде дом. Да се засели и да живее щастливо в него.

Когато се уморяваше пееше за своята мечта.

Домът, както знаете всички, не са стените и прозорците. Масата и столовете не са това, което правят дома.

Домът е там, където си готов да се връщаш отново и отново. Там, където си радостен, добър, нежен и понякога малко жесток, но все още жив.

Домът е там, където ви разбират, където ви очакват и се надяват на вас.

Там, където забравяш, че си лош, там е твоя дом.

В древни времена живели на земята двама души, които били много щастливи. Те бяха доволни от това, което имат и споделяли помежду си тази радост и щастие. Любовта им нараствала с всяка изминала година, и никой, и нищо не можело да я разруши.
Веднъж прочели в една много стара книга, че някъде на края на земята имало необикновенно щастие. На това място небето се целувало с земята.
И те решили непременно да намерят това място.
Пътят бил дълъг, пълен с препядствия. Те загубили представа за времето, но не се предавали и вървели.
И когато съвсем останали без сили, те видели врата, описана в книгата. Тук се намирало най-голямото щастие, целта на надеждите и търсенията им. Били притеснени, но почукали на вратата и тя се отворила. Хванали се за ръце и тихичко влезли.
И какво ведели? Те се намерили в своя дом. В края на дългият си път те достигнали своя дом.
И тогава разбрали:
Мястото, където небето целува земята, това е мястото, където хората се целуват.
Мястото, където небето докосва земята, това е мястото, където ръцете на влюбените се допират.
Мястото, където небето отваря очи, това е, когато хората откриват един на друг своите чувства.
А мястото, където цари неповторимото щастие е мястото, където хората се подкрепят взаимно и правят любимия до себе си щастлив.