Дядо Жельо много обичаше внуците си. Той често ги събираше край себе си и им разказваше интересни истории.

Днес децата бяха наострили уши и с нетърпение чакаха старецът да започне.

– Много морски костенурки са застрашени от изчезване, – с болка отбеляза дядо Жельо.

– Може би са се навъдили много животни, които ги ядат, – предположи Павката.

– Не, не, – възрази Пламен, – днес хората замърсяват природата и затова много животни изчезват.

– Това може да се случи при видове, но не и при морските костенурки, – подчерта дядо Жельо.

– Коя е истинската причината? – попита припряно Мая.

– Морските костенурки се раждат при пълнолуние, – започна да разказва старецът. – Когато се излюпят, лунната светлина ги води към океана. Техния живот е във водата. А знаете ли къде са намерени мъртви морски костенурки?

– Къде? – в един глас извикаха нетърпеливо децата.

– Между осветеният от пълната луна път във водата и изкуствената светлина, която идва от крайбрежните къщи, лампите и фаровете на минаващите коли, – отговори дядото. – Изкуствената светлина е заблудила костенурките и ги е отвела към смъртта.

Тежка въздишка се отрони от детските гърди.

– Но хубавото е, – дядо Жельо се усмихна, – че неустоимата светлина на Исус, ни води към живот. Неговото слово е светилник на нозете ни и виделина на пътеката ни. Той ни дава сила да бъдем светлината Му в този тъмен и мрачен свят.

Децата се оживиха, а старецът продължи:

– Ако прилагате Словото Му в живота си всеки ден, ще можете добре да разпознавате изкуствената светлина на врага. Останете в осветения път на Господа и светете ярко за Христос в дома си и навсякъде по тази земя.

Динените лози бяха завладели градината на Лозан. Те се виеха по пътеката. Бяха се покатерили и по оградата.

– Каква напаст, – сериозно се разгорещи Лозан, – задушават зеленчуците ми. Трябва да предприема сериозни мерки.

Цял ден Лозан се зае да разплита стъблата и листата. Повече не ги остави и щом се появяха, веднага ги изскубваше.

Най-накрая узряха пълнички домати и лъскави чушки.

Грехове като алчност, похот и омраза могат да завладеят живота ни като лозите, които се опитваха да доминират в градината на Лозан.

Ако не се грижим за него, семето на погрешна мисъл, то може да се развие, докато не започне да контролира желанията и действията ни.

Грехът лесно ни оплита и ни пречи да растем духовно.

За да се освободим, е необходимо да признаем, че се нуждаем от помощ. Това може да бъде трудно, ако сме убедили себе си и другите, че това не е сериозен проблем.

Ако искрено си признаем, Исус ще ни покаже как да променим житейските си модели.

Чрез силата на Светия Дух можем да преодолеем всяко робство, което ни пречи да процъфтяваме.

Пътуването е дълго, но наградата е голяма.

Нгабе-Бугле, една от най-големите и маргинализирани групи от коренно население в Панама. Всяка година те пътуват по планинските пътеки до място, наречено Кебрада Гуабо.

И защо го правят?

Идват да получат надежда, помощ и да вкусят от рая.

Това е мащабна операция, която се фокусира върху предоставянето на Божието Слово и разпределението на Божите дарове.

Едно малко момиченце се редеше на опашка за чаша гореща овесена каша. Краят на опашката не се виждаше.

Когато му дойде реда, то подаде стара използвана чаша. Вътре в нея имаше пръстен от мръсотия, който достигаше почти до ръба.

Служителят не потърси нова чаша, защото то и без това бяха свършили, но изми съда, който му бе поднесен, за да нахрани детето.

Бог не търси ярки и лъскави чаши. Той търси мръсни, несъвършени съдове.

Господ използва хора, чийто живот е простен и възстановен, за да носят евангелието на изгубените, най-малките и последните.

Нека Господарят на жетвата намери повече съдове, които са готови да носят Неговото име и да хранят хората с добрата вест за Исус Христос.

Миро и Жоро се вглеждаха в натрупаното с облаци небе и се питаха, дали ще вали. А между другото водеха много „важен“ разговор.

– Ако духовният ти багаж бе видим, какво ли щеше да има в него? – попита Миро.

– Куфари от вина, издути от преяждания, раздувания и компромиси, – разпери ръце Жоро.

– Да носиш товар от вина, не е нещо ново. Толкова много го правят, – добави Миро. – Представи си хлапе, което съжалява за думите, които е казало на майка си….

– Вероятно ще съжалява за стореното, но не може да ги върне назад, – плесна с длан по крака си Жоро. – Така че тази вина си остава в него и го гнети.

Двамата замълчаха, като си спомняха за доста неща, в които се чувстваха виновни.

– И как се смъква този духовен багаж? – попита Жоро.

– Чрез пътя на правдата, – бързо отговори Миро.

– Къде е този път? – недоумяващо вдигна рамене Жоро.

– Това е тясна криволичеща пътека нагоре изкачваща се по стръмния хълм, – започна да обяснява Миро, – на който се намира кръст.

– И? – настойчиво извика Жоро.

– В основата му има много торби с грехове….

– Нищо не разбирам, – прекъсна го Жоро.

– Това е Голгота. Компостна купчина за вина. Искаш ли да оставиш там и своята?

– О, да! Би ми било по-леко, – усмихна се Жоро.

Срещу Матьо в самолета по пътеката между седалките вървеше затлъстял мъж, чийто корем висеше над колана му. Отчаян и объркан от грамадното туловище, той се обърна с молитва към Бога:

– Често съм се отклонявал от пътя ти. Не винаги съм бил такъв, какъвто трябва да бъда, но виж този огромен мъж, който идва ….. смили се над мен, Господи. Моля те, помогни ми.

Малко преди това Матьо изпитваше облекчение като изразяваше задоволството си:

– Много се радвам, че това крещящо дете седна в задната част на самолета. Сега мястото до мен остана свободно.

Но сега …. Колкото повече едрият мъж приближаваше празната седалка, толкова повече Матьо се парализираше от страх и продължаваше да мърмори тихо под носа си:

– Господи, ще се променя. Ще се моля повече. Всеки ден ще започна да чета Библията. Ще давам повече средства в църквата. Всичко ще направя, само нека ме отмине тази чаша.

По чудо дебелият мъж мина покрай празната седалка и седна в задната част на самолета.

Борейки се със сълзите си Матьо се радваше, че молитвата му е проработила и тихо мълвеше:

– Благодаря ти, Боже! Благодаря ти ….

Горкия Матьо трябваше да се моли пак, но по друг повод. Човекът пред него мляскаше от удоволствие, преглъщайки всяка хапка от храната си.