Човек е източник на затрудненията и усложненията в живота си.

Хората се уморяват от „решаването“ на проблемите си. Не защото намерението им е трудно, а поради факта, че се използват същите методи, които са довели до създаването на самия проблем.

Ето, често можеш да наблюдаваме в семейството, как жената постоянно критикува мъжа си, не го уважава, а после се оплаква от пороците му.

Или пък мъж, който нищо не прави, лежи на дивана, а иска печалбата му значително да нараства.

За да решим, който и да е проблем, трябва да се изкачим на по-високо ниво, но за това ни е нужна помощ от човек, който вече е решил подобен случай.

Не можем да се научим да караме кола по инструкции записани на книга. Можем да пробваме това да направим самостоятелно, но рискуваме да загубим автомобила и живота си.

Животът е много по-сложен от една кола, но ние сме толкова самоуверени, че си мислим, че можем да преминем през всичко, без да се обръщаме за помощ към някого.

По този начин ставаме жертви на собственото си невежество. А при тези, които знаят и могат, отиваме едва тогава, когато нищо вече не може да се промени.

Денят със своето напрежение, проблеми, радости и мъки бе отминал. Децата уморени от игрите бяха заспали.

Рени премисляше всичко, което се бе случило през този бурен и неспокоен ден за нея.

“ Хубаво нещо са децата, – мислеше си тя, – как бих живяла ако ги нямаше?“

Днес Мимето малката ѝ дъщеря ѝ бе донесла подарък от детската градина:
– Мамо, днес ни дадоха вкусни бисквитки и аз запазих за теб една, – каза малкото момиченце сияещо и гордо. – Вземи я, тя е за теб. Знам, че много ги обичаш.

Мария беше още малка, но още от сега проявяваше загриженост и всеотдайност към всеки от семейството.

– От нея ще излезе прекрасна майка и съпруга, – каза си Рени.

Михаил се бе върнал подтиснат от училище, нещо го измъчваше и тормозеше. Накрая приближи до майка си и попита:

– Защо хората умират? Не искам да умираш, другите и да си отиват, но ти не бива да ни напускаш. Нали няма да умреш?

Рени се усмихна погали сина си и му обеща съвсем сериозно:

– Няма да ви оставя. Ще бъда с вас всеки ден….

Павел бе прекрасен мъж. Сам намери кюфтетата, подреди ги с приготвената салта в чиниите, а после след като се наядоха сам изми съдовете. Той бе накапал малко пода, но това бе дреболия.

Рени взе бърсалката и избърса образувалата се локва. Това не бе толкова страшно, за него можеше да се каже, че е грижовен и любящ съпруг.

Павел стоеше насред кухнята и гледаше жена си.

– Да не си гладен? – попита го Рени загрижено. – Да ти сложа още нещо за ядене?

– Не, – Павел някак смутено се усмихна, сякаш бе непохватен юноша, който не знаеше какво да каже на момичето, което харесва. – Просто исках да бъда с теб.

„Ето, – каза си Рени, –  за това си струва да живееш. Да си обичан от любимият. Независимо, че са минали толкова години, откакто сме заедно, той отново и отново да иска да бъде с мен. Колко е хубаво да бъдем рамо до рамо двамата, съединени в една плът“.

Така е, нашият живот е като зебра с бели и черни ивици.

Но може ли само да се живее на белите ленти?

Много хора искат да имат по-малко проблеми, по-голяма стабилност и увереност, както днес, така и в бъдещето. Това отдава ли се леко на всеки? Няма живот, в който всичко да тече по мед и масло.

Има моменти, когато без много усилия можем да постигнем значителен успех, но има дни, когато се напъваме, но резултат няма.

Идват мигове, когато по-лесно идват парите, много по-просто се постигне споразумение, така че да постигнеш успеха, който гониш.

В други периоди става обратното, повече парите се харчат, отколкото е необходимо, но в същото време отношенията се формират по-лесно, има по-малко конфликти, кавги и недоразумения.

Тогава разбираме едно, колкото и да се стараем, колкото и да ни се иска, само на белите ленти не можем да живеем, но когато минаваме през черните, нещо се променя в нас и ние се изграждаме.

Нека се радваме на всяка ситуация, в която попадаме.

Проблеми със самочувствието често провокират различни прояви като срамежливост, несигурност, неспособност да се приспособи човек в колектива.

Ето ви и пет навика съпровождащи низкото самочувствие, от които непременно трябва да се избавите.

Навика да се сравнявате с другите е сигурен знак за зависимост. Оценявайки себе си чрез другите, ние рискуваме никога да не узнаем какви сме всъщност. Ако не помислим добре, какво да правим с нашия живот, ще се появят други, които ще го направят вместо нас.

Навика на съперничене е ревност да се скрие усещането за това, че сме по-лоши от другите, а същевременно  се опитваме да докажем обратното. Така нашето подтиснато его се явява единствения стимул да живеем като в състезание. За това бъдете тези, които са добре и имат повече.

Отказвайки се да вярваме в себе си, ние живеем с надежда и очакване. През цялото време, когато очакваме нещо, ние не знаем даже какво е то.

Когато не знаем собствената си цена, ние прибягваме до оценката на другите. Търсейки признание от другите, ние не правим това, което ни се иска, а това, което ще стане заслуга пред другите. Но егото ни не знае насищане. За да се изтръгнем от това състояние, трябва да осъзнаем собствената си ценност.

Когато не вярваме в собствените си сили, ние използваме чужди постижения за собствените си цели. Волно или неволно ставаме манипулатори. Залагаме на съжаление, състрадание, предизвикаме съвести и играем на чувството на вина у хората.

Американците много високо ценят времето си.

– Ние сме роби на времето, – казват те.

Разглеждат го като нещо реално и материално. Те го отчитат като бюджет, икономисват го и го харчат, крадат и убиват го, съкращават и се отчитат за него, даже му определят цена.

Времето за тях е скъпо струващ товар.

Тъй като американците високо ценят времето, те много негодуват срещу тези, които го губят или без всякаква причина им го отнемат от тях лично.

Повечето американци си правят списък, в който уточняват кога и какво ще правят, по часове и минути. Във връзка с това, те се стараят максимално да го икономисат. Предпочитат да ползват факсове, телефони, електронна поща, а не лични срещи и контакти, които отнемат много по-малко време.

В другите страни такова водене на бизнес не се смята за приемливо.

В САЩ окончателното договаряне, по правило, се подписва лично.

Американецът се стреми да реши всеки възникнал проблем, колкото се може по -бързо, по-просто, да не кажем дори примитивно и не с бавни, но достъпни за тях начини.