Мъжете в квартала съжалявах Борис:

– Представи си, – размахваше припряно ръце Румен, – оженил се млад и не е успял да изпита радостта да се напива по баровете, да се събужда с махмурлук и мадама в леглото.

– Това направо си е трагедия, – мърмореше Николай.

– Няма извънбрачни деца, не злоупотребява с наркотични вещества и нито веднъж не е задържан в полицията за някакво престъпление, – възмущаваше се Краси.

– Това си е напълно пропилян живот, – клатеше глава Юри.

– Той още след като завърши гимназия си обърка живота, – сподели съученикът му Михаил. – Ожени се веднага, родиха му се две деца и започна усилено да се труди, а беше много красиво момче. Всяка нощ можеше да има по една различна … до него.

Когато слушаше как го оплакваха, Борис се усмихваше и казваше:

– Женен съм за невероятна жена. Имам красиви деца. За вас може да съм луд, но като се събудя и видя усмихнатата си съпруга и чуя смеха на децата си, чувствам се щастливец.

Приятелите му, съучениците и мъжете от квартала само вдигаха рамене и въздишаха дълбоко със съжаление.

– Освен това със съпругата си ходят на църква и никой не смята децата им за странни. Това е скандално – добавяше още масло в огъня Виктор. – Нима такъв човек може да бъде за пример?!

Миро притича развълнуван до приятеля си Жеко.

– Знаеш ли какво интересно нещо открих? – попита го той.

Жеко повдигна рамене.

– Как е на английски гостоприемство и болница? – попита Миро.

– Ако не се лъжа hospitality and hospital, – отговори бързо Жеко.

– Забелязваш ли нещо общо в тези думи?

– Да, интересно, – възкликна Жеко.

– Гостоприемство и болница идват от една и съща латинска дума, тъй като и двете водят до един и същ резултат – изцеление, – поясни Миро.

– Следователно, когато отварям врата за някого, аз все едно му казвам:“Ти си важен за мен и за Бога“, – констатира Жеко. – Гостоприемството може да бъде за тях болница.

– Така е, – съгласи се Миро. – Ако обърнеш достатъчно внимание на нуждите им.

– Съвременното гостоприемство включва споделяне на храна и напитки и време за разговори и слушане …, – не довърши Жеко.

– Най-вече слушане, ако искаш наистина да им помогнеш, – наблегна на думите си Миро.

– Ние се радваме не само на това, че са дошли, – допълни Жеко, но желаем да бъдат в безопасност.

– А за нуждите им може да се каже някоя насърчителна дума, подкрепена с молитва, – усмихна се тържествуващо Миро.

Колкото повече упражняваме гостоприемство, толкова повече разширяваме кръга на хората, на които можем да помогнем чрез Господа.

Разказвайки им за Него, отваряме врата за разрешаване на проблемите им.

Станислав категорично заяви:

– Не искам повече да ходя на църква.

– Защо? – изненадано го попита приятелят му Петко.

– Всички там са лицемери, – сбърчи нос Станислав. – не искам изобщо да ги виждам.

– Невъзможно, – възрази приятелят му. – Чак пък всички?! Нали са християни.

– Всички там говорят как правилно трябва да живеят, колко много е нужно да обичат другите и да бъдат мили към тях, а излизат от църква и правят точно обратното, – махна възмутено с ръка Станислав.

– Ти наистина не разбираш, – опита се да го вразуми Петко. – Всеки от нас греши в едно или друго нещо. За това ходим на църква. Имаме нужда от Христос.

Станислав не искаше изобщо да слуша.

Петко само въздъхна и си каза:

– Трябва да се моля за него. Надявам се рано или късно да разбере как стоят нещата.

Станислав бе глух за всякакво опровержение, но продължаваше да се оплаква от хората в църквата:

– Те са алчни и жадни за пари.

А в същото време той кроеше планове как да се измъкне, за да не плаща толкова големи данъци.

Гласът на лекторът се лееше леко и докосваше не без основание слушателите си:

– Едновременно с освобождаването на физическо пространство в дома си, ще освободи „по-голям обхват за ума“, ще усъвършенствате предназначението на дома си, и ще осигурите „простор за душата си“.

Славена и Михаела слушаха внимателно.

– За това обмислете следните предимства, – продължаваше лекторът. – С по-малко вещи домът ви става приятно място, където бихте искали, да се приберете. Той би бил по-спокоен и не толкова стресиращ. Истинско място за почивка. Малкото предмети не ще отвличат вниманието ви и ще можете да се съсредоточите на хората около вас и каквото правите, ще го извършвате с радост. Домът ви ще стане уютен и спокоен, приятен за тези, които влизат в него.

– Прав е, – отбеляза Михаела.

– И аз бих искала да има такъв дом, – въздъхна замечтано Славена.

– За това трябва да изхвърлиш някои неща, – мушна я в ребрата с лакът Михаела.

А лекторът продължаваше:

– ….. така ще намалите разходите. Ще купувате по-малко неща и ще изразходвате много по-малко за ремонт и поддръжка. Ще имате повече пари, които можете да оползотворите за други цели.

– Това за парите е интересно, – повдигна вежди Михаела.

– Освен това ще изразходвате по-малко време и енергия за почистване и грижи за вещите си. Ще можете да посветите повече време на мечтите си и плановете за бъдещето си, а това несъмнено ще промени живота ви, – заключи лекторът.

След лекцията двете приятелки дълго коментираха чутото.

– Домът е сигурно убежище, – отбеляза Славена. – Той е като пристанище, от което тръгваме, когато сме готови отново да се впуснете в откритото море на живота.

– И двете предимства на прибирането и излизането са важни, но второто ме вълнува повече, – поклати глава Михаела. – Не знам как е при теб, но винаги ще избирам значимостта пред вещите. Искам повече да допринасям, отколкото да консумирам.

– Виж, – отбеляза Славена, – когато създаваме повече пространство около себе си, неизбежно създаваме и повече такова в себе си, откъдето можем да помагаме и служим на другите.

Михаела се съгласи с нея:

– Наличието на спокойното място за почивка ни дава възможност да обичаме другите много повече.

Атанас сподели с приятеля си Михаил:

– Днес много хора са фокусирани повече върху зареждането на телефоните си, отколкото да зареждат самите себе си.

– За съжаление е така, – потвърди Михаил. – Колко пъти съм поглеждал към телефона си, когато съм виждал съобщение, че батерията ми е паднала и веднага съм търсил контакт, за да го заредя.

– Колко често реагираме по същия начин, когато духът ни е слаб? – попита Атанас. – Бързаме ли да намерим най-близката Библия, за да се изпълним с Божието Слово?

– Ами когато разумът ни е на ниско ниво? Тичаме ли към най-близката книга, подкаст или видео, които да ни помогнат да се развиваме? Съмнявам се, че го правим, – поклати глава Михаил. – Знам, че поне що се отнася до мен, е така.

– На теория никога не би трябвало дори да стигаме до „ниски нива“, – прибави Атанас, – що се отнася до нашия дух и ум. Трябва да сме проактивни, вместо реактивни.

– Често небрежността в тези области ни създава проблеми по-късно. Дори не ги усещаме, но те идват.

– За това е необходимо да се консултираме със Божия Дух, за да се научим как да бъдем инициативни и да оставим пренебрежението настрана, – заключи Атанас.