За всекиго по нещо

Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Самолетът плуваше в ясното синьо небе. Нямаше облаци, а това улесняваше Пламен да гледа през илюминатора и да се наслаждава на това, която се откриваше отдолу.

Това му бе първото пътуване със самолет и всичко му изглеждаше интересно и някак особено.

Изведнъж Пламен съзря малко езеро. Той побутна майка си и сподели:

– Сигурно там плават деца, но аз не ги виждам. Толкова много искам да ги наблюдавам как се плискат в него.

Майка му се усмихна:

– Сине, височините скриват подробностите. Ако искаш да видиш всички детайли не се качвай на самолет.

Започнаха да се снишават, изглежда скоро щяха да кацнат.

Пламен изпита напрежение в краката си. Имаше чувство, че се спуска по стръмен склон.

Спомените го върнаха назад и той видя Драго до себе си. Бяха пълзели до обяд за да стигнат върха, но сега по нанадолнището им бе много по-трудно.

Тогава приятелят му бе казал:

– Краката на човек не могат да му служат за спирачки. Те са като крилата на птиците. На тях е дадено да се стремят нагоре.

– Да, но човек върви и по равното, – откликна Пламен, готов да спори.

– По гладкия и изравнен път могат да ходят кравите, мулетата и магаретата, – с лека ирония вметна Драго.

– Искаш да кажеш, че на тях им е дадено само да носят товари?

– Да, те не са много взискателни, – добави Драго. – Дай им вода и храна, това на тях им стига. Нямат цел. Нищо не ги терзае.

– И какво излиза? – Пламен бе озадачен. – За човека не е привично да слиза надолу и да върви по равното?!

– Само нагоре, – Драго непоколебимо вдигна ръце.

„Присъщо за мечтател и откривател“ – помисли си Пламен.

Скептиците мислят по особен начин. Техният девиз би включвал думите: „Както е било в началото, така ще бъде сега и завинаги …..“

Денис бе скептик. Днес отново раздразни приятеля си Мишо със твърдението си:

– Вземи гравитацията. Всички предмети падат на земята.

Мишо се ухили и се пошегува:

– Така тези, които строят къщи, няма да се притесняват за материалите си, защото те не могат да хвръкнат.

Денис продължи съвсем сериозно:

– Погледни химията. Смесват се определени елементи в точни пропорции и получаваме очаквания резултат.

– Това доказателство ли е, че лекарят може да предпише лекарство с предсказуема увереност? – попита Мишо.

– Разбира се, – твърдо заяви Денис. – Виж слънцето, луната и звездите, работят в отлична хармония.

– А затъмненията? – засмя се Мишо.

– Те съвсем не са изненада, – поклати глава Денис и продължи със разсъжденията си. – Да разгледаме анатомията. Независимо дали зеницата на окото се разширява и свива в отговор на светлината, кожата регулира телесната ни температура или се включва вграденият ни защитен механизъм за борба с болестите, организмът ни реагира спрямо твърдите, непоклатими и упорити факти по строго определен начин.

– Всичко според теб е абсолютно и неоспоримо, – свъси вежди Мишо. – Голям умник си. А какво ще кажеш за свръхестественото?

– Хмм …., – Денис започна да пристъпва напред назад сякаш танцуваше. – Това ще го оставим на детския свят на фантазиите и приказките. Нали затова в църквите понякога използват витражи, за да засилят емоциите и подтикнат въображението.

– Тогава как ще обясниш всички чудеса в Библията? – Мишо отправи сериозно предизвикателство към Денис. – Например как е спряло слънцето, докато са водили битка? По какъв начин рибите са напълнили мрежите въпреки, че рибарите нищо не са могли да хванат преди това? Как Лазар се е върнал от отвъдното, а Христос е възкръснал? И защо Библията още съществува?

– Това са недоказуеми неща, – сбърчи нос Денис, – те не би трябвало да те притесняват. По-добре се съгласи, че са измислени истории.

И докога един скептик може да отрича чудотворното?

До време, когато се разболее и вече очаква смъртта. Тога му се иска чудодейна помощ, за да поживее още малко.

За това не бъди скептик и ако днес чуеш какво казва Библията, не го отхвърляй.

Малка група от християни се събираха три дни през седмицата да изучават Библията, да се молят за нуждите, както свои, така и чужди. Не на последно място прославяха Бога за това, което бе извършил в техния живот.

На едно едно от събиранията Велко попита:

– Къде е Андрей?

– Вярно, – отбеляза Христо, – от известно време не съм го виждал.

– Ще го посетя, – обеща Захари. – И ще разбера какво става с него. Може да се е разболял.

На другия ден Захари посети Андрей. Завари го обграден от тухли, дъски и строителни инструменти.

– Какво правиш? – попита Захари.

Андрей въодушевено погледна приятеля си и притеснено каза:

– От работата си получих като награда 300 лева и реших малко да преустроя дома си. Ето и плана ми за промените, които искам да направя.

Андрей разгледа чертежа и се съгласи:

– Наистина ще стане по-удобно и функционално. – А след малко добави, – Дойдох да видя как си. Отдавна не си идвал в групата. Липсваш ни. Нуждаем се от теб.

Очите на Андрей се насълзиха.

– Прав си Захари, изглежда съм станал твърде алчен.

– Алчен?

– Алчността е относителна, – тъжно констатира Андрей. – Тя не се определя от това, че струва нещо, а се измерва с това колко ти коства на самия теб.

– Ако нещо отнема силите ти необходими за семейството ти, вярата ти, …… – поклати глава Андрей, – цената ще бъде твърде висока.

Това бе пълен крах за Кирил. Жена му го напусна. Уволниха го, а трябваше да изплаща заеми. Приятелите му го изоставиха …..

Една вечер Марин комшията му потропа на вратата му.

– Добър вечер, Киро, – поздрави Марин. – Дойдох да те видя и ако мога с нещо да ти помогна.

– Никой не може да ми помогне вече, – безпомощно повдигна рамене Кирил.

– Киро, недей така, – тъжно го изгледа Марин. – Знаеш ли къде е голямата ти сила?

– Сила? – повтори Кирил като ехо и скептично се засмя.

– Осъзнаването ти, че имаш нужда от Бог, – каза спокойно Марин.

– Бог? – Кирил зарови ръцете в буйните си коси.

– Правилното ти отношение към слабостите ти, те води в Неговото присъствие, – подчерта дебело Марин.

– Говориш глупости, – махна с ръка Кирил.

– Сега се самосъжаляваш и се чудиш какво още страшно следва в живота ти, – спокойно добави Марин. – Твоето изпадане те поставя пред избор, да приемеш помощта на Бога или да се задълбочиш в отчаянието си.

Кирил мълчеше. Погледът му бе безизразен, блуждаещ навън през прозореца.

– Празнотата, която чувстваш в себе си ще се изпълни и проблемите ти ще бъдат разрешени, – прибави Марин, – ако се оставиш в ръцете на Господа.

– Какво трябва да направя? – попита Кирил.

Той бе стигнал до дъното и не виждаше изход от положението си.

– Помоли се на Бога и разкрий сърцето си пред Него, – посъветва го Марин. – Само Той може да изцерява наранените души и да възстановява разбитите семейства.

– Възможно ли е това? – попита Кирил.

– Искай и ще получиш, за да бъде радостта ти пълна, – широко му се усмихна Марин.

Двамата наведоха глави и отправиха молитва към Този, Който може да снабди нуждите на всеки и да изправи пътеките му.