За всекиго по нещо

Степан беше весел човек, но неизвестна болест го постави в инвалидна количка.

Въпреки положението си, той обичаше да се шегува. Много рядко можеш да го видиш тъжен.

Хората се чудеха:

– Виж в какво състояние е, а все се усмихва и е радостен.

Един ден го посети приятелят му Иван и го завари лежащ на пода.

Степан беше паднал от инвалидния стол и бе счупил ръцете си.

Здравословното му състояние не позволявало даже да вика, за да потърси помощ.

Иван изненадано го гледаше, защото независимо от силната болка бе радостен и се смееше.

Когато отново бе вдигнат и настанен в инвалидния стол, Степан обясни, на смаяния си приятел:

– От сутринта ме мъчеше лошо предчувствие. И аз си мислех, че това може да е за нашата страна и с народа ни може да се случи някое нещастие.

– Да ни пази Бог от такова нещо, – промълви притеснено Иван.

– А то …. всичко на всичко, – засмя се добродушно Степан, – се случи това малко недоразумение ….

Делян, който бе само на две години, бе само с майка си в къщи. Тази сутрин тя отново го сложи във ваната и го наблюдаваше от страни.

– Мамо, мога ли да си поиграя с корабчето, което вчера татко ми подари?

– Да, – каза майката.

Дялан добре се забавляваше във ваната. Крещеше и се смееше.

Майка сънливо отпиваше от кафето си. След това се зае със спиралата.

Делян каза нещо за играчката си, но майка му съсредоточена в грима си, отвърна:

– О, да, това е страхотна лодка …

Делян бързо я поправи:

– Това е кораб.

– Да, точно така, – съгласи се майката, без да осъзнава разликата между двата плавателни съда.

Няколко минути по-късно Делян нещо пак бърбореше за играчката си. Майка му мислейки за съвсем други неща каза:

– Хммм … да, това е хубава лодка.

– Разбери, това е кораб, – недоволно я погледна Делян.

Майка му се оглеждаше старателно в огледалото и само промълви:
– О, да, така е.

Делян възторжено наблюдаваше плаващата си играчка и я награди със всичките похвали, за които се сещаше.

Майка му разсеяно реагира:

– Това е страхотна лодка …

Този път Делян изкрещя:

– Мамо!

Тя се обърна бързо и видя сина си да държи играчката, гледайки я разочаровано:

– Мамо, можеше ли да кажеш кораб?

Това не бе кой знае какъв сблъсък, но като си помисли човек, колко огнени бури предизвиква само с няколко думи.

Неправилно казаните слова водеха до война на две и повече държави, двойките се развеждаха, приятели се разделяха, ….

Езикът е оръжие, не може да се отрече. Небрежна или не на място казана дума може да предизвика виртуален пожар.

Чрез нашата реч можем да съсипем взаимоотношенията си с другите, да превърнем хармонията в хаос, да хвърлим кал върху репутацията на приятел, да обърнем всичко в дим и пепел край нас. Това е страшно.

Думите ми могат да бъдат суетни, дразнещи, прибързани, непочтени, неискрени, горди и злонамерени, а могат да бъдат и скромни, полезни, искрени, уважителни, смирени и мили.

Може да не успеете да укротите перфектно езика си, но е необходимо да подбирам думите си. Решението да запазите сърцето си, ще ви попречи чрез думи безразсъдно да раздухвате пламналия огън.

Вие сте съдът и езикът ви е острието, което регулира посоката ви. Можете ли да кажете на езика си стоп, до тук беше всичко?!

Баба Дона имаше малка градина в задния си двор. Там тя засаждаше любимите си зеленчуци. Всяка сутрин старицата наглеждаше градината си и с интерес наблюдаваше какво расте в нея.

– Я гледай ти, краставичките ми са наболи, а чушките вече имат цвят. Доматите имат малки плодчета, ще ядем тази година хубав плод.

Тя поливаше редовно растенията и ги плевеше, но не можеше да спре натрапниците, които нарушаваха границите на градината ѝ.

Хората в квартала ѝ се възползваха от това, че градината бе без ограда и изхвърлиха боклука си в нея. Грозно и отвратително бе да се виждат всякакви отпадъци и нежелани домакински вещи, разположени около красивите ѝ процъфтяващи зелени растения.

Видеше ли ги отново в градината си баба Дона взимаше бастунчето си, обикаляше квартала и викаше на хората:

– Елате и си приберете боклуците, моята градина не е сметище…….

Малко смешно изглеждаше от страни, как старицата размахва бастуна си и заплашва, но колкото и странно да бе, боклуците поне временно изчезваха от градината.

Тази история ми напомня на нещо много познато.

Помислете си, колко често дяволът идва да изхвърли боклуците си на ваша територия?!

Тогава имаме властта да му заповядаме в името на Исус да си вземе боклука и да напусне семейството ни. Той ще си отиде, защото сме били овластени, да можем да го правим.

Няма нищо, което дяволът да е откраднал от нас, което да не можем да си върнем обратно, ако горещо се молим и упражняваме властта си като дете на Бог.

Днес, когато сме застрашени от болести, загуба на работа, страх и тревога за утрешния ден, ви насърчавам да изградите защитна молитвена стена около себе си, семейството си, приятелите си, съседа си, града си и страната си.

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

Слънцето печеше макар и не като лятното, но все пак стопляше измръзналите тела и крайници на минаващите по улицата.

Виктор отчаяно бе вперил поглед в колата си и мърмореше:

– Все така ми се случва …. попадам на мошеници, а сега съм вече и без кола …..

Атанас изхвърляше боклука и чу отчаяните вопли на съседа си. Той се приближи до Виктор и го потупа по рамото.

– Така е, приятелю, когато се обръщаме към съмнителни източници.

– Препоръча ми ги един колега от работата. Платих сума ти пари и нищо не свършиха. Карах я два дена и отново на ремонт, а няма и година, откакто я взех чисто нова ….

– Погледни колко пъти се обръщаме към реалити шоута, инфлуенсъри и порнография, за да подхранваме любопитството и похотта ни, без да мислим това как ще ни се отрази по-нататък.

– Кво е това инфлунсар и там как го рече?

– Това са хора, които има силно влияние в социалните мрежи. Имат голям брой приятели. Това, което пишат и казват се взима под внимание.

– Аха…., – поклати глава Виктор. – А моята кола? Кво да прая с нея?

– Този, Който е най- подходящ да ти помогне, независимо от провали, рани и разбити отношения е Исус. Той знае кое е най-доброто за теб.

Виктор го погледна войнствено и враждебно повдигна вежди.

– Разбери, Исус никога няма да ти откаже, – продължи Атанас. – Просто трябва да се обърнеш към Него.

– Да, бе ….. – вдигна ръце ядосано Виктор. – Колата ми, ……колата не върви, а той ми разправя за Исус. Смахнат човек.

И Виктор изнервен и ядосан тръгна към входа, а Атанас поклати тъжно глава и добави:
– Накъде е тръгнал този свят? ….. Показваш му как трябва, а той бяга като опарен ….