Posts Tagged ‘приятел’

Колкото времето позволява

четвъртък, юни 23rd, 2022

Дъжд като из ведро. Митко притича под един навес и се сблъска със Крум, стар негов приятел, с който от години не се бяха виждали.

От дума на дума, двамата решиха да притичат до близкото кафене, хем да се видят, хем да си поприказват.

В кафенето бе топло и уютно. Само дъждът нахално тропаше по стъклата на прозорците и напомняше за себе си.

– Ако съм честен, – започна малко неохотно Крум, – голяма част от времето ми е погълната от грижите за собствения ми живот. Разбира се, това изглежда естествено и неизбежно.

– Виж, – усмихна се топло Митко, както някога, – колкото повече остаряваме, толкова повече нарастват нашите отговорности. Трябва да се грижим за децата и застаряващите си родители, да не говорим за собствени физически нужди и ежедневни изисквания.

– И все пак, колко често и лесно този фокус се простира отвъд необходимото в една дива не балансирана и само поглъщаща се форма на живот? – поклати тъжно глава Крум.

– В интерес на истината, това се случва много повече, отколкото някой от нас иска го да признае. Трябва да се отбележи, че това не е съвременен феномен, а вечно предизвикателство за човешкото сърце.

– Да, твърде често „се занимаваме със собствените си къщи“, пренебрегвайки дома на Господ, който „лежи в руини“.

Митко и Крум от детство посещаваха църквата и там израснаха. За това сега Крум цитираше Агей, един от пророците в Израел.

– Тук откриваме същата болест, – Митко потупа по рамо приятеля си, – която ни мъчи днес. Нашите собствени желания и нужди са на първо място, като всичко и всички останали се вписват, ако и когато времето позволява, включително домакинството на вярата, Църквата на Бог.

Крум само въздъхна, а Митко продължи:

– Основният проблем на „както времето позволява“ към Бог и другите е неуловимата природа на времето. Просто казано, нашите егоцентрични апетити никога не се засищат и ако бъдат оставени не контролирани, ще изискват всяка унция от нашето време и емоционален капацитет.

– Ако преследваме и култивираме начин на живот, който е ориентиран около семейството на Бог и неговата мисия в този свят, това никога няма да се случи, – плесна с ръце Крум.

– Вярвам, че честната оценка на тази склонност е първата стъпка към истинско изцеление и израстване в Христос. Преди ние като християнско семейство да можем да светим като светлини в света, първо трябва да признаем дълбочината на личната гордост и загриженост за образа и егото, които живеят във всяко човешко сърце.

– Знаеш ли, досега не съм се замислял сериозно за това? – призна си Крум.

– Господ копнее да види къщата си изградена и сияеща от светлината на неговата любов. Той е фар на надежда и светлина за целия свят, кани всеки от нас в радостта и свободата.

– Когато ориентираме сърцата и животите си около Неговата история, не само се изцеляваме, но и хората около нас започват да се сблъскват с трансформиращата любов на Бог във и чрез нас.

Погрешната нагласа действа много силно в живота ни

неделя, май 22nd, 2022

Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.

Учтивото търпение

петък, април 1st, 2022

Човек няма достатъчно енергия за ежедневните стресове. Всичко се изразходва за адаптиране към ситуацията.

Наталия изслуша оплакванията на приятеля си Рико от съпруга ѝ.

Колкото и да се опитваше да го успокои, той продължаваше да вика неспокойно:

– Колко още?

– Почакай малко, сега идва и твоя ред, – повтаряше често Наталия.

Вечерта Рико се строполи на кревата с температура четиридесет градуса.

Така той лежа няколко дена. Добре, че заболяването не беше сериозно.

От къде дойде това? Как се случи?

Това беше просто резултат от прекомерно търпение и преразход на енергия. Така организмът протестира, заплашвайки всеки момент да се само разруши.

Тук не става въпрос за нашата доброта и възпитание. Човек няма достатъчно сили за учтиво търпение.

Може би Наталия трябваше да бъде по-искрена и да каже:

– И на мен ми е трудно. Достатъчно съм уморена и изтощена. И не мога да ти бъда опора или гръмоотвод. Нямам сили за това.

Ако се насилвате да бъдете учтиво търпеливи, разбира се ако това не ви е работата, за която ви плащат, започвате да изгаряте останалата ви енергия и когато тя свърши горите себе си.

За сега няма допълнителен ресурс за учтиво търпение към чуждите капризи и агресия или толерантно търпение към токсичните контакти. За това трябва да се щадим едни други.

Затворената врата

неделя, февруари 6th, 2022

Графикът със задължения и дейности на Елена бе постоянно пренаситен. Тя обичаше приятелите и семейството си, но за тях ѝ оставаше много малко време.

За да не губи време, често ѝ се налагаше да бъде меко казано груба.

Ето днес позвъня на вратата ѝ Стефан. Той бе съсед на Елена.

Тя отиде до вратата, но не я отвори само попита:

– Бай Стефане, какво има?

Човекът се смути пред затворената врата, но тъй като трябваше да ѝ каже, предаде набързо съобщението, което го бяха помолили да предаде на Елена.

Тя благодари и размениха малко думи помежду си.

Нейната приятелка Вера бе присъствала на подобен разговор, след който я попита:

– Защо постъпваш така с хората?

– Как постъпвам? – вдигна в недоумение рамене Елена.

– Отвори вратата, покани ги, – изрази възмущението си Вера.

– Виж какво, – настървено започна Елена, – за това се иска време.

– Колко ще отнеме едно уважение към човека? – не се отказа Вера.

– Който и да е, особено ако е възрастен човек, като влезе ще обсъди опита си по отглеждане на зеленчуци и плодове, може да спомене и времето, и като капак ще сподели клюките на квартала. А ако не го поканя вътре, разговорът отнема много по-малко време.

Вера бе изумена от тези съображения.

След като си тръгна, тя сериозно се замисли над думите на Елена и си каза:

– Много хора разговарят със Исус като Елена със съседите си. Те говорят с Него в молитва и Той им говори чрез Словото Си, но не могат да се наслаждават на присъствието Му. Други дори не го канят в живота си като Спасител и Господ. За всички тях Бог си остава отвън.

Време е, отворете вратата на Исус. Насладете се на присъствието Му.

В бурята

неделя, януари 16th, 2022

Природата особено очарова с красотата си след буря. Суровите планини с техните скали искрят след подобна стихия.

Така и героите в живота се раждат в разгара на бурите и носят раните и белезите, нанесени им в битките на живота.

Ежедневието на Спас, както и на много други хора не бе леко. Всеки малко или много е съпровождан от голяма скръб, горчиво разочарование или огромен провал. Положението на младия човек не бе по-различно.

Мъката на Спас на фона на общата болка изглеждаше незначителна, но за него тя растеше, закриваше всичко около него и ставаше непоносима.

Той седеше в стаята си потънала в нахлуващия мрак, идващ от края на деня и търсеше изход от положението си.

Спомни си думите на дядо си, които бе чувал, когато бе още малък:

– В бурите, човек се подготвя за нещо важно. Ако Бог има нужда от дъб, Той Го засажда там където бушуват бури и се изливат дъждове. В замяна на това влакната му стават по-силни и той придобива нова мощ.

– А когато Бог има нужда от човек? – попита Спас и се усмихна тъжно.

Нощта бе заела вече мястото на деня. Младият мъж въздъхна и се загледа през прозореца в безброй светлинки, разкъсващи тъмнината.

– Да, – каза си той, – животът на истинския мъж е суров, а пътя му е стръмен.

Изведнъж душата му запя: „Разчупи ме, събери ме, извай ме, напълни ме,……“

Негов приятел от детството Тихомир му бе казал веднъж:

– Виж всеки, които е постигнал много чрез таланта, с които е надарен, преди това много е страдал.

Спас бе разтърсен от бурите и ураганите случващи се в живота му.

Той бе уморен и съкрушен, но разбираше, че това няма да е все така и го очаква нещо много хубаво. Такова, за което дори не си е мислил или мечтал.