За всекиго по нещо

Природата особено очарова с красотата си след буря. Суровите планини с техните скали искрят след подобна стихия.

Така и героите в живота се раждат в разгара на бурите и носят раните и белезите, нанесени им в битките на живота.

Ежедневието на Спас, както и на много други хора не бе леко. Всеки малко или много е съпровождан от голяма скръб, горчиво разочарование или огромен провал. Положението на младия човек не бе по-различно.

Мъката на Спас на фона на общата болка изглеждаше незначителна, но за него тя растеше, закриваше всичко около него и ставаше непоносима.

Той седеше в стаята си потънала в нахлуващия мрак, идващ от края на деня и търсеше изход от положението си.

Спомни си думите на дядо си, които бе чувал, когато бе още малък:

– В бурите, човек се подготвя за нещо важно. Ако Бог има нужда от дъб, Той Го засажда там където бушуват бури и се изливат дъждове. В замяна на това влакната му стават по-силни и той придобива нова мощ.

– А когато Бог има нужда от човек? – попита Спас и се усмихна тъжно.

Нощта бе заела вече мястото на деня. Младият мъж въздъхна и се загледа през прозореца в безброй светлинки, разкъсващи тъмнината.

– Да, – каза си той, – животът на истинския мъж е суров, а пътя му е стръмен.

Изведнъж душата му запя: „Разчупи ме, събери ме, извай ме, напълни ме,……“

Негов приятел от детството Тихомир му бе казал веднъж:

– Виж всеки, които е постигнал много чрез таланта, с които е надарен, преди това много е страдал.

Спас бе разтърсен от бурите и ураганите случващи се в живота му.

Той бе уморен и съкрушен, но разбираше, че това няма да е все така и го очаква нещо много хубаво. Такова, за което дори не си е мислил или мечтал.

Празниците отшумяха и остана сивото и неблагонадеждно ежедневие. Какво правят в такива случаи хората?

Бено се бе подпрял на портата и гледаше минаващите хора край дома си. Зададе се Недю. С него бяха приятели от деца.

– Здравей, как я караш, – поздрави го Бено.

Недю бе изморен и несговорлив.

– Я постой. Влез, – покани го Бено. – Ще седнем под черницата, аз черпя. Ще опиташ моята гроздова.

Недю неохотно потътри крака към двора на приятеля си. Бе се вкиснал и съвсем не му бе до приказки, но с Бено бяха расли заедно, не можеше да му откаже.

Двамата седнаха под дървото. То хвърляше шарена сянка и приканваше към отмора.

Пийнаха. Душата на Недю се поотпусна и ….. той зареди оплакванията си:

– Като огледах всичко, в което бях вложил и последните си сили, за да постигна нещо, установих, че всичко е било безсмислено. Все едно съм гонил вятъра.

– Остави се от тези кахъри, – махна с ръка Бено. – Виж как я карат хората.

– Какво толкова правят те? – намръщи се Недю.

– Дай им на тях хляб и зрелища, – многозначително поклати глава Бено.

– Да бе, вместо да се изправят пред реалността, се разсейват с деликатеси и забавления, – отсъди строго Недю.

– Забележи как хората прекарват времето си, – наблегна Бено. – Фокусират се към телевизионните сериали, мачове, разни фантазии и хобита.

– Но всички тези форми на „хляб и зрелища“ ги отклоняват от истинското и реалните цели. Гонят тоя де духа, – ядно скръцна със зъби Недю.

– Всички тези неща изсмукват времето и енергията им. Те не водят до нищо значително в живота, – повдигна вежди Бено.

– Човек не трябва да позволява на света да държи сърцето и ума му, – размаха заканително ръка Недю.

– Но за това е нужно да предадат живота си на Бога и първият им приоритет да бъде търсенето на Божията правда и Неговото царство.

И двамата знаеха, кое е правилно, но често затъваха в проблемите си и не гледаха към Този, Който можеше да ги освободи.

Стефан забеляза, че приятелят му Росен в последно време много се е променил. Виждаше го умислен и мрачен, а кажеше ли му някой нещо, отвръщаше грубо.

– Сигурно нещо го измъчва, – каза си Стефан. – Трябва непременно да поговоря с него.

Стефан внимателно се приближи до приятеля си и попита:

– Какво става с теб? Не мога да те позная. Навярно имаш проблеми.

– Няма какво да ти обяснявам, – сопна му се Росен. – Приключих с Бога.

Стефан се досещаше за какво Росен е ядосан на Господа, за това само добави:

– Но Той не е свършил със теб.

– Не ми говори за ад или рай, – още по-ожесточено реагира Росен.

– Аз не съм ти съдия, – кротко отговори Стефан. – Това оставям на Него.

Росен жлъчно се изсмя и предизвикателно се изплю на земята.

– Не знам всички отговори, но Му се доверявам, – заяви спокойно Стефан.

– Да бе, Оня ни наблюдава с лупа от облаците и ни хвърля в ямата с огън ако се провиним, – саркастично отбеляза Росен.

– Не бързай с изводите си, – посъветва го Стефан. – Опитай се да Го опознаеш по-добре. Тогава трудните въпроси ще получат лесни отговори.

– Наслушах се и се нагледах. Достатъчно ми е. Точка, нищо не искам от Него, – възмущението кипеше с пълна пара у Росен.

– Със сигурност Бог не е приключил със теб, – наблегна Стефан.

Росен махна с ръка и тръгна.

На Стефан нищо друго не му оставаше, освен да се помоли за приятеля си.

Двамата Петър и Симо бяха големи приятели. Те се бяха захванали с трудно осъществима, но не и невъзможна задача за тях. Засаждаха дръвчета в една пустош близо до домовете им.

Петър от 10 години нищо не виждаше. Той бе загубил зрението си при авария в завода, където работеше.

Симо бе останал без ръцете си като дете. Бе го затиснало голямо дърво. Остана жив, но му отрязаха ръцете.

Всеки ден Петър се качваше на гърба на приятеля си и така двамата преминаваха реката, която се намираше до пустото място.

Като пристигнеха, Симо подаваше лопатата с краката си, преди Петър да постави кофата на прът между бузата и рамото на приятеля си.

Докато единият копаеше, другият поливаше. Така двамата засаждаха дръвчетата. Вече бяха посадили около 2000.

Симо се усмихваше и казваше на другите, които се учудваха на работата им:

– Като работим заедно, не се чувстваме инвалиди.

– Двамата сме в един отбор, – допълваше Петър.

Всеки от нас играе определена роля като християнин. Комбинирайки силите си можем много повече да допринесем за Божието царство.

Вярвате или не, но чувството за хумор у Филип се роди от личната му болка. Чрез него той донасяше усмивки на живеещите в икономическа депресия и страх от върлуващата болест.

Филип загуби майка си преди да навърши три години. Баща му се отдаде на алкохола и това напълно отдалечи двамата един от друг.

Един ден Филип видя младо момче, което притичваше пред бързо движещите се коли. Трафика бе прекалено натоварен.

Тогава Филип успя да стигне до момчето, хвана го за ръка, дръпна го на безопасно място и му каза:

– Какво става с теб, хлапе? Не искаш ли да пораснеш и да имаш проблеми?

Хуморът на първо време не помогна:

– Ти, сериозно ли? Аз не искам да има проблеми, имам си предостатъчно.

Филип му се усмихна и момчето осъзна, че баткото се шегува.

На свой ред и то се засмя, като обеща:

– Ще преминавам на по-безопасно място и няма много да рискувам.

Това не бе единственият случай, в който Филип да се намеси, за да спаси човешки живот.

Ежедневието на Филип се бе превърнало в тревожен реализъм.

Нараняването от отхвърляне в детството дълго време го смущаваха.

Един ден Бог го срещна и животът на Филип се промени. Вярата премахна отчаянието му. Приятелите му се умножиха.

Кой би помислил, че човек претърпял болка, мъка и неразбиране ще стане източник на голяма радост за околните.