Времето беше хубаво. Плажът бе препълнен. Хората се наслаждаваха на почивката си и нищо не предвещаваше, че нещо лошо щеше да се случи.

Изведнъж млад мъж попадна в силно мъртво вълнение и започна да се дави. Той се опитваше да плува към бега с всички сили, но морето го дърпаше навътре.

Мъжът потъваше. Започна да вика за помощ.

Дамян го забеляза. Той знаеше как  как да се справи с мъртвото вълнение.

– Ако можех да разговарям с този младеж, преди да влезе във водата, щях да му кажа, как да се измъкне от хватката на мъртвото течение и да се спаси, – ядосваше се Дамян на брега. – Навярно щях да му досадя с моите приказки. И както в повечето случаи става, нямаше да приеме съветите ми.

– Но все пак това можеше да му помогне да оцелее, – възрази красивата му половинка Нора.

Двамата Дамян и Нора бяха помагали на много хора, къде със съвети, къде в реални ситуации, но сега младият човек, бе прекалено далече от тях. Въпреки усилията не само техните, но и на другите, които се притекоха на помощ, плюс спасителите, всичко бе напразно. Така и не успяха да го спасят.

– Не е ли подобна ситуацията с вестта за нашето спасение? – след това коментира Нора.

– Да, – съгласи се Дамян, – само един разказ за Христовата жертва и силата на Неговото възкресение може да спаси хората, които се опитват да се преборят с бурните вълни на живота.

– Колко често човек се среща със смъртта на близък, развод, финансов крах ….и всичко това може да смачка и удави човека, – допълни Нора.

– Когато споделяме своята надежда в Христос, – сбърчи нос Дамян, – те се чувстват се неудобно. Отхвърлят ни. Смятат, че са прекалено заети, за да слушат такива неща.

– А не могат да разберат, – възмути се Нора, – че вестта за любовта на Спасителя към тях може да им даде надежда не само тук, на земята, но и във вечността.

Всички ние очакваме да чуем добра дума, слово на насърчение, израз на любов.

Ние разцъфтяваме в средата от положителни думи, а острите слова ни карат да се обезсърчаваме, да се свиваме и да губим всяка надежда.

Понякога казваме, че сме уморени от много приказки, но в действително сме затормозени, изтощени и сломени от празните и безсъдържателни мнения, изказвания, слухове носени от мълвата.

Ние копнеем за животворяща дума такава, която ще ни подкрепи, за да не се провалим.

Мечтата за бързо забогатяване по законен начин обединява хората от различни страни и континенти още от древни времена. Много народи разказват за това в своите приказки. На едни щастие носи вълшебната щука, на други – лампата на духовете, но същността е една и съща. Героят веднага решава своите проблеми и живее щастливо.

Лотарията е начин, да накараш една приказка да се сбъдне. Стотици милиони хора в света имат успех, но тези, които печелят големи суми са единици.

Какво става след това със щастливците, остава извън интереса на широката публика. Повечето смятат, че до края на дните си прекарват в луксозни курорти.

Има един стар анекдот. Попитали един човек:

– Какво ще направите, ако спечелите един милион?

– Ще си платя дълговете, разбира се, – отговорил човекът.

– А останалите?

– А останалите ще почакат.

През 2008 г. учени публикували изследване, което говори, че този анекдот не е далеч от истината. Според изследователите, анализирайки информацията за победителите в лотариите в размер от 50 до 150 хиляди, стигнали до извода, че за печелившите се увеличава риска от личен банкрут в рамките от три до пет години.

Какво става със спечелилите големите награди от лотариите, след като са останали насаме със своето щастие?

Ето ви един от многото примери. Става дума за Били Боб Харел спечелил от лотария 31 милиона долара.

През 1997 г. американецът Били Боб Харел спечелил от лотарията в Тексас 31 милиона долара. Мъжът бил искрено вярващ, за това е заявил пред журналистите, че Господ му е изпратил тази победа.

Десет процента от печалбата Харел изразходвал за благотворителни цели. Мъжът купил за себе си ранчо, за членовете на семейството си – нови коли. Помагал практически на всеки, който го помолел.

Били не успял да изхарчи всички пари. За половин година той похарчил само 12 милиона долара.

Щастливеца започнал да има сериозни семейни конфликти, които завършили с развод. Характерът му се променил към лошо, започнал да има психически проблеми.

Две години след като бил спечелил голямата сума, го намерили прострелян в главата. Това било самоубийство.

В предсмъртната си бележка, която била намерена близо до тялото на Били, той написал, че тази награда е дошла при него от дявола и че той слага край на живота си, за да не може врага на човешкия род да получи душата му.

Но уви, дяволът именно так я е получил, чрез неговото самоубийство.

Книгата ни дава възможност да се учим от тези, които вече не са с нас. Човечеството се развива, създава определени знания, но не винаги ги запомня за постоянно.

Има приказки, които са по-стари от много страни. Такива, които са преживели много култури и места, където са били разказани за първи път.

Ако не цените библиотеките, вие не уважавате и не зачитате информацията, съответната култура и мъдрост. Така заглушавате гласа на миналото и вредите на бъдещето.

Веднъж попитали Айнщайн:

– Как можем да направим децата си по-мъдри?

– Ако искате да бъдат по-интелигентни, – отговорил ученият, – четете им приказки. – Ако искате да бъдат още по-умни, четете им повече приказки.

Айнщайн разбирал много добре колко е ценно четенето и развитото чрез него въображение.

Надявам се да предадем на нашите деца свят, където те ще четат, ще си представят различни събития и хора, и ще разбират същността на нещата.

Отиването в зоологическата градина може да се възприеме по различни начини.

Понякога животните там са апатични, друг път се движеха насам натам без да се интересуват от наблюдаващите ги посетители, но се случваше и да си взаимодействат с тях.

Повече от всичко на Мария ѝ харесваше да ходи в зоологическата градина. Това бе една възможност да види по-отблизо животните, за които слушаше в приказките, които баба ѝ разказваше.

Възхищението на Мария от дивите зверове нямаше граници. Тя дълго наблюдаваше едно или друго животно.
Но кой може да предвиди реакцията на тези пленници, далече от естествената им среда?! Всичко това зависеше от темперамента, броя дни, в които са били в плен, дори и от вида на самото животно.

Като правило животните в зоологическата градина са докачливи или покорни. Понякога сядаха или лягаха върху лапите си. Но когато инстинкта вземеше връх, тогава ставаше опасно.

Така се случи и този ден. Слънцето грееше, макар и не толкова силно, както през лятото. Мария отново бе дошла с баща си в зоологическата градина.

Днес погледът ѝ бе привлечен от лъва. Тя дълго го наблюдаваше. От него я отделяше дебело солидно стъкло.

Изведнъж Мимето доближи устни до стъклото.

– Какво правиш? – извика ужасен баща ѝ.

Звярът рязко скочи и започна да барабани по стъклото с големите си лапи. Силните му удари разтърсиха солидната преграда.

– Само исках да го целуна, – каза Мария, а очите ѝ искряха от радост.

Може би лъвът поиска малко да поиграе с малката посетителка. Със скока си звярът навярно демонстрираше веселото си настроение.

Но напълно възможно бе, да желае да изгони „натрапилата“ му се наблюдателка, колкото се може по-далече от неговите сегашни „владение“.

Бащата на Мария, след като видя реакцията на лъва, дръпна бързо дъщеря си и я прегърна. Впи поглед в отворилата се челюст на звяра и зачака.

Но Мария гледаше съвсем безстрашно лъва, тя изобщо не се изплаши.

Хубавото бе , че между момичето и лъва имаше стъклена преграда, иначе последствията можеха да се окажат плачевни.