Руско говорящи евреи решили да покажат на детето си, родено в Израел, техните предци.
Пристигнали в Санкт Петербург. Детето се възхищавало от мостовете, дворците. Накрая го завели и в Лятната градина.
Детето имало небесно сини очи и руси къдрици. Не момче, а кукла. Изпреварващо връстниците си във всяко отношение. То живеело с родителите си в град Назрет.
Като се разхождали в Лятната градина момчето видяло старица седяща на една пейка,  стенеща от болка.
Пет годишното момче, което било много общително, приближило възрастната жена и съчувствено попитало:
– Боли ли ви много?
– Да, – отговорила бабата, – аз съм стара. Боли ме гърбът. Краката не ме държат….
И почувствала съчувствие в това малко дете, запонала да разказва за своите болки и скърби. В една от паузите момчето повдигнало огромните си, пълни със съчувствие очи и искрено казало:
– Бих искал нищо да не ви боли.
Трогната бабата попитала:
– Ти си добро момче. От къде си?
– От Назарет.
Изведнъж бабата затворила очи и припаднала…..

Лисица и маймуна вървели по пътя. Между двете възникнал спор, коя от тях е по-знатна. Много говорили, всяка за себе си.

Изведнъж се натъкнали на едно гробище. Маймуната гледала гробовете и тежко въздъхнала.

– Какво става? – попитала лисицата.

Маймуната показала надгробните плочи и възкликнала:

– Кака няма да плача! Като всички гробове са на роби и освободени мои предци!

Тогава лисицата казала:

– Е, можеш да лъжеш колкото си искаш, никой от тях няма да възкръсне, за да те изобличи.

Така и хората се хвалят повече, когато няма кой да ги изобличи.

Спортът винаги е бил популярно занятие и развлечение даже и за нашите далечни предци. Естествено, някои са потънали в забвение, но други са достигнали до наши дни, макар и не в първоначалния си вид. Защото е минало много време, възгледите на хората са се променили драстично, появили се ограничение и забрани.
Например в Йемен съществувал такъв вид спорт, като прескачане на камили.
Този спорт е бил много популяре в древното племе зараник.
Участниците в състезанието, трябвало да прескочат много камили и който успеел да направи това най-много пъти, ставал победител.
Днес това състезание отново е станало популярно.

От къде е започнало това?
Историята на нашите предци има дълбоки езически корени, отзвука от които можем да наблюдаваме днес. 1 април е бил Ден на пробуждането на духа на дома.
Древните славяни вярвяли, че през зимата, подобно на много животни и духовете на дома спят. Тя спят докато пролетта всъпи напълно в правата си. А тя за нашите предци не е идвала през март, а чак през април.
По-точно, идването на пролетта е белязана от пролетното равноденствие на 22 март и всички следващи дни до 1 април се среща пролетта. На 1 април пролетта е дошла окончателно и духът на дома трябва да се събуди и да въведе ред.
Нашият далечен прародител се е опитвал да умилостиви разбудения дух с хляб и мляко, но към хляба трябвало да се прибавят и зрелища. Такива зрелища били гуляите, шегите, смеха на хората в дома. Хората обличали дрехите си наопаки, на краката си слагали различни чорапи и обувки, а в разговорите си се стремели да заблудат някого, да му направят шега, та домашният дух, който току-що се е събудил да забрави, че са му прекъснали сладкия сън.
С течение на времето е забравено да се угажда на домашния дух, но традицията да се правят шеги са останали. За това човек на 1 април не се доверява на никого. И сега знаете защо.

Дани ме теглеше от витрина на витрина. Следвах я макар и малко неохотно. В края на краищата, бях излязла да се поразходя малко. Тя искаше да си купи хубав, но евтин колан. Сряхме пред магазина за кожени изделия и тя реши:
– Тук е! – каза въодушевено Дани.
Пред витрината беше спрял още някой. Млад мъж, който също разглеждаше кожените изделия подредени на витрината. Погледнах го веднъж, но той не беше от мъжете, които можеш да погледнеш само веднъж. Притежаваше красота, която се набиваше на очи. Тъмния загар на кожата само подсилваше хубавите му черти.
– Видя ли го? – попитах Дани, която не разбра точно за какво ѝ говоря.
– Кого? – неразбиращо ме погледна тя.
– Кафявия, – отговорих едва – едва.
– Предпочитам черния, – възрази Дани.
Вероятно тя бе решила, че ѝ говоря за колани.
– Ах, този ли! – ахна тя, когато най-сетне разбра за какво ѝ говоря.
В очите ѝ припламнаха огънчета.
– Да, необичайно очарователен тип е, – призна тя.
– Вероятно той е резултата от малка забежка на Казанова тук преди шест или седем поколения.
– Грешите, – каза един много приятен глас близо до мен. – Предците ми са правили забежки някъде на север. Те до един са били ковачи.
– О, Боже! – изпъшка Дани.
Тя веднага млъкна, но и двете се изчервихме като домат.
– Тук се случват понякога земетресения, – бързо смотолевих. – Защо не се случи едно тъкмо сега, когато ни е толкова необходимо!
Младежът ме погледна в очите и се усмихна:
– Смятам, че току що преживяхме едно.