Крум бе вдигнал ръцете си и се опитваше да надвика бъбренето на останалите в стаята:

– Чуйте, това, което ви надживее, е най-важното.

– И кое е то? – обадиха се два гласа едновременно.

– Сградите се рушат, – вече по-спокойно заговори Крум. – Документи избледняват, но наследството, само то ще ви надживее.

Повечето го гледаха неразбиращо, за това той продължи:

– Римляните са знаели това. Дълго след като градовете им са били погребани в прах, колоните все още са стояли. Те били изветрели и белязани, но упорито държали земята си.

Е, и? – смръщи вежди, недоволен от обяснението, Симеон.

Отговорът веднага бе даден:

– Това е картината на човек, който живее с мисълта за вечността.

– Изобщо не разбирам на къде биеш, – тръсна глава Тони.

Крум въздъхна и се опита да дообясни:

– Наследството не се гради в големите моменти от живота. То се издълбава ежедневно на невидими места като това, как се отнасяте към жена си, как обучавате синовете си, как се отнасяте към отхвърлените и презрените.

– И какво ще получа от това? – попита Радко.

– Човек с наследство пита: „Какво ще остане, след като съм бил тук?“, – възкликна Крум. – Не ви трябват милион последователи, за да изградите наследство. Нуждаете се от вярност и постоянство, когато никой не ръкопляска. Нужна ви смелостта да вградите в другите това, което светът се опитва да събори.

– Той е прав, – намеси се мълчаливият Симо. – Децата ни могат да забравят какво сме казали, но ще помнят как сме живели. Където и да отидете, ще ви запомнят по това какво сте правили и колко верни сте били.

– Така е, – подкрепи го и Стефан. – Наследството не се измерва в годините, а в това кого сте издигнали, обичали и водили.

– Ако животът ви приключи днес, какво би останало като вашето наследство? – Крум предизвика с този въпрос събралите се към размисъл.

Спорът между Недялко и Спас бе свързан с Божия глас.

– Господ може да говори достатъчно високо, за да го чуваме, – заяви Недялко.

– Когато Бог иска да бъде чут и това, което има да ни каже е твърде важно, за да бъде пропуснато, Той го прави шепнешком, – изказа съвсем спокойно своето мнение Спас.

– Какво разбираш под шепнешком? – попита Недялко.

– При него говоренето е много тихо. Просто използваш дъха си, без да участват гласните струни, – обясни Спас. – Как създаде Бог Адам?

– Как? – нетърпеливо подметна Недялко.

– Той прошепна в праха и го нарече Адам, – тържествуващо вдигна палец нагоре Спас. – Така първият човек някога е бил шепот.

– И каква е връзката между шепота и нормалното говорене? – смръщи вежди Недялко.

Спас се усмихна:

– Когато някой говори шепнешком, трябва да се приближиш много близко до него, за да го чуеш. Всъщност трябва да доближиш ухото си до устата на човека.

– С каква цел? – продължи да пита Недялко.

– Бог иска да бъдем възможно най-близко до Него, защото ни обича, – уточни Спас.

– Не може ли по-друг начин да изрази любовта Си? – сбърчи нос Недялко.

– Спомням си, – Спас се върна много години назад, – когато бяхме малки със сестра ми, татко ни шепнеше. За да го чуем ние се приближавахме към него. Тогава той ни сграбчваше и ни прегръщаше. Бог ни прави същия номер. Ние искаме да разберем какво ни казва, а Той по този начин желае да разберем колко много ни обича.

Недялко само вдигна рамене, а Спас обяви тържествено:

– Всемогъщият може да ни сплаши с външния Си глас, но ни ухажва с шепот. А Неговият шепот е самият дъх на живот.

Подчинявайте се на шепота Му и вижте какво прави Той, защото нищо няма потенциал да промени живота ви така, както шепота на Бог.

Нищо няма да определи съдбата ви повече от способността да чуете Неговия тих и мек глас.

Така се раждат мечтите с Божия размер.

Ето как се случват чудесата!

Петя отскоро бе станала майка. Животът ѝ се промени.

– Мечтите ми? – въздъхна един ден тя. – Сякаш са оставени са на рафта, забравени под

голям слой прах.

Приятелката ѝ Соня реши да я успокои:

– Може би по-късно.

– Или никога, – тъжно се усмихна Петя.

– Не бъди такава песимистка, – укори я Габи, – Бог не е забравил, какво е вложил в теб. Той ти е дал дете, цел и креативност.

– Мога ли да бъда едновременно майка и да мечтая? – попита отчаяно Петя.

– Мечтите ти не са заплаха за майчинството ти, те са отражение на пълният ти замисъл, – отговори Габи.

– Мечтай отново. Дори да е по- бавно, – насърчи я Соня. – Сега мечтите ти могат да изглеждат различно, но желанието в сърцето ти все още има значение.

Петя прибра ръцете си пред гърдите и се помоли:

– Господи, благодаря за мечтите, които Си вложил в мен. Покажи ми как да мечтая с Теб.

Теодор потриваше ръце:

– Това, което обичам в Господ, е че Той умишлено ни води към провал.

– Какво? Провал? И то умишлено? – Петър го погледна изненадано.

– Виж, – започна да обяснява Теодор, – Той ни е дал възможност да се родим като малки деца, които не могат да говорят, ходят или да вършат каквото и да е. Трябваше да се научим на всичко.

– Е, и? – нетърпеливо го подкани Петър.

– Процесът на това научаване отнема време и Бог е допуснал да бъдем зависими от Него, от родителите си и един от друг. Трябва да опитваме отново и отново, докато накрая не го направим по правилния начин. И през цялото време Той е безкрайно търпелив.

– Аха, – започна да усеща нещата Петър.

– Все едно Бог ни казва: “ Искам да ви науча да мислите за живота по различен начин“.

Петър само повдигна рамене, но нищо не каза.

– Провалът е само част от процеса и той е не само допустим, но дори желан, – заяви Теодор.

– Желан? – тръсна глава Петър.

– Бог не желае провалът да ни спира, – усмихна се Теодор. – Той не е планирал след третия удар да сме извън играта. Бог ни помага да изтупаме прахта от себе си, за да можем отново да се върнем.

– Е, има неща, с които се справям добре в своя живот, а с други не толкова – някак неохотно се съгласи Петър.

А Теодор продължи настървено:

– Грешките, които правим могат да ни оформят или да ни оставят белези. Аз не се опитвам да трупам точки, защото сега по различен начин измервам нещата. Преди ме беше страх да не се проваля в нещата, които наистина имаха значение за мен, но сега се страхувам повече да успея в нещата, които са без значение.

Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.