В гората на Сенеския район са цъфнали кокичета. За това е разказала местната жителка Елена Белская, която работи като пощальон на пощенска станция „Богданово“.
Елена е станала случаен свидетел на почти пред новогодишното чудо. Тя е отивала за дърва в гората, когато е забелязала кокичетата.
На количката и се счупило колелото и тя се навела да го оправи. Тогава забелязала под храста цъфналите кокичета. Едва ли е щяла да ги забележи, ако не се е била навела, тъй като всичко било покрито със сняг и се белеело наоколо.
Днес цветята, както и преди радват очите. Порадвайте им се и вие. Вижте колко са красиви и свежи на снимката. Някои от тях тепърва ще отворят венчелишчетата си, въпреки всички закони на природата.

Приятелят на малкия Петърчо му каза:
– Всички възрастни си имат своите малки тайни и ако ти ги знаеш, лесно можеш да ги изнудваш!
И Петърчо реши да провери до колко това е истина. Прибра се след училище и каза на майка си със сериозен тон:
– Аз знам всичко!
Майката пребледня и мушна в ръцете на сина си 20 лева, като добави с приглушен глас:
– Само не казвай на баща си!
На Петърчо това много се хареса и когато баща му се прибра от работа, той му каза:
– Аз знам всичко!
Бащата се огледа нервно наоколо и даде на детето 50 лева, прибавяйки:
– На мама нито дума!
На сутринта Петърчо срещна пощальона близо до вратата.
– Аз знам всичко, – заяви му Петърчо.
Човекът изтърва чантата си. Сълзи заблестяха в очите му. Той разтвори ръце за прегръдка и каза:
– Иди и прегърни своя баща, синко!

Те живееха сред зеленина, красота и чистота. Планините над тях опирах уморените си чела в гъсти облаци, а птичата песен не секваше от сутрин до мрак. Бяха бедни хора и не можеха да си позволят много, но бяха щастливи.  Доволни от малкото, рядко се оплакваха.
Радваха се на черния хляб и ябълковия сладкиш. През лятото децата ходеха боси и изобщо не им идваше наум за обувки. За тях се сещаха чак през есента, когато започваха да се стягат за училище.
Един ден пощальонът пусна в една от пощенските кутии някакъв рекламен каталог. И това отрови целия им живот.
От този ден нататък никой не беше доволен и щастлив. Този каталог разстрои взаимоотношенията в семейството, в което бе попаднало и не само това….. Като „болест“ изпълзя и си проправи път към другите домове.
До този ден всичко беше тихо и спокойно, но навсякъде започнаха да разглеждат този каталог. Отначало само от любопитство, но после и с копнеж. Скоро хората забравиха за красотата на планината и всичко, което ги заобикаляше.
Вместо да излязат навън на чист въздух, те оставаха в домовете си, с погледи приковани в каталога, чувствайки се нещастни, че не могат да притежават всичко това.
Един ден мъж на средна възраст, с коса започнала да посребрява, се оплака:
– Жена ми постоянно прави намеци и ние да си вземем нещо ново, та да се почувстваме и ние като хората.
Друг изпъшка до него:
– Децата постоянно мрънкат за това и онова….
Нищо не бе както преди. Мирът и разбирателството бяха напуснали този благословен край.

Чакането е важна част от човешкия живот. Понякога то води до притеснение и раздразнение, а това ни прибавя стрес, влияе на физическите ни тела и може да доведе до болести.

Развийте ново отношение към чакането и то няма да ви се струва толкова трудно.

По-голямата част от живота си ние прекарваме в чакане, а не в получаване. Обикновенно след като сме получили, започваме да чакаме за следващото….

Научете се да се наслаждавате на времето, когато очаквате да получите или да се случи нещо. Именно това очакване ще доведе до изпълнението на мечтата ви.

Чакането е като пощальон, който ще ви донесе радостната вест или доставчик на поръчки, който ще дойде на точното време.

Нетърпеливите хора не могат да чакат достатъчно дълго. Те не могат да видят осъществяването на чудни неща в живита си Защото за хубавите неща е нужно много време, преди да станат.

От друга страна, ако нещо се върши прибързано то не е трайно. Но ако хората дочакат точното време мечтите им ще се изпълнят напълно.

Вероятно всеки от нас е мечтал да изгради своя дворец на  мечтите, но това се отдава на единици. Така в историята е влязъл скромния пощальон Шевал. На 40 години той сам е построил идеала си за дворец. Но разказа ни днес не е за него. Руската земя ражда собствени Шевалие.

Жителите на далечноизточния град Артьом, Алексей Кривова и неговата съпруга Валентина са построили своя дворец на мечтите от строителни отпадъци.

Семейство Кривова са бивши строители по професия. Алексей има златни ръце, а Валентина има забележителна архитектурна фантазия.

Идеята за построяване на двореца започнала от обикновен ремонт, започнат през 1995г. Постепенно ремонтът прераснал в нова сграда – красив дворец.

В него са се преплели източни мотиви, на някои места напомня за Тадж Махал и класиката на руската църковна архитектура. Черен двуглав орел поглежда от купол подобен на Биг Бен.

Дворецът е особено красив през  лятото, когато мозайката ярко блести под слънчевите лъчи.

Едва ли съпрузите Кривова биха имали достатъчно пари за строителството на това чудо, но те са се досетили да използват намерените на пътя строителни отпадъци. Помагал им един архитект и съседите. Проектът привлякъл вниманието и на другите граждани и всеки внасял своята лепта. за да остане късче и от неговата мечта в постройката. Сега удивителната сграда практически е готова, но може да се достроява и доизкусурява вечно.

В двореца живеят 14 котки и три кучета. За в бъдеще съпрузите искат да превърнат постройката в приказен замък, а след това да го подарят на детската градина.

Какво е накарало това семейство да създаде дворецът на мечтите си? Алексей твърди, че са искали да оставят нещо красиво след себе си.