Това бе един обикновен полет, но екипажът му бе изцяло женски.

Всичко бе мирно и спокойно, докато ….

Капитанът на екипажа Ралица Иванова обяви по интеркома с въздишка:

– Просто продължавайте да вършите това, с което се занимавахте до сега. Всичко е наред!

В салона на самолета избухна внезапна какафония от крясъци и молитви.

Пътниците отчаяно се опитваха да изпратят съобщения на близките си, за да се сбогуват с тях.

Дани успя да се свърже по телефона с жена си:

– Питаме ги, но те не ни казват какво не е наред, – отчаяно крещеше той,опитвайки се да надвика голямата врява в самолета. – Каквото и да е, сигурно е много лошо. …В беда сме, скъпа.

Някой от пътниците настояваха пред екипажа:

– Моля ви кажете ни какво става!

Но бяха посрещнати с мълчание.

Най-накрая Ралица отново се обади по интеркома:

– Няма да разберете ….

Вълна от нова истерия и паника влошиха положението в самолета.

Хубавото бе, че се приземиха нормално. Всички пътници макар и малко уплашени, слязоха леко объркани.

Някои хора доста стресиращо приемат летенето със самолет.

Какво да кажем за Павел, който летеше с осем месечния си син и то не веднъж.

Малкото първоначално се справеше добре с адаптирането по време на един от полетите, но по едно време му доскуча да седи в скута на баща си и обърна поглед към съседната седалка.

На нея седеше непознат жена.

Детето внезапно пожела да спре да се гушка в баща си и изпълзя до жената.

Тя отвори ръцете си за него и каза:

– Просто ми го дайте.

Бащата ѝ подаде малкия си син.

След няколко минути малкото сложи глава на гърдите на непознатата и заспа.

– Ще се грижа за детето ви, а вие дремнете, за да наваксате малко сън, – предложи тя на бащата.

Мъжът благодари, настани се удобно и моментално заспа.

Добротата на жената и любовта към ближния си казаха дума. Те бяха напълно достатъчни, за да се почувства малкото добре, а бащата да отпочине.

Космонавтите се готвеха за поредния полет. Нови недостигнати планети и звезди ги зовяха.

Подготовката им се провеждаше на една от пустините на земята.

Там веднъж срещнаха старец с малко момче да пасе стадото си.

Опитаха се да заговорят възрастния мъж, но той не знаеше езикът им. Изглежда бе от местните племена и навярно не бе напускал това място.

За разлика от него малкото момче, което се оказа негов внук, можа да разговаря с тях.

– Какво ще правят тези хора със странни костюми? – дядото попита внука си.

– Обясниха ми, че тренирали за полет до Луната и други планети – и момчето посочи нагоре към небето.

– А мога ли да изпратя съобщение на тези, при които отивате? – попита старецът, а внукът му им преведе.

Космонавтите се засмяха и бързо се съгласиха.

Дадоха на възрастния човек микрофон и чрез малкото момче му обясниха:

– Това е микрофон. На него можеш да кажеш посланието си, а той ще го запомни. И когато стигнем на Луната или друга планета, ще предадем съобщението ти на тамошните хора.

Старецът застана сериозно, взе микрофона и каза някакви неразбираеми думи на своя си език. Внукът му отказа да преведе казаното.

Когато срещаха други хора в пустинята, космонавтите им пускаха записа и искаха да им го преведат, но никой не се съгласяваше да каже какво съдържа посланието. Повечето се усмихваха и отминаваха.

Накрая записаните думи на стареца бяха изпратени на известен професор по лингвистика. Той изслуша съобщението и се разсмя.

– Какво казва този старец? – попита един от космонавтите, който бе донесъл записа.

Професорът започна да обяснява:

– Това е един много стар език, който се говори от малка група хора. Когато измрат, този език ще изчезне.

– Какво се казва в посланието ? – нетърпеливо попита пратеникът.

– Братя, добре наблюдавайте тези хора, когато дойдат при вас. Те са дошли да отнемат земята ви.

Появиха се мобилните телефони и всеки от нас носи такъв в джоба си. Това не бе изключение и за Мери.

Тя винаги проверяваше дали е в джоба ѝ особено, когато излизаше от дома си.

– Хубаво е, че имаме такова средство за общуване, – често си казваше тя.

Преди да да напусне града, тя напомняше на децата си и служителите си:

– Телефона е в мен. При нужда или нещо особено ако се случи, обадете ми се ….

Забележеше ли, че има гласова поща, веднага натискаше бутона и слушаше внимателно.

Случваше ѝ се да бъде извън обсега на кулата или да се наложи при полет да изключи телефона си, но след това връзките се възстановяваха.

Имаше случаи, когато бе изключила звука на телефона си или го бе оставила на друго място, но веднага след това звънеше и разбираше какво става.

Един ден пътуваше в извънградски автобус и се бе размислила върху преимуществото на телекомуникациите.

Изведнъж се усмихна си каза:

– Слава Богу, че Господ никога не е извън обсега ни. Той не се изключва. Ушите Му са насочени към нас. Винаги е на разположение и внимателно ни слуша.

Царят вървеше по пътеката в дворцовия парк и тежко въздишаше. Чу го старият градинар. Погледна го съчувствено и го попита:

– Какво толкова ви е разтревожило, царю? Каква мъка е засенчила взора ви?

– Печален и подтиснат съм, защото в съдилищата няма мъдри, справедливи и безкористни хора.

Царят отново въздъхна и попита отчаяно:

– Защо умните, разсъдливите и прозорливи хора не желаят да бъдат в свитата ми? Защо не искат да идват при мен?

Старият градинар поклати глава и каза:

– Перлите и скъпоценните камъни нямат крака, но те не ви липсват. Имате ги, защото ги обичате. Питате защо мъдрите и начетени хора, въпреки че имат крака не идват при вас? Единствената причина е в това, че тези люде вие обичате по-малко от бижутата си.

Царят се разгневи:

– Ако мъдрите не искат да ми служат, ще мина и без тях. И без тях придворните са ми прекалено много.

Градинарят се усмихна и добави:

– Лебедите летят под облаците, тях ги държат крилете. Перата и пухът, които растат на гърдите и гърба им, не им върши никаква работа при полета. Такива са и придворните – пух, който пречи да летите нагоре, а мъдрите хора са крилата, които помагат на владетелят си да се извисява все повече и повече високо в небето. Само мъдрите хора могат да ви съдействат да управлявате, както трябва царството си.