От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..

За петнадесет години Ина изживя един щастлив брак, но се случи нещо ужасно. Съпругът ѝ, нейният любим, бе ударен от кола и почина.

Тази загуба я караше да се чувства, сякаш и тя е умряла с него. Но децата, две момчета на 10 и 6 години, я караха все още да диша и да се движи.

Скоро след погребението Ина видя убиеца на съпруга си. Той дойде при нея и ѝ каза:

– Не ме разбирайте погрешно, но в тази ситуация аз не съм виновен. Вашият мъж изскочи на пътя съвсем непредвидено.

В този момент Ина го ненавиждаше.

„Колко е елегантен, в скъп костюм, – помисли си Ина, – а говори толкова много …. Нима не разбира, че сега най-важното е, че той е жив, ……а съпругът ми го няма“.

Ина го изгони, а след него захвърли пачката банкноти, които той се бе опитал да ѝ даде.

Скоро съдът оправда Георги, но не и Ина.

Мъжът поради угризения на съвестта се стремеше да помогне на осиротялото семейство. Носеше пари, продукти и играчки. Искаше да заглади злото, което бе причинил.

Ина дълго време отказваше да вземе, каквото и да е от него. Но парите … започнаха да не ѝ достигат, а децата така се радваха на подаръците му. И Ина се предаде, сякаш бе загубила чувствителността си. Болката се смени с безразличие.

„Правете каквото искате, аз умрях със съпруга си …,“- мислеше си Ина.

Постепенно Георги не само носеше нещо в това семейство, но започна да се застоява с децата и играеше с тях. Те тичаха радостно към вратата щом чуеха характерният му начин на звънене.

– Ох, Асене, Асене, – говореше вдовицата на мъртвия си съпруг, – ако можеше да видиш колко бързо твоите синове те предадоха!

А когато Ина сама го предаде, не можеше да каже, защо го е направила. Тя вече с нетърпение очакваше Георги, с много по-голямо от това на децата. И това много я плашеше.

Започна да си внушава:

– Той е враг! Георги е убиец!

Но веднъж след поредното внушение, спря след думата „убиец“, разплака се и промълви:

– Но аз го обичам!

Георги също обичаше Ина. Вече цяла година те бяха заедно. Той и предложи брак, но тя все още не се решаваше. Всеки път, когато бе в прегръдките му, се чувстваше, сякаш убива отново и отново Асен.

Но най-много се страхуваше от едно:

– Ако един ден децата узнаят, кой е Георги, дали ще ми простят?

Всяка година в Амстердам, около 20 души умират в самота.

Техните погребения организира общината.

За целта се наема поет, който съчинява стихове в чест на починалия

Този поет чете тези стихове по време на церемонията, когато погребват мъртвия.

През 1902 г.  в Берлин починал богат човек с фамилия Пфайфър.

Подозирайки роднините си в користни цели, той оставил оригинално завещание. Съгласно, което всеки роднина, който не дойде на гроба му получавал 300 марки.

Останалото наследство трябвало да се раздаде по особен списък, огласен след погребението. В документа състоянието на Пфайфър  се делило между тези, които се отказали от 300 марки и отишли на гроба му.

Не се стигнало до деление на сумата. Цялата сума получила една старица, далечна роднина на починалия.

Свещеник по време на погребение забравил да прочете от Евангелието. Помощникът  му напомнил:

– Отче, а Евангелието?

Извършващият обреда свещеник погледнал покойника, роднините и накрая на помощника си, след което казал :

– Той не чува. Те не разбират, а ти си мълчи.