Никола наблюдаваше младата жена и виждаше как по лицето ѝ се стичат сълзи.
„Навярно е изчерпала вече триковете си и лъжите“, – помили си той.
Маргарита въздъхна дълбоко, обърса очите си и започна да разплита лъжите, които бе заплитала в продължение на много години.
Говореше без да спира. Антон едва смогваше да записва думите ѝ.
– Нали знаете как става? – каза Маргарита. – Споменеш ли нещо, хората започват да те притискат: „Какво искаш да кажеш с това?“ Разкажеш ли на някой, че си имал видение, няма да те оставят намира.
– И ти не искаше да разочароваш хората, така ли? – попита строго Никола.
Тя бързо се съгласи:
– Почнеш ли веднъж, няма как да спреш. Ако бях се опитала да се отметна от думите си, щяха да ме убият.
Съдиите ѝ гледаха неумолимо.
– Признавам, че виденията ми са измислица, – Маргарита цялата трепереше. – Никога не съм разговаряла небесни пратеници. Това, че съм съживила мъртвец е измислена история.
– А писмото? – намеси се Виктор.
– То не е от Мария Магдалена, – призна Маргарита. – Написа го отец Никодим, а един от монасите позлати буквите.
– Е, какво излиза? – изръмжа Никола. – Ангелите били плод на въоръжението ти ….
– Това само бяха проблясъци на стената, – прекъсна го Маргарита.
– Гласовете, които си чула не били ангелски? – кресна Никола.
– Навярно са били псалмопенията на монахините, – почти изплака Маргарита, – а може да е плачела някоя пребита жена изхвърлена на улицата.
– А стоновете и писъците изтръгнали е от гърлата на прокълнатите? – още по-силно извика Никола.
Маргарита вдигна безпомощно ръце и тихо каза:
– Сигурно е скимтяло някое загубено куче.
Изведнъж вдигна глава и по-уверено започна:
– Сега разбирам, че онези образи не са били истински.
Нещо у нея се бе пречупило.
– Ще ме пуснете ли да си отида у дома? – попита с надежда Маргарита.
– Преди да отидеш където и да е, трябва публично да признаеш лъжите си, – скръцна със зъби Виктор.
Съдът напусна залата, а Маргарита отново бе отведена зад решетките.
Луи XV водел тайна кореспонденция с граф дьо Бройл, министър без портфейл.
