В късния следобед двама старци разговарят, седнали на пейката в един парк.
– Как мислиш, – казва единият, – какво трябва да се направи, ако пред теб се появи зелено човече?
Другият се почесал по главата и бавно казал:
– Ами, не знам…..Ще се помоля и то ще изчезне.
Задалият въпроса се тупнал по коляното и гръмко се разсмял:
– Неправилно. Просто трябва да преминеш на отсрещната страна на улицата.
Странно, но никой от тях не се запита:“ Защо бившите собственици не са го продали, а са се отървали от него по такъв начин?“
През следващите два месеца, новодомците бяха споходени от различни неприятности, засягащи здравето и финансите им. В апартамента им започнаха да стават странни неща. Една нощ Слави изкрещя и се събуди. Остра пронизваща болка разтърси тялото му. Беше убеден, че огледалото е виновно за всичко.
Преди известно време двамата съквартиранти бяха видели в огледалото трептящи сенки и огнени кълбета върху тъмната повърхност. Дончо, покри огледалото с чаршаф. Тогава двамата приятели започнаха да сънуват кошмари.
Една нощ Слави се събуди и откри, че цялото му тяло е покрито с червени драскотини. След известно време радиаторът под огледалото спря да работи.
Един топъл слънчев ден Слави и Дончо се препичаха отвън на пейката. Под очите им се забелязваха дълбоки сенки, сякаш не бяха спали няколко нощи и дни подред. Умората тегнеше над клепачите им, но нещо не им даваше мира да се отпуснат под палещите лъчи на слънцето. – Ако още малко остана вътре, – подзе Слави, – ще стана параноик.
– Постоянно имам неприятното усещане, – уплашено се озърна наоколо Дончо, – че някой ме следи.
Слави въздъхна дълбоко:
– Вчера отидох на лекар, – добави той. – Много се притесних, когато разбрах, че са ми изписали антидепресанти.
– До сега не съм бил суеверен, – изстена Дончо, – но когато се намирам до това проклето огледало мравки започват да лазят по тялото ми, а стомаха ми се свива на топка.
– Може би трябва да попитаме някой, който се е сблъсквал с подобни неща, – заключи Слави.
– И как смяташ да направиш това? Кой ще ти повярва? – изропта Дончо. Двамата мълчаха дълго, съсредоточили погледи във пръстите на босите си крака.
– Хайде да го обявим за продажба по Интернет. – въодушевено каза Дончо. – Ще поискаме 200 лева, все пак е старинно огледало.
– Как мислиш да споменем ли за странностите му?- загрижено попита приятелят му.
Плеснаха длани и решиха да пробват. Заляха ги оферти, но всеки предлагаше цена много по-ниска от обявената. Един човек изглежда не повярва на историите им и беше им написал: „Такова огледало, което предизвиква кошмари, бих искал да подаря на бившата си жена“
Друг беше добавил: “ Как е могло да се падне такова огледало на такива нещастници?“ Това не бяха единствените пиперливи редове. Една вечер когато се прибраха в апартамента двамата приятели намериха странно изписан лист. Буквите напомняха за старинен надпис от някоя алхимична книга. Тук-там част от текста бе избледнял и не се четеше. Надвесили глави, с изпънати вратове двамата започнаха да четат текста. „… дело съм на алхимика Кристофър Венер…. мога да показвам миналото и бъдещето… дори отделни събития. … попаднах на полския…..Ян Твърдовс…… по-късно….. княжеско семейство Друцки – Соколински в имението им А…. Яков, когато беше млад се видя като старец в мен. Заповяда да ме заключат под стълбите… Когато Наполеон мина от……погледна ме, пребледня и с вик удари по мен… Някой беше забравил да ме покрие и червен лъч започна да се мята из залата…. Избухна пламък, пламнаха пердетата…. Жалко успяха да изгасят пожара. Повикаха дърводелец да поправи щетите, но когато погледна в мен….. изскочи черна човешка ръка… намериха го припаднал на пода…“ Изведнъж буквите започнаха да се движат бързо, а след това изчезваха…
На двамата им настръхнаха косите, гледаха ужасени. Лицата им пребледняха. Силен полъх размърда завесата и листът изчезна. Един любопитен мъж се свърза с Дончо и пожела да види тайнственото огледало. Когато погледна в него видя зала изпълнена със старинни мебели, но него го нямаше сред тях. Той започна да се взира още повече в огледалото, с надежда да види образа си там.
Изведнъж повърхноста на огледалото започна да губи цвета си и нацяло потъмня. Чу се силен тътен и множество малки стъкълца започнаха да падат като сълзи върху пода. Когато погледнаха огледалото там стоеше само добре гравираната му рамка. То се бе стопило в нищото ….
Гостите на този хотел в Гьотеборг нощуват под мостовете, в гората, на пейката в парка или в изоставени стадиони.
За да усетят цялата прелест на бездомната романтика, желаещите трябва да си запазят и заплатят място, като предварително се регистрират в сайта на хотела.
Пребиваването в „апартаментите“ за една нощ струва 10 долара, „Стаите“ са пръснати из целия Гьотеборг и включват пейка в парка, място на футболното игрище, хижа на кея.
Инициативата принадлежи на местна рекламна агенция и вестник Faktum, които по 
този начин се опитват да привлекат общественото вниманието към проблемите на бездомните в града. А също и за набиране на средства, за да помогнат на тези, които наистина трябва да прекарат нощта в подобни бездомни хотели.
Освен това, заплащайки „стаята“ в сайта, не означава, че обезателно там трябва да се прекара нощта.
Срещите ми със Маргарита и Петър бяха незабравими. Двамата старци са прекрасни хора. Никога не бях срещала толкова добри и мили хора.
През целия си живот бяха работили упорито и сега не стояха със скръстени ръце.
Достатъчно е само да ги погледнеш, за да разбереш, че са доволни от живота.
След половин час почивка на зелената пейка пред дома им, съчетана със спокоен и дружелюбен разговор, разбираш, че повечето хора полагат мъчителни усилия да постигнат всевъзможни, но ненужни неща, но те не ги правят по-щастливи от Маргарита и Петър.
Човек не е определен да живее сам, а като част от общност. Той е единица от цялото човечество и оттук произтичат многобройните му задължения във взаимоотношенията с ближните.
Човек няма пълна власт над живота си, за да върши каквото му харесва. Това добре е илюстрирано в следната притча.
Имало много хора на борда на един кораб. Един от тях взел свредел и започнал да пробива дупка под него. Друг от пътниците му казал:
– Какво правиш?
Първият отвърнал:
– Теб каво те засяга? Не е ли дупката под моята пейка?
А останалите рекли:
– Но водата ще нахлуе и всички ни ще издави.
