Имало едно време един човек и той имал двама сина. Той живял до дълбока старост. И когато наближило да умре, всичко по равно разделил между синовете си. При стария брат се прибавяло богатство, а при малкия намалявало. Ту мор нападне овцете му, ту лоша реколта го споходи. Нацяло обеднял. Много често с жена си и децата си сидели гладни и нямали какво да ядат. А деца имал много.
Хубавото било, че не унивал. Имал си цигулка. Посвири на нея и му стане весело. И жена му за нуждите забравя, и децата не молят постоянно за храна. А брат му всичко имал, но бил без деца.
Веднъж двамата братя се срещнали. По-богатият казал:
– Добре си живееш. Погледни колко помощници си отглеждаш!
– Не тъгувай, – утешавал го бедният брат, – и ти ще имаш деца.
– Ако стане така, ще бъдеш най-скъпият ми гост, – въздъхнал богатия.
След една година на богатият брат се родил син. Щели да правят кръщене. Богаташът поканил всичките си познати освен брат си. Но въпреки всичко той решил да го поздрави. Станал и тръгнал. По-големият му брат като го видял не му се зарадвал много, но го сложил на масата. Дошъл съседа и богаташа казал на малкия си брат:
– Помести се малко, братко, този човек трябва да поставя на почетно място.
И човекът се отместил. На вратата дошъл друг съсед и по-малкия брат отново трябвало да се поотмести. Така идвали еди след друг все знатни гости и място за бедния брат нямало. Седнал на пейката. Нито достигал до яденето, нито до пиенето.
Така погостувал на брат си. И в дома си се завърнал с празни ръце. Откачил цигулката от стената и засвирил така, че жена му затанцувала радостна. Цялата къща се заклатила, от стените започнала да пада вар. Свири беднякът и се удивлява:
– Боже мой, колко деца в същност имам! Почакай, почакай!…. Ще ги преброя. Това е мое и това….А това?
Пред очите му проблеснали светкавици.
– Гръм да ме удари, но това не е мое…. От къде се взеха на главата ми?
Протегнал ръка и хванал едно от тях. Мъничко било то и зъбато.
– Кои сте вие?
А то отговорило с писклив глас:
– Ние сме злините ти.
– А, ето какво било! – казал си беднякът. – Тези малките са ненаситни, те са глътнали цялото ми богатство. Скоро и до мен ще дойдат и ще ме изядат.
Попитал ги:
– Е как добре ли си живеете?
– Какво ти добре, – казали те, – виж колко ни е тясно и лошо, та ние станахме много.
– А искате ли на по-широко да живеете?
– Искаме, искаме, – запищели малките зли човечета
Претърколил беднякът голяма бъчва и им казал:
– Ето това е вашият дом.
Като видели бъчвата всичките се пъхнали бързо в нея. Всеки бърза, за да си осигури място. Беднякът изчакал и последното зло човече да влезе в бъчвата, сложил й капак и със здрав обръч го затегнал. След това търкулнал бъчвата надалече, в един овраг.
От този ден стопанството му се възобновило. Кравата им, която била преди кльощава, сега се отелила и си имали две теленца. Кокошките им се  размножили, не можеш да ги преброиш. Реколтата му и в полето и в градината била радост за очите.
Богатият брат загубил мира си. Помислил си: „За какво му е всичкото това на бедняка? Беше привикнал към бедността си, живееше и се веселеше. А сега с мен се равнява. Пред хората ме е срам“.
Решил и отишъл при брат си.
– Зарадвах се за теб, братко! Как те достигна такова богатство?
Малкият брат му разказал всичко, как видял злите сили, които се завъдили при него и как ги надхитрил, и ги затворил в една бъчва.
– А къде е тази бъчва? – попитал богаташа.
– В оврага я хвърлих.
Богаташа направо от брат си тръгнал към оврага. Гледа там наистина лежи бъчва. А в нея нещо шумоли, удря, скърца. Явно злите сили искали да излязат навън. Богаташът избил капака. Излезли злините гладни. Той им казал:
– Бягайте бързо при брат ми!
– Няма, – казали те, – ние зле живеехме при него. На студено и гладни стояхме. Ще дойдем да живеем при теб. Ти имаш просторна къща и много храна.
Изплашил се богаташът и хукнал да бяга. Но можеш ли да избягаш от тях? Захванали се за дрехите му, влезли в джобовете му, дори в пазвата му се вмъкнали.
Как ли не се отбранявал богаташът, но злините се заселили в дома му. Спомнил си по-старият брат думите: „Не пожелавай на други това, което не желаеш за себе си“. Но било вече късно…..

Веднъж известният академик И. П. Павлов седял на една пейка в парка и четял Библията. Край него минали няколко младежи.ига, ръка,
Виждайки го с книга в ръка, един от тях подхвърлил:
– Какво четеш, дядо?
– Библия, – отговорил той.
– Ах, каква изостаналост, пълна тъмнина! – махнал с ръка младежът и си тръгнал.
Той не знаел кой седи пред тях, нито какво действително се съдържа в Библията.

Тръгвам към блока и както обикновено пенсионерите седят на пейката, децата крещят и викат на детската площадка, а млади и стари са излезли да се насладят на последните топли есенни лъчи.
Вече към блока чувам неопределено мучене и гледам насреща се придвижва с несигурна крачка нашият съсед.
Той е рибар, но често обича да си попийва. Обикновено се губи една година по моретата, а след това се подвизава наоколо, зареден с няколко чашки алкохол. Винаги е весел.
Разтърси ръката ми и нещо нечленоразделно излезе от устата му. Някаква пияна абракадабра съпроводена с продължително съскане, след което следваха непонятни гласни и съгласни звукове.
Тук моя „процесор“ блокира и аз замрях с поредното глупаво изражение на лицето, опитвайки се да анализирам чутото и да оформя някаква смислена фраза.
Изведнъж се сетих, че при всяка наша среща той все се оплаква, че не може да оформи документите си са поредното пътуване по море, поради неотстъпчивата ни бюрокрация, но тъй като гласът му звучеше радостно реших, че този път е успял навреме със всичко. За това му казах:
– Браво! Поздравявам те! Желая ти успех!
Едва доловимо усещам, че някой ме дърпа за ръката, гледам съседката, която живее под нас. Усмихва ми се и ме пита:
– Защо си такава?
– В какъв смисъл? – недоумявам аз.
– Човекът ти казва, че много те уважава, а ти…..
– Какво? – заливам се в смях. – Стори ми се…..Забавен диалог се получи между нас.
„Ти с твоя обичаен репертоар“ – изненадва ме моята „душевна глухота“.

След като младият Хайдн бил изхвърлен за „пълна професионална непригодност“ от хора, той започнал да преписва музика, станал учител по пеене, бил странстващ музикант, цигулар, свирел на орган, бил корепетитор…..
В този почти „номадски“ живот, бъдещият композитор е живеел много бедно и предимно в тавански помещения. Често му се случвало да преспи и по пейките в парковете на Виена.
Въпреки това, той не се обезсърчавал.
– Ако имах талант, щяха да ме признаят веднага, – по-късно шеговито казвал Хайдн. – Но аз, изглежда, съм гениален. А гениите, както знаете, в началото не ги разбират, но животът им отваря врата… Така че трябва да се изтърпи до това време….. Такава е участта ни, на нас гениите.

Един свещеник говорел често, че трябва да се молим за враговете си. Един ден в църквата той казал:
– Ние прощаваме на нашите врагове, защото Исус го иска. Нека още веднъж да кажем силно: „Ние прощаваме на нашите врагове“!
На предната пейка седяла една възрастна жена. Тя казала:
– Аз нямам врагове.
Свещеникът бил изненадан:
– Вие нямате врагове?
– Не, нямам.
Свещеникът напълно се объркал:
– А на колко години сте?
– Деветдесет и осем.
Свещеникът въодушевено предложил:
– Моля ви, ела те отпред и разкажете как сте доживели до 98 години без да имате врагове!
– Много просто, – казала жената, – аз ги надживях……