Мариан Антонов стана толкова духовен, че един ден заяви:

– Вече не се назидавам от проповеди, в които се говори за Евангелието. Аз съм много по-напред от тези основни неща. Исус Христос умря за вашите грехове.

– Но Той е умрял и за твоите грехове, – възразиха му веднага.

– Тези проповеди бяха добри, когато бях в началото на християнския си живот, но сега съм много по-напред …, – категорично отсече Мариан.

– Тогава какви проповеди могат да изграждат твоята вяра? – го попитаха.

– Такива, които изследват сложната херменевтика на по-слабо изучаваните библейски пасажи, – отговори самодоволно Мариан.

След като усвои целия Нов завет, Антонов премина изключително към изучаване на по-малките пророци и вече не губеше време с по-очевидните евангелски увещания.

Обикновено Мариан се мръщеше в такива случаи:

– Щом чуя пасторът да ни кани да се обърнем към Евангелието на Йоан, веднага се отдръпвам …

– Какво лошо има в това?

– Колко пъти трябва да чуя, – възмути се искрено Мариян, – че греховете ми са простени чрез завършеното дело на Исус на кръста?

На такъв няма какво повече да се обяснява, той вече всичко знае и търси нови неща, с които да задоволи духовния си глад.

В последно време Антонов четеше усилено К. С. Луис и обяви тържествено:

– Скоро ще премина към по-сложни мислители.

Наближат ли избори се наблюдава постоянен поток от негативни или положителни „реклами“ за един или друг политик.

Всичко е ясно. Те са само добри или лоши.

За съжаление тези реклами работят. Колкото и да не се усещат, повечето хора си падат по тях.

Май е време да погледнем „рекламите“ на едни църкви за конкурентните особено, когато става въпрос за привличане на нови членове.

Ето Манол постоянно мърмори:

– Знаете ли този пастор? Той проповядва повече от час.

Думата час отеква зловещо за слушащите го.

Като капак се появява Асен, който много ядосано споделя:

– Веднъж проповядва цели 73 минути и аз пропуснах обяда си.

– Ако питате мен, – намеси се и Начо, – този човек не се интересува от теб и мен, а само от приближените си и съвета на старейшините.

– Какво знаете вие? – махна с ръка Досьо. – Елате да видите оня, дето кръщава бебетата. На такъв можете ли да му се доверите?

Марга облекчено въздиша:

– Ние сме различни. Нашият никога не проповядва един час. Познава всички ни. Пита ни за здравето и как са децата ни. До сега нито едно бебе не е кръстил.

Е изборът е ясен.

Бе 1708 година. В Англия се роди Уилям Гримшоу. Той израстна в християнско семейство, но докато учеше в колежа възприе светския начин на живот.

Въпреки всичко той стана пастор заради добрата заплата, но прекарваше много време в игра на карти, лов, риболов и пиене.

Един ден в неговата църква се случи трагедия. Млада жена загуби бебе то си.

Гримшоу я посъветва:

– Забавлявайте се и забравете мъката си.

Разочарован от съвета си Уилям си каза:

– Какъв сляп водач съм на слепите?!

По това време почина и жена му и той потъна още повече в отчаяние.

Тогава се зае да изучава Словото и започна редовно да се моли, търсейки Господа.

Животът му се промени. Все повече хора, които го слушаха, посвещаваха живота си на Исус.

Гримшоу се оттегли в едно село, където повечето хора бяха безразлични към Евангелието.

Той повери живота си на Христос и проповядването му придоби сила.

Хората започнаха да се стичат в църквата. Неговите послания бяха белязани с практични илюстрации, но основно проповядваше Христос.

Поглеждайки назад Уилям съжаляваше:

– Колко малко съм направил за Исус, но … радвам се, че Той толкова много е направил за мен.

Гримшоу където и да отидеше носеше огъня и разпалваше душите на хората.

Уилям е пример за това как Бог може да промени един живот.

Помолете Го да преобрази и вашия.

Симеон бе върл атеист. Опитваха се не веднъж да му говорят за Бога, но той винаги махаше с ръка и казваше:

– Не ме занимавайте с глупости!

Един ден Симеон посети съседа си, който бе пастор на една малка църква в града. Той водеше за ръка малкия си син.

–  С какво мога да ви помогна? – попита пасторът.

– Бих искал да запишете сина ми в неделното ви училище, – отговори Симеон.

Пасторът го изгледа изненадано. Той знаеше как този човек нееднократно е отказвал да чуе за Бога, а сега води сина си за обучение по вероучение.

– Вие ми поверявате сина си? – попита озадачен пасторът. – Да не е станала някаква грешка?

– Не, ни най-малко, – спокойно отговори Симеон.

– Странно, – почеса се пастирът по главата, – тогава от къде ви хрумна, да запишете сина си в неделното училище към църквата?

– Искам синът ми да бъде по-щастлив от баща си, – призна Симеон навел глава.

Изглежда това беше много трудно за този човек, да признае, че неговият атеизъм не го прави щастлив. Онова, което е вярвал, изказвал и твърдял до вчера, не могло да го удовлетвори.

Така си и беше. Симеон бе събуден като от дълбок сън. Той бе почувствал, че сърцето му е празно, а дълбоко в душата му изникна въпросът:

– Ами ако все пак има Бог? А Исус не е просто историческа личност, а Божий Син?

Добре знаем, че тези, които се съмняват в Божието Слово, никога не са щастливи. Но Симеон бе „придобил разум“ и се бе убедил, че до сега се е заблуждавал.

До скоро той твърдеше:

– Няма Бог!

Такива хора Библията нарича „безумци“. Те са способни да вярват във всякакви глупости, но не и в Истината. На такива душата им търси мир, сигурност и увереност, но това не може да стане без Бога.

Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.