Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.

Волен очакваше с нетърпение този ден. Той бе един път в годината, но му носеше много радост и вълнение.

Само след един ден той щеше да навърши седемнадесет години.

Бе намеквал на родителите си какво бе искал да получи като подарък, но знаеше, че не винаги се вслушваха в мечтите и желанията му. Обикновено се съобразяваха с това, до колко е полезно за него и дали ще спомогне по някакъв начин за развитието му.

На рождения си ден Волен получи красиво опакован пакет. Той не посмя да го отвори веднага. Знаеше, че е нещо специално и тръпнеше…….

Със сигурност беше нещо добро, защото родителите му, които му го подаряваха, бяха отделили време да помислят за него.

В този дар бяха инвестирали средства, за да го купят.

Волен държейки красиво оформеният пакет в ръцете си, се почувства забелязан, признат, обичан и ценен.

Подаръците, които получаваме от Бог не са увити в луксозна хартия. Към тях не е прикрепена красива панделка, но те са много по-ценни, от всичко, което получаваме в живота си.

Божите дарове, не са просто нещо, което сме искали, а любещи подаръци, удовлетворяващи душата ни. Само Бог знае от какво имаме най-голяма нужда.

Но има един дар, който превишава всичко.

Нека с цялото си същество излъчваме радост, докато споделяме Най-големият подарък, който сме получили с хората около нас – Исус Христос.

Васко бе постоянно недоволен от нещо. Нищо не му харесваше и все си мърмореше:

– Аз съм най-ощетения в този живот. На други им се падат повече пари, отколкото се нуждаят; просторни и красиви домове; луксозни коли…. А на мен? Само мъка и неприятности.

Един ден, слушайки оплакванията на Васко, дядо Петър се приближи към него, потупа го рамото и попита:

– Пак ли се самосъжаляваш? Ти си здрав и силен, останалото ще постигнеш с труд и постоянство.

– Какво знаеш ти? Каква ми е ползата, че съм млад, в разцвета на силите си, когато нищо не спори? – тъжно каза Васко.

– Ти не осъзнаваш какво имаш…….

– Какво толкова имам? – разпали се Васко.

– Би ли се съгласил за милион да ти отсекат ръката? – попита старецът.

Васко се стресна, сякаш се събуди от сън.

– За нищо на света, – тръсна ядосано глава младежът.

– Добре, нека да не е ръката, но поне кракът или едното око? – старецът с любопитство погледна Васко.

– Ти подиграваш ли ми се, старче? – яростно размаха ръце Васко. – И за милиард не бих ги дал.

– Ето ти сам виждаш, – усмихна се дружелюбно старецът. – Бог ти е дал това, което и за милиард не може да се купи, а ти се оплакваш, че си беден и неуспешен.

– Тогава какво да правя? – Васко с надежда впери поглед в мъдрия старец.

– Много просто. Нужно е правилно да се разпоредиш с богатството, което имаш. Не се оплаквай, а се стреми напред и Бог ще ти помогне.

Даниела и съпругът ѝ имаха две деца. Едва свързваха двата края с парите, които получаваха като социални помощи.

Повече от половината ѝ пари отиваха за плащането на наем, ток и вода. Затова средствата им свършваха малко преди да свърши месеца.

Но един ден нещата се влошиха нацяло. Даниела нямаше с какво да купи сапун. Нямаше с какво да изпере и умие децата си.

Нищо друго не и оставаше освен да коленичи и да се помоли и тя побърза да го стори.

– Господи, до сега не сме закъсвали до такава степен. Нямам пари дори да купя сапун, за да изпера гащичките на малките си деца…..

Изведнъж звънеца на входната врата звънна.

– Кой ли може да е? – попита притеснено Даниела.

Когато отвори вратата на прага видя промоционален образец сапун.

Тя се усмихна.

Някои биха го нарекли съвпадение, но мога да ви кажа, че това бе „Божието съвпадение“.

Когато страхът почуква на вратата, отговаря му вярата.

Досьо си имаше всичко. Ако пожелаеше още нещо, имаше достатъчно пари, за да си го купи.

Едно не му достигаше. Искаше да ръководи оркестър.

Някой го посъветва:

– Наеми няколко музиканта и действай.

Досьо нае един за барабаните, два саксофониста и петима цигулари.

Когато застана пред новосформирания си оркестър очакваше да се случи нещо изключително.

Той не веднъж бе гледал как мъжът отпред само размахваше палката, а се лееше такава прекрасна музика.

В мечтите си бе виждал, как въодушевено размахва ръце, а публиката във възторг от изпълнението, възторжено ръкопляска.

Но не винаги става така, както го очакваме или мислим.

На първата репетиция Досьо толкова лошо дирижираше, че човекът на барабаните предложи:
– По-добре да си ходим и повече да не идваме. Под такова ръководене, никой не би могъл да изсвири нещо свястно.

– Нека не бързаме, – добави единият от саксофонистите, – на него му е за първи път. Надявам се, че има познание за музика и това, което иска да прави.

– Защо да си тръгваме? – усмихна се един от цигуларите. – Той добре ни плаща.

И останаха.

На следващата репетиция Досьо изобщо не можеше да влезе в такта.

Барабанистът се ядоса и започна оглушително да удря по бараните.

Досьо си запуши ушите, а след това извика:

– Спрете! Запазете за малко тишина.

След което новоизлюпеният диригент огледа музикантите, попита:

– Кой вдигаше толкова голям шум?