Беше дълъг и труден ден.

– Не всичко мина така, както трябваше да бъде.

Лора въздъхна тежко преосмисляйки случилото се през деня.

– Днес на всеки пет минути трябваше да поправям децата, – болезнено отчете тя. – разчистих безпорядъка и сега се чувствам изтощена и уморена.

Същата вечер, когато децата преди да си легнат се молеха, Лора дочу големият ѝ син да казва:

– О, Боже, помогни на мама да бъде по-търпелива към нас……

– Изглежда аз не съм единствената, която е страдал през този тежък ден, – въздъхна Лора зад вратата. – Явно съм била част от проблемите в този дом.

Тя се прибра в стаята си и приседна на края на леглото.

– Да си родител съвсем не е леко, – каза си Лора. – Бог променя сърцата ни, като ни подрязва, плеви и обработва, за да ни направи подобни на Сина Си.

Тя се изправи и се усмихна.

– Един ден Неговата работа ще бъде завършена и ще се види във всеки от нас удивителния резултат от Неговата прочистващо действие. Ех, ….

Лора закрачи из стаята.

– Всяка моя грешка ме връща към кръста. Бог знае, че не мога да бъда съвършената майка. Той вижда, че не винаги по правилния начин изразявам любовта си към децата. В битката с греха понякога губя, но Господ ми дава благодат.

Очите ѝ се насълзиха и тя падна на колене.

– Исусе, на кръста изстрада болка за всеки момент, когато губя търпение, когато не знам как да уча и възпитавам децата си, и не ги обичам така, както Ти ги обичаш. Боже, моля те, помогни ми да се справя с проблемите свързани с възпитанието на децата ми. Зная, че всеки момент на разочарование е възможност за растеж, за това ти благодаря.

Никола вървеше по студени пясък на плажа. Наоколо бе тъмно. Никъде не се забелязваше светлина от лампа или прожектор.

Трябваше му известно време за да се приспособят очите му към тъмнината.

Внезапно Никола вдигна поглед към небето и се спря изумен. Той бе зашеметен.

– Каква красота! – възкликна Никола.

Бе поразен от светлината на множеството звезди.

– Тъй като между тях няма изкуствена светлина, която да отклонява погледа ми от тях, – отбеляза Никола, – аз ги виждам много по-ярки и сияйни. Как не съм забелязал това досега?!

Понякога е нужно да се озовем в пълен мрак, за да видим светлината, която е била около нас през цялото време. Това, което е било далечно, сега се разкрива поразително ясно.

Когато се опитваме да приспособим очите си към непрогледната тъмнина, забравяме да вдигнем глава и да погледнем небето изпъстрено със звезди. А то е единственият ни източник на светлина особено през нощта.

Не грешим ли по същия начин във живота си на тази земя?

Ние живеем във свят пленен от господаря на тъмнината. Превили рамене под робството на този, които иска да ни унищожи, забравяме за истинската светлина.

Не се отчайвайте. Не губете сили си напразно.

Просто погледнете към Създателят си и Той ще ви осияе със истинската светлина, която извира от Него.

Днешния ден за Даниела бе един от най щастливите в живота ѝ.

Заедно с братята си, малката си сестра, баща си и майка си прекараха весело в двора сред натрупалия се сняг.

Имаше бой със снежни топки, при който нечии вратове се напълниха със сняг, а на всички ръцете им се зачервиха и ги потриваха от време на време за да ги стоплят.

Накрая Даниела предложи:

– Хайде да си направим снежен човек.

Предложението ѝ възторжено се посрещна от останалите.

Множество ръце заработиха бързо и от утъпкания сняг успяха да оформят три снежни топки, които подредиха една върху друга, като най-голямата поставиха отдолу, а най-малката послужи за глава на снежния човек.

Едно от момчетата донесе морков от кухнята, който поставиха вместо нос. Малката Даря домъкна две потъмнели въгленчета, които бе изровила от пепелта в печката и те станаха за очи на снежния човек.

Боднаха му една клонка от страни вместо метла и потичаха около Снежко.

Накрая всички се прибраха в къщи и се настаниха край печката, за да се стоплят.

Само Даниела застана на прозореца и продължи да се любува на снежното им творение.

Изведнъж на двора се появи заек. Той наостри уши, огледа се страхливо и пое смело към снежния човек.

– О, не, – извика отчаяно Даниела.

Всички се скупчиха на прозореца, за да разберат какво бе я смутило.

Повечето се засмяха. Изникналият от не знам къде заекът бързо гризеше моркова забит в най-малката снежна топка. От него нищо не остана.

– Горкият Снежко, – с горест промълви Даря, – остана без нос.

Васко бе днес сам на пясъка и много се радваше на това. Нямаше ги Дидо и Ники. Защо отсъстваха за него нямаше значение.

– Сега няма да разделям дървените си войничета на три армии, – мърмореше си доволно малкото момче. – Освен това няма да се караме, чий ред е днес да победи.

На Васко му изглеждаше несправедливо, да се преструва, че губи. Все пак това бяха неговите войници.

Когато се прибра Васко сподели тези мисли с майка си. Тя го погледна в очите и той разбра, няма измъкване. Предстоеше му да чуе поредния житейски урок.

– Не си ли се замислял, че това „мое, само мое“ е причинило половината беди в този свят? Когато играеш с приятелчета си, войниците принадлежат и на трима ви.

– Дори когато сме противници? – попита озадачен Васко.

– Дори и тогава. Кое по-важно за теб играчките или приятелите ти?

– Харесва ми да бъда с тях, но нали те играят с моите войници.

– Когато ги прибереш в къщи, пак са твои, – майка му се опита да го умиротвори. – Ако се държиш с Дидо и Ники зле ще си вгорчите взаимно живота. Според мен злобата се дължи на най-обикновен егоизъм. Обещай ми, че няма да бъдеш егоист занапред.

– Обещавам, – тихо каза Васко, но продължи да се дразни, когато Дидо и Ники побеждаваха с част от неговите войници.

Дони вървеше навел глава. Дъждът ръмеше в унисон с настроението му.

Той знаеше, че по благодат Бог му е простил и е получил пропуск за вечността, но за сега смяташе само едно:

– Моята задача е просто да устискам до края. Трябва да откривам греха, да го отстранявам от себе си и да се отдам на по-библейски начин на живот.

Той се почеса по главата и отбеляза сам за себе си:

– Опитвах, но не работи. Постоянно се провалям.

Дони се чувстваше разочарован и обезсърчен.

Сякаш бе вкаран в игра, която не можеше да играе и то от някой, който точно му отброява точките.

Прибра се подгизнал от дъжда и изцяло обезсърчен. Легна и бързо заспа.

Сутринта стана в шест часа. Това бе времето, в което ставаше да се моли.

Молеше се, но без всякакво желание.

Накрая не можеше вече да издържа повече това мъчение и извика към Бога:

– Не мога да направя това, което искаш от мен ….

Тогава тих глас го посъветва:

– Прочети от посланието към римляните тринадесетия стих от осма глава.

Дони бързо отвори Библията си и прочете:

– “Защото, ако живеете плътски, ще умрете; но ако чрез Духа умъртвявате действията на тялото, ще живеете.“

Тези думи гръмнаха като фойерверки в главата му.

– Бог знае, че нуждата ми е много голяма – започна той да разсъждава на глас – и не е достатъчно само да ми прости. Нужно е да Му позволя да дойде и да живее в мен. В противен случай няма да постигна това, за което съм предназначен. Това, за което бях новороден.

Дони крачеше из стаята. Разпиля с ръка косите си и продължи:

– Имам нужда от присъствието и силата на Светия Дух и то вътре в мен, защото грехът отвлича желанията на сърцето ми, заслепява очите ми и отслабва коленете ми. Проблемът ми не е само във вината от греха. Той е и в неспособността ми, до която води греха.

Дони бе много развълнуван. Очите му се отвориха и той вече знаеше какво трябва да прави.

Бог благославя Своите деца с убеждаващото и даряващо зрение, което създава желание и сила в присъствието на Духа.

„И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас“.