Posts Tagged ‘офис’

Проверката

понеделник, февруари 15th, 2021

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Щедрост мотивирана от любов

понеделник, януари 6th, 2020

imagesНа Иванка Василева не ѝ бяха останали сили, да се бори с мислите, които постоянно нарушаваха спокойствието ѝ: „Имаш рак. Последен стадий. Скоро ще свърши животът ти……“

А тя беше още млада, скоро навърши 28 години. Искаше ѝ се да живее ….

Един ден в офиса ѝ пристигна голям и красив букет. От него примамливо надничаха червени лалета, бели нарциси и нежни момини сълзи.

– Аз не съм поръчвала цветя, – обърна се Иванка към приносителят на букета.

Изпълняващият поръчки от близкия цветарски магазин смутено погледна една бланка и попита:

– Нали вие се казвате Иванка Василева? А този офис е на ул. „Васил Коларов“ 14?

– Да, – объркана и смаяна потвърди Иванка.

Мъжът повдигна рамене и ѝ подаде цветята.

Докато разглеждаше изящно подредения букет и му се любуваше, Иванка намери бележка скътана между листата на прекрасно наредените цветове. На нея пишеше: „Исус те обича!“

Седем месеца подред в офиса на Василева пристигаше букет от неизвестен доброжелател с бележка, съдържаща библейско насърчение.

Всеки път, когато поредния букет пристигаше, тя  прегръщаше цветята и шепнеше щастлива:

– Благодаря ти, Господи.

Цветята дадоха възможност на Иванка да усети, осъзнае и възприеме Божията любов, изразена чрез този анонимен съчувстващ на нейното страдание човек.

Това бе щедрост мотивирана от любов, чрез която се отдаваха слава, почест и хвала на даряващия на всички благословения – Исус.

Малка корекция

вторник, декември 10th, 2019

imagesВсички много уважаваха Кирил Петров. Нямаше човек в квартала, на когото да не се е притекъл на помощ. Паднал мъж или жена не отминаваше. Беше учтив и добросъвестен в работата си.

За това го бе харесала и Мария. Тя вярваше, че не би могла да намери по-добър и отзивчив човек от Кирил. Той също я хареса и двамата скоро се ожениха.

До тук беше всичко добро, което бе очаквала Мария. В началото той бе внимателен и много нежен към нея, но ….

След известен период Кирил прояви своята същност у дома си. Когато Мария го помолеше да свърши нещо, бе груб и ѝ отговаряше сърдито:

– Сега ли намери време да ме занимаваш с това? Искам да гледам мача по телевизията ….

След това трябвало да следи диспута на някакви много умни глави. А после … изведнъж реши, че е много уморен и трябва да се поразходи навън, но на това излизане, той не покани съпругата си.

Връщайки се разведрен, сядаше пред компютъра си и до късно чатеше с приятелите си. Мария въздишаше примирено, а понякога си и поплакваше.

Трябва да се отбележи, че отношението на Кирил към другите хора не бе се изменило. Той бе към тях учтив, готов да помогне, ….

Един ден докато беше в офиса си, мобилният му телефон иззвъня. Кирил го погледна, обаждаше се съпругата му. Той изсумтя недоволно:

– Пак ще иска да ходя някъде или да правя нещо …

Натисна бутона и грубо каза:

– Какво искаш пак?

От другата страна  се чу нежен женски глас:

– Не е жена ви. Аз съм Славка. Живея в съседния апартамент. Нямам телефон и жена ви ми услужи с нейния, за да ви се обадя. Можете ли да ми помогнете …..

Кирил вече не чуваше нищо. Целият се бе изчервил. А мислите му препускаха, като изплашени коне:

„Изложих се. Тази жена веднага ще разкаже на другите, колко груб съм бил по телефона. Ама и Мария е за трепане. Как може да даде телефона си на чужд човек без да ме предупреди? ….“

От този ден нататък при Кирил настъпи малка корекция. Когато видеше, че жена му се обажда, той не смееше да бъде груб и арогантен. Ами ако е услужила с телефона си на някой друг?!

Тридесет години в лъжа

неделя, септември 29th, 2019

20161Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Загубената връзка

понеделник, август 19th, 2019

indexВероника бе млада бизнесменка, която бе израснала в християнски дом. Тя вярваше в Бога, още от много малка. Но тези дни усети празнота в себе си, имаше чувство, че е загубила връзката си с Господа

Тя започна да търси причината, но не можа да я открие. Може би беше твърде заета или животът ѝ беше прекалено забързан. Стресът от изискванията в работата ѝ, конкуренцията, късните часове в офиса и социалните дейности просто ставаха твърде много.

Един ден Вероника реши да си почине и отиде при баба си в планината, която живееше в едно малко селце. Напълни колата с багаж и потегли.

Хубаво ѝ стана, когато видя хълмовете обрасли с дървета, а синьото небе ѝ навяваше спокойствие.

На втория ден от посещението ѝ баба ѝ седна до нея, потупа я по рамото и попита:

– Мила, какво те притеснява?

– Не знам, бабо, – въздъхна дълбоко Вероника. – Чувствам се празна. Изгубих близостта с Бога. Как стана това? Не знам какво да правя.

Възрастната жена я погледна, огледа околната гориста местност и каза:

– Много е просто, мила. Прекалено си заета. А нашият неприятел дяволът е използвал специална стратегия срещу теб.

– Как така? – недоумяваше Вероника. – Внимавам да не греша и да живея правилно.

– Стратегията му е много фина, – засмя се старицата. – Опустошил е живота ти и откраднал мира ти.

Вероника я погледна изненадано, но нищо не каза.

– Ти живееш в свят с много шум, – продължи старата жена. – Телевизорът ти заемат половината стена в дома ти, а той излъчва в ушите, преминават през ума ти и достигат сърцето. В колата имаш радио, компактдискове и какви ли не устройства.

– Шумът е неизбежен, – поклати тъжно глава Вероника. – Дори и да имам минутка спокойствие, изведнъж започва настойчиво да звъни телефона ми.

– За това нямаш мир в живота си, защото не можеш да чуеш Господа, – подчерта бабата. – Нужна ти е тишина. Как можеш да чуеш Бога, когато в главата ти кънтят новините в света и спорта, музика или какво ще бъде времето утре?

– Да, права си, – съгласи се Вероника.

И там в планината далеч от ежедневната суета и шумотевица младата бизнесменка откри отново здрава, стабилна и жизнена връзка с Господа.