Идваше края на смяната, когато Елена чу ясен мъжки глас:

– Ало, медицинската сестра!

Този глас идваше от стая номер 54. Мъжът не беше неин пациент и тя помисли, че вика някоя нейна колежка от своето отделение.

– Ей, русокосата, вас викам! – отново извика мъжът.

Когато влезе в стаята Елена видя дружелюбен човек, който седеше на леглото си.

– Помните ли ме? – попита болният, – вие бяхте моя медицинска сестра, само че тогава бяхме на долния етаж.

– Съжалявам, но аз работя само в интензивното отделение. Навярно сте ме объркали с някоя друга жена.

– Не, не съм сбъркал. Почакайте за минутка – и мъжът започна бързо да свива пръстите на едната си ръка, потропвайки леко с върховете им върху таблата на леглото. – Вашето име ….сега ще си го спомня.

Той погледна тавана, а след това се усмихна тържествуващо:

– Елена, нали така? Само, че имахте по-дълга коса.

Елена стоеше изумена. Преди два дена тя наистина бе подстригала косата си.

– Да, – неспокойно каза Елена.

Тя огледа внимателно мъжът и опита да си го спомни.

– Извинете, аз работя в интензивното и съвсем не ви помня.

– Всичко е наред, Елена. Радвам се , че ви видях отново. Ти беше в стаята  ми преди две седмици. Сърцето ми бе спряло, а ти го върна към живот. Помня как викахте някакви медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя по коридора. След това взехте дефибрилатора и аз отново започнах да дишам.

Изведнъж спомена се върна. Само че мъжът изглеждаше малко по-различно. Очите му бяха зачервени, а лицето бе добило синкав отенък.

– Кой ви каза, че именно аз съм ви помогнала този ден? – позаинтересува се Елена.

Мъжът се засмя.

– Аз бях на тавана и ви наблюдавах. Вие имахте дълга светла опашка. А когато се обърнахте към апаратурата до леглото ми, видях красивото ви лице…. извиках ви, за да ви благодаря.

Някаква топлина се разля в тялото на Елена. Тя не можеше да разбере, как може човек, който е почти мъртъв, да я види и да я запомни.

То нямаше име. Майка му се бе отказала от него, веднага щом разбра, че го е заченала.

Тежеше само 940 грама. И му трябваха не по-малко от три месеца, за да се появи на белия свят. Гърчеше се от болка, когато нещастното момиче, което го носеше, преди 14 седмици започна да гълта някакви отвратителни хапове.

Тази безразсъдна девойка не се вразуми, когато то започна да шава и да се движи из утробата ѝ. Продължи да го трови, надявайки се окончателно да го елиминира.

Но то откъснато от нежелаещата го майка на 26-та седмица, въпреки всичко оживя.

У мъничето не до края се бяха оформили много важни органи, така че живота му зависеше от пластмасовият кувьоз. Прикачиха към него сложна медицинска апаратура и наситиха малкия организъм с кислород и попречиха на телцето му да замръзне.

Хлапето, което трудно бихме нарекли плод, още не можеше да преглъща само. Задави се и медицинската сестра от интензивното отделение на болницата извади от катетъра излишната течност.

Бяха се минали седем дена, откакто напусна утробата на майка си.

– Ако момченцето оцелее, – коментираше Валентина Василева, завеждаща отделението за реанимация и интензивна терапия на новородените в болницата, – ще премине в категорията „дете“. Ще му дадем име и акт за раждане.

– Погледнете го, – усмихна се съчувствено Весела Иванова, една от сестрите, която се грижеше и помагаше за новородените в отделението, – независимо от това, колко са го тровили, то не не само оживя, но и не изостава в развитието си.

Момченцето се намираше денонощно под контрола на медицинския персонал и получаваше необходимата храна и лечение.

Майка му избяга от родилното, веднага след кат се отърси от него. Тя не подписа документите, че се отказва от него. Така никой не можеше да го осинови и щеше да се скита по детските домове.

Едва днес на малкият пациент му дадено удостоверение за раждане и то стана пълноценно човешко същество.

Така започна един живот, който бе опитан да бъде унищожен. На 2… ноември започна да съществува, официално по документ дете, което бе обречено на погубване и явна смърт.

В семейството на Лили и Сотир се случи прекрасно събитие. Лили забременя и чакаше да роди момченце.

Една сутрин, когато Лили беше в петия месец по време на сутришна гимнастика, тя получи коремни спазми и отиде веднага на лекар.

Оказа се, че родовата дейност е започнала.

Момченцето се роди в петия месец и тежеше само 680 грама.

Лекарите мълчаха, не казваха нищо утешаващо или ободряващо. Те със затаен дъх следяха всеки час малкият Милен, който лежеше в интензивното отделение. Тук новороденото прекара 107 денонощия без майка си.
Съвременните технологии и специалистите направиха чудо.

Лекарите предупреждаваха:

– Детето може да оцелее, но могат да се появят необратими последствия от малкото тегло и ранното раждане.

Но веселото бебе и родителите му, които го бяха обградили с вяра и любов, победиха.

В един тежък ден Милен беше без маска и тръбички. Изведнъж той обърна глава и се усмихна. Бебето бе отворило широко очи, макар и да не виждаше на този етап, то гледаше право към родителите си.
След малко затвори очи и малко обърна глава към тавана, сякаш каза:

– Аз съм добре! Не губете вяра в мен.

Това малко дете още от първия ден на появяването си показа, какво означава истинска борба за живот. Но важното е, че семейството удържа победа над трудната ситуация.

Милен качваше килограми. Синините му изчезнаха,а и кръвоизливи нямаше.

На своя първи рожден ден Милен сам яде торта.

Сега той е голям и ходи на детска градина.

Докараха жена за операция. Доктор Петров обикаляше отделението и отиде в стаята на тази жена. До леглото ѝ седеше дъщеря ѝ.

Двете започнаха да задават различни въпроси на доктора.

– Докторе, кога ще бъде операцията?

– В други ден, – отговори докторът.

– Докторе, ние гледахме хороскопа и видяхме, че звездите са разположени, така че операцията трябва да се направи утре, когато е най-удачния ден за майка ми.

– А вие моя хороскоп гледахте ли? – попита Петров.

– Не, – отговориха смутено жените. – Но защо е нужно да го гледаме?

– Работата е там, че тази вечер съм на рожден ден на приятел. Разбира се , аз мога да направя операцията утре, но ръцете ми ще треперят.

Изглежда звездите някак бързо се пренаредиха, защото жената веднага се съгласи да бъде оперирана в други ден.

Независимо от обстоятелствата, никой от възрастните не може постоянно да бъде до заболялото си дете в болницата.

Шведския студент Линус Сандблад е разработил много мил робот за болни деца, наречен Kompis. В превод от шведски Kompis означава „приятел“.И наистина това миловидно творение е разработено, за да стане приятел на болно дете.

Kompis може да занимава детето с музика, фотография, пеене, рисуване или решаване на пъзели. В същото време се явява и средство за комуникация. Благодарение на робота възрастните могат да имат постоянна връзка с детето.

Студентът разработил робота за гледане на разболели се деца, се надява в скоро време неговото изобретение да влезе на практиката в педиатричните отделения.