Към азиатския слон на име Лин Ван се отнасяли с такова уважение, че му бил даден прякора „Дядо Лин“. Това е защото много е направил и дълго е живял, повече от всички слонове, които човек е знаел, цели 86 години.
Този сив и покорен гигант е оставил следа в историята на много страни. По време на Втората световна война той е прекарвал храна и оръжие на японските милитаристи в джунглите на Бирма, а през 1943 г. Лин Ван бил взет от китайците в плен.
Слонът продължил военната си служба първо в Китай, после в Тайван. На комунистите Лин не им бил даден заради обида.
През 1954 г. слонът бил пенсиониран и оставен в зоопарка Тайпе, където живее до 2003 г., когато умира.

Римската императрица Агрипина отровила съпруга си Клавдий и качила на престола своя син Нерон. Но властта й се изплъзнала от ръката. Тя се надявала, че ще управлява заедно със сина си. Но това съвсем не се харесало на Нерон. Той не искал майка му да се меси в управлението на държавата и за това решил да се избави от нея. Изпратил убийци да свършат бързо работата.

Когато предводителят на убийците измъкнал меча си, за да прониже Агрипина, тя раздрала туниката си и извикала:

– Прободи утробата, която е родила чудовище.

След това Агрипина паднала и била убита от „изпратената групичка“. Така Агрипина въздигнала на престола своя убиец.

Невъзможно е с кръвта и сълзите на другите да създаваш своето щастие. Както доброто, така и злото си има своите последствия.. Ако правиш зло, от него ще погинеш. Агрипина е пожънала това, което е посяла.

Злото има много проявления. Получените обиди не се връщат, а за да отмъстиш трябва да положиш много усилия. Но в крайна сметка може и нищо да не се получи. Когато човек иска да отмъсти, не винаги се получава това, което е очаквал. Възможно е отмъстителя да попадне в беда и да падне в ямата, която е изкопал за ближния си.

Много грешат, като смятат, че вредата и злото са различни. Едни са бедни, други страдат от болести, трети са загубили имуществото си, четвърти са ги наклеветили, а пети са били доведени до смърт. И всички те са съкрушени и плачат. Но никой не плаче за живеещия в нечестие, дори още по-лошо не ги смята за щастливи, а това водят всички злини. Както на маслината не могат да поникнат смокини, така и от доброто не може да израсте зло.

Учени от Университета в Мичиган са изяснили признаците, по които съпрузите могат навреме да осъзнаят, че бъдещето им отношения са заплашени да завършат с развод.
Изследователите са стигнали до извода, че най-голям риск от развод има при тези бракове, при които още в първата година съпрузите крещят един на друг и се оскърбяват.
Някои още в първите години на брака си и във времето преди него, използват различен модел на поведение. При тях се наблюдава отстъпчивост и голямо търпение. Става дума за ситуации, когато мъжът или жената се стараят да разберат емоциите на своя партньор.
Но ако един от двамата вместо да иска да се обсъждат назряващите проблеми и не търси помощ за  изход от положението заедно с партньора си, той се отдръпва и отстранява напълно.
Това поведение може да се тълкува по два начина. От една страна, като демонстрация на безразличие към семейните отношения. А от друга като отстъпчивост, желание да се изгладят взаимоотношенията.
Онзи, който се опитва да се справи с конфликтната ситуация, постепенно натрупване обиди и огорчения.. Тогава пълният разрив става неминуем.

В далечните времена, когато са живели викингите, да обидиш жена се е смятало за много голяма грешка.
Ако това е ставало, нарушителят на това правило не е трябвало да се прибира в къщи. Той отплавал от родните брегове и се заселвал в далечни земи.
Отмъщението на жената се състояло в това, че тя можела да прокълне семейството и рода му. Това било по-ужасно от всяка битка, защото човек не можел да направи нищо след това.
Ролята на любимата, най-старшата жена на султана се свеждала не в това да бъде най-добрата негова любовница, това го можели всички, а това да му бъде приближена дотолкова, че той да й довери не само работите си, но и живота си.
Когато се отправял на поход, той разчитал на нея, да предотврати всяка опасност и предизвика успех, докато го няма.
На изток разбират женската сила много повече. Обикновено най-търпеливата и смирената печелела вниманието на султана, защото само тя можела да използва уменията си в негова полза и да не му вреди.
Днес ние се борим за първенство и правда, забравяйки, че когато сме в хармония е хармоничен и света около нас. И това е доста важно за самите нас.
У мъжа се търси нежност и любов и жената страда ако не ги получава, без да разбира, че тя трябва да ги създава.
Хармонията е съгласие.
С другите можете да бъдете в хармония, само когато се движите към една обща цел.
Сега у жената са се появили нейни собствени цели и тандема „мъж – жена“ е загубил силата си. Освен това мъжът е загубил доверието на жената, а жената на мъжа. В обрата на историческите събития много са загубили ролите си, развивайки в себе си противоположни черти. До колко е лошо всичко това?
В наше време никой не се удивлява от мъжеподобна жена и феминизиран мъж. Когато се срещнат те се допълват един друг. След време всеки започва да изпитва неудовлетвореност от живота и копнеж за „силно рамо“ и „слаба жена“.
Жената трябва да разбира своята същност и тази на партньора си. Запомнете зад реализиран мъж стои любяща жена!

Обидата е малко и много симпатично зверче. На вид е съвсем безобидна и ако правилно общуваш  с нея тя няма да ти навреди.
Обидата не желае да живее в дом. Тя живее свободно и никого не притеснява. Всички опити да си я присвоим, винаги завършва със сълзи….
Това зверче е много малко и пъргаво. То може да попадне в тялото на всеки човек. Когато човек го усети в себе си му става обидно. Зверчето крещи на човека;
– Случайно се натъкнах на теб, пусни ме! Тук е много тъмно и страшно, искам при мама!
Но хората отдавна вече са забравили как да разбира езика на земните същества, особено тези на дребните животинки…
Има кора, които веднага се разделят с обидата. Но има и такива, които не желаят да я пуснат. Наричат я своя и се отнасят с нея, като със скъпоценна играчка. Постоянно мислят за нея. Нощем се събуждат и…
А обидата не желае да живее в човека. Върти се, търси изход, но никога не намира как да излезе. Тя е нещастна, но и човекът е нещастен, но за нищо на света не я пуска. Тъжно му е да се раздели с нея. А зверчето е гладно и му се иска да яде. И така то започва тихичко да яде тайно човека отвътре. И човек усеща това. Ту тук, ту там го заболи. Толкова го боли, че плаче. Но той не свързва това неразположение с обидата. След това човек привиква към нея, а тя го яде, расте, дебелее и съвсем престава да се движи. И до толкова нараства, че става част от него. Човекът слабее, а тя дебелее.
И хората не осъзнават, че просто трябва да се освободят от обидата.
Пуснете я. Нека си живее на свобода и отново да бъде мъничка и слабичка. Човек по-лесно ще живее без нея, няма да плаче и да боледува. Пуснете я, нека си отиде от вас.