Ралица плачеше в стаята си. Майка ѝ тихо влезе, погали я по-главата и я прегърна.

– Те ми се присмиват……никой не ме харесва, – хлипаше Ралица.

– Хубава е да търсиш одобрение, – каза спокойно майка ѝ, – но е много важно от кого точно го търсиш.

– Лошо ли е да очаквам похвала от другите?

– Не, когато успеем да спечелим одобрението на околните, се чувстваме прекрасно и светът изглежда някак си по-хубав.

– Ти постоянно ме хвалиш дори и за малките неща, които върша и това ми помага да продължавам напред, – отбеляза Ралица.

– Усещането, че сме ценни ни кара да летим, – усмихна се майка ѝ.

– Да, но не всички ще те одобрят, – тъжно каза Ралица.

– И това за теб е катастрофално?

– Да … Може би търся одобрение от неправилните хора?

Ралица въздъхна тежко и погледна с надежда майка си.

– Хората не могат да ти дадат одобрението, от което се нуждаеш. Само Бог може да задоволи тази твоя нужда.

– Какво ли не съм опитвала да правя, за да се харесам на останалите ….

– В момента, в който приемеш Христос за свой Спасител и Го направиш Господ на своя живот, ти вече си одобрена от Бога, понеже от този момент нататък, ти си Божие дете.

– И това е всичко?!

– Може би вече си чувала всичко това преди. Днес обаче Го приеми. Така ще имаш всичкото одобрение, от което някога ще се нуждаеш. То няма да бъде разклатено или да изчезне. Твоята стойност е гарантирана и сега можеш да си починеш в благоразположението на Бога.

Ралица прегърна майка си и тихо прошепна:

– Нямам нужда от ничие друго одобрение освен от твоето, Господи.

Докато ровеше в боклукчийската кофа за бутилки, хартия или други неща, които можеше да предаде на изкупвателния пункт Манчо намери малък пакет в който имаше пачка от столевки.

Кой имаше повече нужда от него сега за пари?

Но той реши друго и се насочи към дома, където приемаха бездомници като него.

Предаде пакета с парите на управителя на приюта и му каза:

– Трябва да се издири собственикът.

Управителят бе на друго мнение, но като видя сериозното лице на Манчо неохотно се съгласи:

– Добре, ще отида до полицията. Нека те го издирят.

Скоро този, който чиито бяха парите, си ги получи.

Честността на Манчо не остана тайна и местите вестници отразиха новината.

Това предизвика спонтанна щедрост в малкия град и околностите му. Чу се и в столицата.

Богати бизнесмени започнаха да даряват щедро нуждаещи се и подкрепяха множество благотворителни мероприятия. Не забравиха и Манчо.

Каква ирония! Бездимният Манчо, които бе безкористен преподаде най-важният урок по благотворителност.

Нека помолим Господа, да ни помогне да бъдем с отворени ръце и сърце, за да бъдем Неговите ръце и да отразяваме Неговото любящо сърце за този свят.

Дани гневно размахваше ръце и гледаше намръщено дядо си:

– Моли се, моли се, ….. писна ми. Дядо, нали Бог знае всичко, защо трябва да му казвам от какво имам нужда?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Ела да седнем, – покани той ядосаното момче.

– Дядо, но нали ….. – започна да мрънка Дани.

– Бях младеж, когато и аз се бунтувах като теб, – каза дядото.

– Ти, това е невъзможно, – реагира бързо Дани.

– Възможно е. Мъдростта идва с годините, когато си бил по-дълго в общение с Бога.

Дани зяпна изненадано дядо си.

– Един ден, тогава бях тинейджър, застанах пред Господа и Го попитах направо: Защо искаш молитва за всичко? Защо не правиш нищо без молитва?

– И какво ти отговори Той?

Дани бе ококорил очи и с нетърпение очакваше, да разбере това, което и него го вълнуваше.

– Невъзможно е да Ме обичаш, без да имаш желание да Ме потърсиш. Как можеш да казваш, че Ме обичаш, а цели дни да не Ми обръщаш внимание.

– Така е, – призна си Дани, – ако обичам някого, няма да се срещам и говоря с него по задължение и насила. Ето с Петьо като се съберем не млъкваме. Имаме толкова много неща да си казваме, че двамата трудно ни разделят, когато ни викат за ядене.

– Молитвата е барометъра на истинската любов, която ни привлича в Божието присъствие, – добави старецът.

– Дядо, аз обичам Бога, – каза Дани с наведена глава. – Съжалявам, че досега съм Го пренебрегвал и не съм Му отделял достатъчно внимание. Ще го търся по-често, не само да му се оплаквам или да искам нещо от Него, а ще споделям всичко, което ме е развълнувало или ми е направило впечатление.

Старецът се зарадва на думите на внука си. Сега бе сигурен, че внукът му искрено ще следва Господа.

Те стояха един срещу друг и се гледаха. Страхът гледаше нахално и се усмихваше враждебно, а Вярата му противостоеше със спокойствие и сигурност.

– Ха-ха-ха, …. ха-ха, …. – гласът на Страхът кънтеше жестоко и разтърсващо. – Хората смятат, че могат да ми се противопоставят с надеждата, смелостта и силата си.

– Но много от тях не знаят, че ти се страхуваш само от мен – Вярата.

– Аз действам парализиращо, – изкриви устни предизвикателно Страхът. – Потушавам мира и атакувам основата му, именно теб, Вяра. Когато съм налице, спокойствието у хората излиза през прозореца.

– Мнозина знаят, че твоят корен е съмнението, – спокойно каза вярата.

– Да аз внасям колебание и недоверие в Бога, – изпъчи се гордо Страхът. – Нека човеците смятат, че Господ няма да изпрати помощ и че не е способен да се справи с кризата.

– Да, но Бог е тук и Той ще снабди всяка тяхна нужда от Своето богатство в слава, – възторжено възкликна Вярата. – За Него всичко е възможно.

– Но аз ще заплашвам не само с думи, но и с дела, – крещеше Страхът.

– Бог ще даде мъдрост на хората и те няма да се травматизират от теб. Дори и да се изпълнят заканите ти, Господ ще помогне на людете да се справят с предизвикателствата.

Страхът съскаше и удряше всичко край себе си.

– Когато човеците намерят подкрепа в Божите обещания, те непременно ще победят, – продължи въодушевено вярата. – Твоите напасти, болести и вируси не ще поставят хората в безизходица, защото те ще имат мен – Вярата като силно и мощно оръжие.

– На какво разчиташ? Нима твоите жалки хора ще се фокусират на това, което може да стане реалност? – със стиснати зъби и гнява произнесе Страхът.

– Не, те ще уповават на това, Което е истинско. Истината за Бог и Неговата любов, увереността, че Той се грижи за всеки, оставил се в ръце Му и очакването, че Той ще снабди потребностите на людете си, ще донесе онзи непознат мир в сърцата на хората, който ще им помогне да преминат през всичко.

Бай Нено бе добър човек. Видеше ли някой в нужда веднага се притичваше на помощ. Не се щадеше.

Колко пъти са идвали при него с молба:

– Бай Нено дай ми двадесет лева назаем, на заплатата ще ти ги върна, че нямаме хляб в къщи.

– Помогни с някой лев, бабата се разболя и нямам пари да я откарам на болницата.

– Закъсал съм го яката, само ти можеш да ме спасиш …

– Счупих ръка , а за гипсо искат пари, ама вчера дойде сина и му дадох всичките си, сега от къде да взема. Дай пък на пенсията ще се оправим.

И така един за едно друг за друго, но все пари им трябваха и все при бай Нено тичаха.

Добрият старец даваше, какво да ги прави. Някои се възползваха от добрината му и не връщаха парите, но той не се сърдеше, защото знаеше, че така такива далече няма да стигнат.

Имаше и хора, които искаха да върнат заемите, но не можеха.

Случваше се я някой близък да почине или те самите попадаха в болницата, а след това забравяха за добрата ръка протегната в тежък момент.

Бог е милостив и търпелив спрямо нас, но ние сме слепи за добрините му. Едва ли ще можем да се разплатим с Него за всичко, което е направил за нас, но Той не иска това.

Спасението и благодатта са дар за нас, но дали ще Го последваш зависи само от теб.