Нощта поглъщаше вече деня, но майстор на часовници Велко и чиракът му Станьо все още работеха в работилницата.

– Виж това! – майсторът насочи фенерчето си към малка фина бележка, грубо гравирана върху стария часовника, над който работеха.

– Какво е това? – ококори очи Станьо.

– Поставено е от друг майстор почти преди един век.

– И за какво служи?

– Това е „свидетелска марка“, която ми помага да разбера как да настроя механизма.

Станьо продължаваше да гледа грубо гравираната бележка върху часовника и не можеше да разбере, за какво става изобщо въпрос.

Майсторът усетил недоумението на чирака си, продължи да обяснява:

– Преди не е имало ръководства за ремонт, а са използвани така наречените „свидетелски марки“. Те помагат на такива като мен да извърша ремонта и прецизно да подредя движещите се части. Един вид проява на доброта към следващия човек, който ще прави ремонта на часовника.

Ние живеем в един разрушаващ се свят, но нашите „свидетелски бележки“, като утешителна дума, помощ на нуждаещ се или внимателно изслушване, макар да изглеждат съвсем дребни, могат да променят живота на някой.

Нова година отмина и всеки е получил поне един подарък. Е, някой може да се е разминал с него, но какво да се прави?!

Понякога се случват доста странни неща особено след Новогодишната нощ, например като този.

Михаил Свободев преглеждаше пощенската си кутия. Между вестниците, поздравителните картички и рекламните брошури се мъдреше и една квитанция.

– От данъчните служби? – изпъшка болезнено Михаил. – Какво съм пропуснал да платя този път?

Документът бе на името на дъщеря му Ана.

Свободев внимателно го разгледа. В него се говореше за неплатен данъка на кола Audi A6.

Михаил се почеса по главата и се зачуди:

– Такава марка кола нямаме. Имаме няколко други, но точно такава не! …. Тук има някаква грешка.

Свободев веднага отиде в данъчното и се започна.

Пращаха го в държавният регистър, после в КАТ, …

Навсякъде чиновниците казваха:

– Няма грешка. Трябва да платите.

– Това не може да бъде …., – опитваше се да обясни Свободев, но те изобщо не желаеха да го изслушат.

Накрая с охрана го изхвърлиха от поредното здание с безброй канцеларии.

Михаил приседна на тротоара. От всички разправии този ден чак му се доплака.

– Всичко може би щеше да бъде наред, – каза си той и тъжно се усмихна, – но дъщеря ми е едва на два месеца, а друго дете освен нея нямам.

В Новогодишната нощ какво ли не се случва?!

Някои дори се страхуват да го разказват, за да не ги вземат за луди.

Станимир от рано се бе почерпил с приятелите си и сега се прибираше сам у дома, за да срещне Новата година.

С клатушкаща се походка той се изкачи по стълбите във входа на блока, където живееше.

Когато стигна апартамента си, дълго рови в джобовете си, докато извади ключа, за да отвори.

– А, ето го и него … най-после. Не не съм пиян, аз не пих много само две три чашки …

Влезе. Светна в хола и се строполи върху фотьойла си.

– Не е лошо още малко да пийна, така за настроение. Все пак е Нова година, – каза си той.

Езика му се заплиташе, но това не му попречи да се надигне и да отвори барчето, където съхраняваше любимият си алкохол.

Пресегна се и взе една от бутилките. Отвори я с голямо усилие и ….. се стъписа.

От изненада отново се намери във фотьойла.

Пред него бе застанало нещо в бяло. Приличаше на човек.

– Дойдох да изпълня едно твое желание, – каза съществото.

– Аха, – кимна бавно с глава Станимир.

– Избери, кое от тези три неща желаеш, – продължи неканеният гост.

Станимир се опита да фокусира образа на непознатия, но лицето му се размиваше във въздуха.

– Богатство, което никой не е притежавал на земята до сега, – започна да изброява гостът, – мъдрост несравнима с никоя до ден днешен или любов, която запалва сърцата на поетите.

Станимир дълго мига и не знаеше какво да избере. Самият той не можеше точно да определи какво му бе нужно.

Непознатият търпеливо го изчакваше.

По едно време Станимир изтърси:

– Мъдрост …

Гостът се усмихна леко и попита:

– А сега какво ще кажеш най-мъдрият от мъдрите?

Станимир трепна. Поиска да стане, но фотьойла го държеше здраво.

Въздъхна отчаяно и едва не проплака:

– Глупава главо, парите трябваше да вземеш…..

По обяд, когато Станимир се събуди, сметна, че е сънувал поредния кошмар.

Нощта бе хладна. Безброй звезди примигваха на небосвода. Момчил и Веско гледаха през прозореца и се наслаждаваха на светлата нощ.

– Запитвал ли си се някога, защо Господ постави ослепителна светлина, необичайно ярка точно на Рождество? – попита Момчил.

– Тя едва ли е била само да освети пътя на мъдреците, – усмихна се Веско.

– Спомни си, – продължи Момчил възторжено, – ангелите застанаха пред овчарите с притихналите стада и Господната слава ги осия. И какво им съобщи ангела?

– „Благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ“, – цитира точно Библията Веско.

Двамата се умълчаха.

– Рождество е времето на светлината и то не каква да е, – поде отново Момчил, – а Божията светлина, която дойде на света. Тя извести за идването на Божият Син.

– Бог чрез Исус ни даде повече светлина за Себе Си. Не бихме го разбрали без Неговата светлина, – поклати глава като някой мъдрец Веско.

– Това е Светлина за живот, която Той ни дава за вечността, за любовта, прошката и спасението, – отбеляза Момчил.

– Без Неговата светлина бихме се лутали в мрака на ежедневието, – прибави Веско.

– Сега, когато изживяваме мрачните дни изпълнени с разочарование, обезсърчение, отчаяние, да не говорим за нещата, които не се получават както сме очаквали или има наличие на скръб, загуба, стрес, тревога, страх ….. – въздъхна Момчил.

Веско вдигна глава и произнесе тържествено:

– Божията светлина е тук за да ни покаже пътя и да ни даде надежда.

– Така е, – съгласи се Момчил. – Ако позволим Бог да запали светлината Си във нас, няма да се препъваме в тъмнината на този свят. Освен това тя ще ни води.

Такава тъмна нощ скоро не бе имало. Виктор се мяташе в своето безсилие и безизходица.

– Така не може да се живее повече, – крещеше той и преобръщаше всичко наопаки в стаята си. – Има ли смисъл само да вегетирам? Ще сложа край на живота си.

Извади ръждясалия пищов на баща си, забравен под миндера кой знае от кога.

Виктор скоро го бе открил, а сега щеше да му послужи. Бе го проверил, имаше един патрон в цевта.

Младият мъж приближи дулото на пистолета до слепоочието си и натисна спусъка. Нервността му или по-скоро страха разтрепери ръката му и той не уличи мястото, но се нарани.

Съседите чуха изстрела и извикаха бърза помощ и полиция.

Завариха го окървавен, но жив. Откараха го в един лечебен център.

На другия ден, когато се събуди, Виктор разбра, че е попаднал в християнски център на лечение.

Той притисна бинтованата си глава с ръце и започна да се смее неудържимо.

– О не, Господи, Ти подиграваш ли ми се? Аз исках да се самоубия, не вярвам, че съществуваш. А Ти ме домъкна в този христ…..- задави се от възмущение Виктор – център.

Виктор лежа там три дена и накрая реши да приключи всичко и да не създава на никого главоболия.

Тогава се случи нещо невероятно. В стаята, където лежеше Виктор влезе мъж, който попита:

– Има ли някой тук който иска да се самоубие?

Виктор трепна. Очите на влезлият се заковаха в него.

– Съветвам те да преосмислиш нещата, – добави мъжът. – Бог те обича и иска да живееш.

– За това ли дойдох тук, – Виктор крещеше неудържимо, – за да ми кажете, че Бог ме обича…?

И се разплака.

Този ден Виктор се раздели с атеизма си.

До скоро смяташе, че идеята за личен Бог е пълна глупост, но в сърцето си знаеше, че събитията не се бяха стекли случайно.

Това послание бе изпратено директно към него.

Виктор осъзна и възторжено произнесе:

– Той е любящ и е загрижен за мен. Бог ме обича.