За повечето жени главното е дома. За мъжете са важни децата, те желаят да се грижат за тях и поемат съответната отговорност за това.
Някой мъже се държат в семействата така, сякаш грижата за децата им е природно дадено, но на работата си могат да изглеждат съвсем различни. Там са упорити, решителни, способни да вземат важни решения. В домовете им тези качества се „разтварят“. Много жени дори не се досещат, че мъжът им съвсем не е безволев и безащитен, а активен и решителен.
Кой е виновен за това?
Много често жените „творят“ от мъжете си пасивни същества, взимайки ролята на майка. За жената мъжът изглежда не като възрастен, способен  на сериозни действия, а малко, капризно момченце. Син, а не партньор в семейните отношения.
Много мъже с удоволствие приемат условията на играта син-майка. Жената не винаги осъзнава, че тя е причината мъжът ѝ да стане такъв. А същевремено чака от него решителност и действия, за това постоянно му крещи и е недоволна от поведението му.
Като следствие от постоянните конфликти страстта между двамата угасва. Много често такива семейства се разпадат. Съпрузите изпитват постоянно недоволство един от друг, а списъкът с претенции е прекалено голям.
За жената важна роля играе романтичната връзка, за нея е важно всеки малък жест на внимание и любов. За съжаление, на такива неща мъжът не предава никакво значение. Жените искат мъжете да осъзнаят грешките си без да им се казва това с думи, но мъжете дори не се досещат за това.
Ако жената не получи достатъчно разбиране, нежност, ласка и грижа, тя се превръща в крещяща, груба и непривлекателна личност.
Ако в семейството има неразбиране и чести конфликти, съпрузите не трябва да мълчат и да се затварят в себе си. Трябва да разговарят и да се научат да изразяват емоциите си открито. Преди всичко това се отнася за жената, която е пазителка на семейното огнище.

Те винаги изчисляват, пресмятат колко са пораснали или са паднали в чуждите очи. Премислят дали са достойни за нещо или не.
Постоянно смятат колко е цената им, за да разберат, какво отношение да очакват от другите.
Да, но получават от хората не по реалната им цена, а по това, което са изчислили в тъмната си малка стаичка на „лошо работещи стари калкулатори“.
Какво да се правим тогава?
Като начало престанете да пресмятате това, което не може да се пресметне. Престанете да претегляте и измервате степента на достойнството си. Спрете да изчислявате цената си.
Защото е невъзможно да се изчисли цената на топлината, нежността, любовта, вниманието, грижите и радостта. Трудно е да се оцени степента на подкрепата, разбирането, искреността, откровеността, щастието и радостта.
Щом не може, защо се измъчвате да го правите?
Това не е инструкция, а въпрос за размисъл.

Доста учихме и работехме през изминалата година. Понякога настъпвахме, когото не трябва и разравяхме зараснали рани.
Мечтаехме, пожелавахме си и странното е, че всичко това се претворяваше в реалност. Имало е от всичко по малко, но то вече отмина.
Сега в Новогодишната нощ повярвайте в чудеса и те наистина ще се сбъднат.
Вършете всичко с любов и не забравяйте, че е по-добре да бъде, а не да изглежда.
Гледайте напред. Намерете нестандартни решения дори за обикновените задачи.
Бъдете любознателни и изследвайте света.
Танцувайте и се веселете, без да се съобразявайте на колко години сте.
Раздавайте любовта си на тези, които имат нужда от нея, но позволете на околните да ви обградят с топлина и нежност.
Забавлявайте се като деца! Не оставяйте онова детското у вас, за което няма прегради и отчаяние, а само радост и желание да се върви напред, да се преодолее недостижимото и да се покори невъзможното.

Това се случило на 23 август 1973г. в Стокхолм, Швеция. Сутринта избягалият затворник Ян Оусон влязъл в Швейцарската кредитна банка. Той извадил автомат и стрелял в тавана. Настъпила паника сред парчетата бетон и счупените стъкла. Последвалата агония продължила шест дни.

Всички банкови чиновници, които в момента били на работа, две момичета и един мъж,  станали заложници на бандита и съучастника му Кларк Оловсон. Те били все млади хора на двадесет и няколко години. През шестте дена били затворени в едно от подземните хранилища на банката. За да пуснат заложниците престъпниците поискали три милиона крони в брой, два пистолета и кола.

По време на обсадата заложниците претърпели какви ли не изтезания. Принуждавали ги да стоят прави с въже на врата, така че ако паднат да се обесят. От време на време допирали дуло до телата им и те очаквали всеки момент да бъдат разстреляни. Цели петдесет часа нямали храна, а торбите за смет били единствената им тоалетна.. Изпитвали клаустрофобия и страх.  Въпреки всичко между заложниците и похитителите се появила необичайна близост. Една от заложничките имала възможност да избяга, но не пожелала.. Другата  успяла да предаде информация на полицаите, но после казвала, че се чувствува като предателка. Мъжът охаректеризирал  бандитите като „много мили”.

Сокхолмската полиция правели всичко възможно да освободи заложниците, но срещнала враждебност от тяхна страна. По  телефона те казали, че искат да излязат заедно с крадците, имали им доверие. Твърдели, че те ги пазели от полицаите. По-късно се разбрало, че едно от момичетата е държало за ръка по-младия похитител и казало, че той ѝ  дал нежност. След като я изнесли на носилка тя извикала след Оусон, че иска пак да го види.

Освободените заложници смятали полицаите за врагове и били убедени, че дължат живота си на крадците.. Едно от момичетата твърдяло, че лекарят искал да промие мозъкът ѝ, защото ѝ „втълпявал”, че бандитите са причинили болестното им състояние.  Другото момиче, една година след инцидента, посетило  крадците в затвора и разговаряло с тях .

Лекарите занимаващи се със случая, стигнали до заключението, че реакцията на заложниците е типична за хора, изпаднали в екстремна ситуация, от която не са били сигурни дали ще излязат живи.

Случилото се в швейцарската банка ще се запомни завинаги като „Стохолмски  синдром”.