Празниците са различни.
Днес ние празнуваме влизането на Господа в Ерусалим, един тъжен празник. В него всичко изглежда тържествено: Христос влиза в Святия град, среща го ликуваща тълпа, хората са готови да го направят политически водач, очаквайки от Него победа над врага.
Нима тук има нещо трагично?
Уви, да! Защото всичкото това тържество, всичката тази радост и надежди са изградени върху недоразумение и неразбиране.
Тази тълпа, която днес крещи: „Осанна на Давидовия Син!“, само след няколко дни ще се обърне към Него враждебно, с ненавистно лице и ще изисква Неговото разпятие.
Какво се е случило?
Народът на Израел очаква от Него, когато влезе в Ерусалим, да вземе земната власт, за тях Той е очаквания Месия, Който ще освободи Израилевия народ от враговете, ще бъдат победени противниците и ще бъде отмъстено на всички.
А вместо това Христос влиза в Свещения град тихо, приближавайки Своята смърт …. Традиционните лидери, които са се надявали на Него, обръщат народа срещу Него. Той всичките ги е разочаровал. Той не е чаканият. Той не е този, на когото са се надявали. А Христос отивал към смъртта.
Но защо остава сам и какво ни завещава Христос със Своята смърт?
По времето на тези дни, говори на народа за това, каква ще бъде тяхната съдба, когато те преминат покрай Него, без да Го познаят и  не Го последват.
Спасителят Христос казва: Този ваш дом ше остане пуст, от сега ще опустее храма ви, душата ви ще стане празна, надеждите ви ще изчезнат, всичко ще се превърне в пустиня…..
Защото единственото нещо, което може да превърне човешката градина в цветуща, единственото, което може да даде живот на това, което се е превърнало в пепел, единственото, което може да направи човешкото общество пълноценно, единственото, което може да помогне на човек да се стреми към своите цели, това е присъствието на живия Бог, който дава съдържание и смисъл през цялото време. Пред него  нищо не е велико или малко. Незабележимите думи могат да бъдат за Него скъпи или незначителни, а големите събития понякога незначителни в тайнството на любовта.

Има неща, което ни кара да тъгуваме за мястото, което сме напуснали. И това ни се случва независимо дали сме видели там добро или обратното.

Споменените са свързали всичко, което е било хубаво и което сме загубили. Копнежът на сърцата ни може да бъде още по-горчив, ако съжаляваме, че преживяното е било лошо и че не сме постигнали онова, което сме можели, и че споменът ни е сведен до измамни надежди

Ходът на времето изтрива истинските контури на миналото така, както вълната заличава рисунките ни на морския пясък.

Накрая и най-лошото се изтрива, а най-доброто ни се струва по-хубаво, отколкото е било в действителност.

Когато сравняваме миналото с настоящето, изпитваме само болка и тежест в сърцето.

Това е една от основните причини, поради които не можем да изградим нито настоящето, нито бъдещето си въз основа на миналото. Онова време, което няма да се върне, не е било никога такова, както ни подсказва сърцето и ореола от неискреност, с който го обграждаме, само нн пречи да се радваме на настоящето и ни отдалечава от бъдещето, което би могло да бъде щастливо.

Знаете ли как цивилизацията стига до крах? Такава цивилизация обикновено е основана на омразата, чудовищния егоизъм и недоверието във всеки, който говори на друг език, яде друга храна, носи други дрехи…
Тя бе едностранно развита цивилизация. Свят на двигателите с вътрешно горене…. Технологично общество, което осигурява комфорт, но не може да даде на човека усещане за справедливост и безопасност.
Това бе цивилизация, която обработва материята, разцепва атома, създава мощна химия и настройва опасни и сложни машини.
Тя бе съсредоточила вниманието си върху техниката и бе забравила напълно отделната личност. Сега не й струваше нищо да натисне копчето и да срине далечен град, без да познава и без да желае да опознае живота и обичаите, мислите и надеждите, стремежите на хората, които унищожава.

Плодът киви бил получен в началото на 20 век от новозеландския градинар Александър Елисън от китайската  дървовидна лиана Актинидия. Той оправдал всички надежди на своя създател и днес този плод помага на хората в борбата им с много болести.
Първото название на този плод е „китайско цариградско грозде“, но когато новозеландците решили да експортират киви в САЩ,,  това название не било приемливо, заради бушуващата Студена война и високите данъци върху плода. Находчивите търговци решили да го преименуват на „киви“.
Днес киви се отглежда в Нова Зеландия, Франция, Италия, САЩ, Чили, Китай и други страни с топъл климат. Дори се експериментира отглеждането на киви в Кавказ.
Узрелите плодове от киви имат овална форма. Покрити са от кафява кожица с фин пух. Месото на плода е ярко смарагдово с множество черни семенца, които заобикалят светло-зелена сърцевина. Плодът от киви тежи 100 грама, а миризмата му е комплект от аромати на ягода, лимон и банан. Неузрелите плодове са твърди на пипане и узряват в течение на няколко дни.
Киви се използва при лечението на стомаха и червата, както и да снижава нервната възбудимост. Съдържа много калий, за това го препоръчват при лечение на тромбози, хипертония и други сърдечно-съдови заболявания.
Плодът от киви нормализира работата на стомаха, отслабва симптомите на недостиг на йод, има антиоксидантно и антимикробно действие. В допълнение този плод има антитуморни свойства, подобрява усвояването на протеините, допринася за бързото възстановяване на физическите сили и повишава работоспособността.
Киви опъва, овлажнява и подмладява кожата, възтановява тонуса и еластичността ѝ, почиства порите и изглажда бръчките. За това се използва за приготвяне на кремове в козметиката.
Доказано е, че ако се яде по 3 киви на ден, след 4 седмици холестерола в кръвта ви ще намалее с 15%, а вероятността за образуване на кръвни съсиреци намалява с 18%.

Франц Шуберт е живял само 31 години. Той е бил цяло поколение по-млад от Бетховен, но го е надживял само с половин година.
През краткия си и труден живот е успял да напише повече от хиляда произведения.
Признанието на таланта му започва с единственият му концерт, състоял се на 26 март 1828г.
Въпреки, че бил изключително надарен музикант, животът му е бил съпроводен от лишения и бедност. В продължение на много години, за да свърже двата края, е бил принуден да дава уроци, но това не довело до значително подобрение на материалните му състояние.
Хонорарът, който получил за първото и последното си излизане пред публика, което преминало с голям успех, помогнал на Шуберт да си купи собствен роял.
Още през ноември същата година композиторът заболява от тиф и умира. На паметника на гроба му е написано „Тук е погребано голямо съкровище и много прекрасни надежди“.