Моряците познаваха острите скали на този бряг. Това място не веднъж им бе погаждало лоши номера. Множество кораби се разбиваха в скалите и хората гинеха.

Именно на този бряг се бе появила малка спасителна хижа.

Хората в нея постоянно бодърствуваха и търсеха денем и нощем, този, които бяха попаднали в опасност, след разбиването на кораба им.

Така множество животи бяха спасени от малка група смелчаци.

Постепенно това място стана известно. Много от спасилите се искаха да останат и да помагат с каквото могат.

– Готови сме да дадем своето време, енергия и средства, за да подкрепим тава начинание, – казваха въодушевени те.

Закупиха се нови лодки. Обучени бяха няколко екипа за спасяване на корабокрушенците. Малката хижа започна да расте.

Но ….. някои от хората започнаха да негодуват:

– Това място е непривлекателно, а сградата е лошо обзаведена. Трябват нови мебели и оборудване.

Всичко, което бе грубо и ръчно изработено бе изхвърлено. Събориха старата сграда и на нейно място построиха нова.

Но това популярно място промени предназначението си. Започна да се използва като клуб за публични събирания.

Спасяването на животи. Грижата за корабокрушенците. ….. започна да се прави много рядко.

Хората в новата сграда почти не се интересуваха от спасителни мисии и предизвикателствата на морето. Те наеха професионални екипажи и спасителни лодки, които да извършват тази дейност.

Първоначалното предназначение на първите ентусиасти не беше напълно забравено. Спасителните мотиви все още доминираха в декора на новата сграда.

Един ден край брега се разби голям кораб. Спасителните екипи доведоха измръзнали, мокри и полуудавени хора. Те бяха уплашени, а някои от тях бяха и в шок.

В красивата сграда настъпи безпорядък и хаос.

– Незабавно да бъде построена душ кабина отвън и далеч от клуба, за да могат жертвите от корабокрушението да бъдат почистени преди да влязат, – развика се един от по-инициативните в клуба.

След случилото се членовете на клуба размениха гневни думи.

– Трябва да се сложи край на животоспасяващия клуб и всички контакти с жертвите на корабокрушението.

– Това пречи на социалния ни живот, отваря врати за хора, които не ни принадлежат.

– Но нали това бе основната ни цел. Да обслужваме всеки, които се нуждае от помощ, независимо от красотата, размера и украсата на клуба.

Хората се разделиха и се появи нова спасителна станция на същи бряг, в която хората искаха да спасяват корабокрушенци на разбилите се кораби в тези води.

Минаха години и новата спасителна станция премина през същите конфликти и се появи нова сграда.

Историята продължи да се повтаря.

Сега ако отидете на този бряг ще откриете експлозивни и впечатляващи клубове, принадлежащи на блестящи професионалисти, които са загърбили всяка мисъл за спасяване на животи.

В тези води все още се случват корабокрушение, но повечето от жертвите не се спасяват. Давят се, но изглежда много малко хора се интересуват от това.

Скоро се бе излял проливен дъжд. Всичко бе обвито в хладна, мокра пелена.

Никой не се виждаше наоколо. Навярно лошото време бе разкарало любителите на разходките.

Йото и Дечко напук на дъжда седяха в една беседката, отдавна изоставена и неподдържана. Пенсионери, нямаха друга работа, а в къщи не ги свърташе на едно място.

Както винаги философстваха, но разглеждаха важни въпроси.

– Забелязал ли си, че има християни, които са си направо светски? – попита Йото.

– Как ги определяш какви са? – поиска обяснение Дечко.

– Тези, които ги привлича света и се влияят от него имат три характерни черти, – наблегна Йото.

– Само три? – изненада се Дечко.

– Да, – потвърди Йото и започна да изброява, като свиваше пръстите на дясната си ръка. – Това са чувственост, изтънченост и културен преход, но лишен от християнските ценности.

– Е, ясно е, че за чувствени хора определяш онези, които са обсебени от мисълта за секс, а това е далеч от живот на самоотричане. – поклати глава Дечко. – Към изискани причисляваш завладените от културата, ученето и усъвършенстването. А ми третите?

– Те са водени от манията да притежават повече материалните неща, – Йото събра веждите си на челото, – такива не можем да наречем духовни. Изпитват гордост от живота си.

– За мен светски са онези християни, по-простичко казано, са онези, – Дечко впери поглед напред, – са онези, които предпочитат да останат пред телевизора или компютъра, вместо да потърсят общение с вярващи в Бога хора.

– Забелязал ли си, че такива първи критикуват? – намекна своевременно Йото. – Изглеждат благочестиви и праведни, а всъщност са лицемери.

– Наскоро имах разговор със семейство, – започна да разказва Дечко, – които бяха на крачка от развода. Попитах ги: „Колко време се молите?“ И знаеш ли какво ми отговориха?

– Навярно са ти казали, че изобщо не се молят, – усмихна се Йото.

– И нещо още по-лошо, – намръщи се Дечко, – добавиха, че са много заети и нямат време за това.

– Така е, – Йото удари с длан по крака си. – Тези, които бързат незабавно да бъдат задоволени и да се насладят на нещата от света, ще погинат.

– Но тези, – Дечко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – които следват Бога и имат Неговата любов в себе си, ще приемат Божите обещания.

Провеждаше се поредния търг. На това място човек можеше да открие прекрасни картини, антични съдове, майсторски изработени вещи и какво ли още не.

Човекът, който водеше търга вдигна една цигулка. Тя беше надраскана. Струните ѝ бяха разтегнати и провесени.

Търговецът не вярваше, че ще вземе много за нея, но се усмихна и каза:

– Колко ще дадете за нея? Да започнем от четиридесет лева.

– Четиридесет и пет.

– Петдесет.

– Петдесет и пет.

– Шестдесет.

– Шестдесет лева веднъж, шестдесет лева втори път, шест ….

От края на залата се изправи мъж с посребрена коса и се приближи до водещия търга.

Взе цигулката от ръцете му. Избърса корпуса ѝ с кърпичка. Опъна струните и енергично ги докосна с лъка.

Прозвуча прекрасна музика, сякаш ангели пееха.

Когато спря, търговецът попита:

– Сега колко предлагате за тази цигулка?

– Десет хиляди.

– Двадесет хиляди.

– Петдесет хиляди.

– Сто хиляди.

– Сто хиляди веднъж, сто хиляди втори път, сто хиляди трети път. Продадена.

Хората започнаха да ръкопляскат.

Някой попита:

– Какво измени стойността на цигулката?

Чу се отговор:

– Докосването на маестрото.

Всички ние сме като стари, прашни и износени инструменти. Но можем да свирим прекрасни мелодии само с едно докосване от Господа.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

В кухнята падне нещо с трясък и се разнесе писък. Ана трепна, но не помръдна. Последва оглушителен рев.

Мартин и Надя се спогледаха. Те бяха дошли за малко при Ана, но не искаха да ѝ създават главоболия.

– Ще погледнеш ли какво става там? – смутено попита Мартин.

– Вероника не стои на едно място, – засмя се Ана. – Завъртяла се е и е бутнала ютията от перваза. Това се случва почти всеки ден.

– Но тя плаче, – с укор я изгледа Надя. – Може да се е наранила.

– Ако се беше ударила, нямаше да плаче, – Спокойно отвърна Ана. – Не е за първи път. Просто се е уплашила. Нека свиква, че с някои неща трябва сама да се справя.

Малко след това на прага цъфна жива разплакана русокоса кукла с разплакано лице.

– Кога ще си дойде татко? – намусено попита момиченцето.

– Баща ти ще се прибере сутринта, – каза Ана, – дежурен е. За какво ти е татко? Какво си е случило?

– Той щеше да ме съжали, – детето сърдито погледна майка си. – Аз плача, плача, а ти не идваш.

– Добре, миличка, – Ана погледна дъщеря си и вдигна вежди, – иди си поплачи до сутринта, докато си дойде баща ти. А сега възви в кухнята, изяж яденето си и внимавай Иво да не пипа солницата, че пак ще пръсне солта.

Детето не получи очакваното съжаление, но сега можеше да контролира малкия си брат и се почувства като мамина помощница.

Момиченцето радостно подскочи и се затича към кухнята. От там се чуваше как крещи на брат си:

– Иво, яж и да не си пипнал солницата. Мама ти забранява да правиш това.