В помещението на фонда влезе бабичка, прилично и спретнато облечена. Само очите ѝ бяха разплакани.

Пазачът първоначално не искаше да я пусне.

– Тук обещаха да ми дадат приют, – настояваше бабата.

– Тук можете да получите само лекарства и сапун, – отговаряше ѝ пазача.

Бабичката упорстваше.

Ситуацията се разреши, когато този разговор дочу доктор Лекова.

– Да, аз я познавам, тя е дошла на правилното място.

Пазачът повдигна рамене. Неговата работа се състоеше само в това да филтрира хората, грешки не се изключваха в тази дейност.

А доктор Лекова вече звънеше на телефона:

– Нужно ми е да настаня възрастна жена …… Изписали са я от болницата ….

– Изгониха ме като котка, – възмутено възклицаваше бабата и поглежда към пазача и докторката, сякаш и двамата бяха лично виновни за нейното нещастие.

Но доктор Лекова изобщо не реагира, с такива проблеми се сблъсква всеки ден. Тя спокойно продължи телефонни разговор.

– Нейният адвокат е сигурен, че докато е била в болницата са ѝ отнели апартамента. Нека да я настаним…..

Последва адрес и телефон на заведението.

Но бабата остана недоволна:

– Не, там няма да отида. Не искам!

Доктор Лекова трябваше да прибегне до хитрост:

– Мила, не става въпрос за вас, вие не сте единствената с такъв проблем при нас ….

И бабата вярва. Какво друго ѝ остава?

Става въпрос за ледената битка записана в първия Новгородски летопис. Този източник е много кратък. Има и други, които препращат към свидетелства на свидетели.

Краткият ръкопис удостоверява, че в битката на княз Александър е помагал „Божий полк“, който се появил във въздуха над мястото на битката.

За какво става дума? За мираж или очевидци просто са фантазирали?

Без Божията воли, ние за никъде не сме. Но за други подробности, освен божествени, летописците не споменават. Тогава?

Но ледената битка наистина се е случила.

Забързани мъж, жена и двама младежи влетяха през портата на едноетажна къща, оцветена в червено. На вратата ги срещна засмяна Невена:

– Айде, от кога ви чакаме. Ще извинявате, но бяхме много гладни и почнахме вече.

– Не се притеснявайте, – поде Васил, едър и снажен мъж с посребрени вече коси, – ние ще си го наваксаме.

На трапезата ги чакаха дядо Стоил и едрия здравеняк Борис. Те вече работеха усилено с лъжицата, гребейки вкусния фасул от чиниите си.

Масата бе отрупана с пълнени чушки, сърми, тиквеник, туршия, фъстъци и какво ли не, всичко необходимо,като за Бъдни вечер.

Невена бързо настани новодошлите и започна да раздава на всеки от тях по чиния с фасул.

– Дай хляба, да го разчупя, – извика дядо Стоил.

Не го свърташе на едно място.

– Искам да видя на кого ще се падне парата., – засмя се старецът.

Донесоха му питката и той започна да раздава парчета от нея на всички. Всеки ровеше в парчето си с хляб. с надежда да открие монетата в нея.

Изведнъж дядо Стоил извика:

-Вижте – и високо издигна хванатата в плен от хляба стотинка, – у мен е парата тази година. Внимавайте добре. Пак ще имам какво да ви дам и тази година. Парите са важно нещо, без тях си никой.

– За какво са ти пари? – попита дошлата жена, тя се казваше Руска.

– Како, – обади се Невена, – ако не ти трябват пари, дай ги на мен, аз знам какво да ги правя. Колкото дойдат, …..

– Не я слушай, – каза дядо Горан, – всичките ще ги похарчи не ѝ давай нищо. Я дайте виното, което правих тази година. Хубаво вино съм направил. Само опитайте.

Мъжете надигнаха чашите и одобриха:

– Сладко е и има приятен аромат.

– Това е, трябва да знаете как се прави истинско вино, не като купешкото.

Виното се разигра в жилите на стареца и устата му не млъкна. Раздаваше съвети, укоряваше, връщаше се към стари болезнени спомени, ….

На масата обстановката малко се нажежи. Чуваха се отделни подвиквания:

– Ти мен уважаваш ли ме…

– Какво имаш против мен ….не вярваш, че съм се променил …

– Никога не съм казвал лошо за теб..

– Разбери, така не се живее….

Наложи се да се намесят и жените, но положението не се оправи.

Тогава Руска се надигна и си тръгна с единият о синовете си и съпруга си.

Празникът бе провален, семейството отново бе разединено, от стари кавги, не простени обиди и гневни думи.

Виното винаги е било голям раздорник, то не признава толерантност, добър тон и отстъпчивост. Може би хора, които не могат да носят на пиене, не бива да надигат често чашата.

Празникът си е празник, нима не ни стига болката и мъката на ежедневието …

Тази двойка всяка година  прави една и съща снимка. От последната напират само сълзи …..

Смятате ли, че снимките са в състояние да предадат емоции и чувства?

Снимките са правени на едно и също място. Ако разгледате тези фотографии ще ви накара да почувствате колко трогателна е тази история. Трудно е да се говори за изпитаните чувства.

Но тези фотоси не могат да скрият истинските емоции, които хората изпитват един към друг.

Това е една история на любовта, в която думи не са нужни….

Никакви думи не могат да опишат цялата трогателност на последната снимка.

Мъжът обичал жена си с цялото си сърце, така че дори и след смъртта ѝ, той остава верен на милите и душезатрогващи традиции.

Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.