Лидка и Рени бяха големи приятелки. Те често отсядаха на кафе и споделяха проблемите си. Днес Мая беше сериозно угрижена. Беше много натъжена.
– Лидка, ти знаеш, толкова много книга заедно прочетахме и се съветвахме, какво да правим и какво не. Никога не съм преследвала момче след като сме се запознали, но се радвам, когато се срещнем или ми звънне. Винаги съм си казвала и така ми е добре. Но всичките ми отношения с момче свършват с това, че той става тъжен и ми казва: „Виждам, че и така си щастлива, аз не съм ти нужен.“ Къде греша?
– Това, че някое момче ти е скъпо, трябва да му го показваш, но не и да го „гониш“. За тях ти изглеждаш „самодостатъчна“, такава, която не се нуждае от никой.
– Да спомням си, – каза Мая, – някъде четохме: „За да се старае мъжът пред теб, той трябва да вижда резултата от своите усилия“.
– Не просто да вижда, – натърти Лидка, – а да чува. Ето, при нас е така. Всеки ден хваля Васко и той хвали себе си, даже на шега подхвърля за какво да го похваля. Така той получава много „браво“ на ден.
– Е, – каза Мая, – аз не искам да ме хвалят много. Имам нужда от похвали, но не всеки ден и постоянно.
– Да, – започна Лидка, – но мъжът е защитник, победител, шеф, снабдител,….. и се нуждае от постояни похвали. Със всяка своя постъпка те питат: „Добре ли те защитавам? Успях ли да победя днес всички проблеми? Направих ли те и този ден щастлива? …..“
– Ще опитам, – тихо каза Мая. – Изглежда директната похвала е по-силна от това да съм пряма спрямо него.
Мая наведе глава и се замисли. След минута се усмихна, погледна дяволито Лидка и каза нежно:
– Благодаря ти.

Сервитьорката приближи до него и го погледна въпросително:
– Колко струва шоколадов сладолед с орехи? – попита момчето
– 60 стотинки, – каза жената.
Момчето бръкна в джоба си. Извади една шепа монети и внимателно ги преброи.
– А колко струва сладолед без нищо?
Сервитьорката явно с гримаса изрази недоволството си.
– Двадесет и пет стотинки, – кратко отсече тя.
Момчето отново преброи стотинките си.
– Искам само сладолад, – реши то.
Сервитьорката донесе сладоледът, хвърли го на масата и се отдалечи.
Детето дояде сладоледа, плати на касата и си тръгна.
Когато сервитьорката се върна да почисти масата, камък ѝ заседна в гърлото.
На масата до празната кофичка от сладолед лежаха подредени монети. Точно двадесет и пет, това беше нейният бакшиш.
Никога не прави извод за човек, преди да разбереш причините за неговата постъпка….

Наска има три годишен син, който се казва Николай. Доста умно момче за годините си.
Скоро в детската градина щяха да празнуват Нова година.
Няколко дена преди това Ники заедно с майка си се прибираше у дома. Минаха край магазина за детски играчки и детето задърпа майка си, към витрината.
– Мамо, моля те купи ми тази полицейска кола с червените фарове.
Майката започна да го увещава:
– Сега нямам толкова пари, да ти купя тази кола.
Но малчуганът започна да бърчи чело, мръщеше се и настояваше.
За да го успокои Наска каза:
– Ще се обадим на Дядо Мраз и той ще ти подари тази кола.
Ники погледна майка си, вдигна рамене и попита:
– А защо да му звъним? Дядо Мраз има ли достатъчно пари?

Тони беше от момчетата, които помагаха в църквата на свещеника, а когато нямаше служба, продаваше наркотици.

Той си имаше собствени правила, които спираха до следното ограничение: Да не продава наркотици в училище и двора на църквата.

Често си мислеше: „Зная,че Бог ме вижда, където и да се скрия. Ако продавам наротици в училище или в двора на църквата ще отида в ада“.

Така Тони тръгваше по улицата и си намираше клиенти. малките деца му даваха по два-три лева за една цигара с марихуана.

Съвестта изобщо не го изобличаваше, че върши нещо нередно.

Това беше преди пет години.

Сега Тони е на 17 години и за първи път е чист.

В миналото си е бил арестуван за притежание на наркотици и огнестрелно оръжие. В продължение на 9 месеца мина през индивидуално лечение, групова терапия и проверка за наркотици, но единствено Бог го освободи от зависимоста му към дрогата и лошия път, който бе хванал.

Той беше в църквата, но нямаше кой да му каже и упъти, за да не премине толкова зле юншеството му.

Много пъти виждаме младежи в църквата, но не знаем какво е тяхното състояние. Ако знаехме дали щяхме да им се притечем на помощ, за да се освободят от робството, в което са попаднали?

Един човек, рискувал живота си, за да спаси едно момче, което паднало във водовъртеж в морето.
Когато момчето дошло в съзнание казало:
– Благодаря ви, че ме спасихте и запазихте живота ми.
Мъжът погледнал момчето в очи и казал:
– Няма нищо. Главното е, твоят живот да се окаже достоен за спасението.

В живота си получаваме толкова много неща, но оценяваме ли ги? Не пилеем ли време, за да добием неща, които по-късно се оказва, че не са ни нужни?