Митко седеше в стаята си и размишляваше.

При него влезе баща му и го попита:

– Какво те измъчва толкова?

Момчето въздъхна и попита:

– Каква е разликата между гняв, враждебност и агресия?

– Когато човек е ядосан на някого, той изпитва моментно чувство на недоволство към него, – започна да обяснява бащата. – В идеалния случай гневът го предупреждава за проблем. До тук всичко е в границите.

Митко сбърчи вежди, но нищо не каза, а баща му продължи:

– Враждебността е неразрешен гняв, който се превръща в желание за нараняване, наказание или отмъщение, а агресията е враждебност, прераснала в действие. За това трябва да се справиш с гнева си преди да прерасне до враждебност или агресия.

– Това означава, че вкорененият гняв е ферментирал във враждебност и е прелял в агресия, – започна да разсъждава на глас Митко.

– Така е, – съгласи се бащата. – Освен това експлозивния гняв е безсилен да повлияе на промяната във взаимоотношенията. Той може да осигури временно освобождение на измъчените емоции, но това не оправя нещата спрямо другия.

– Какво да правя ако някой ме дразни? – Митко погледна безпомощно баща си.

– Прояви самоконтрол или се отстрани веднага от този човек, – посъветва го бащата. – Враждебността и агресията само усложняват проблемите!

– Трудно ще се въздържа, по-добре да се отдръпна, – констатира Митко.

Бащата разроши косите на сина си и добави:

– Гневът те прави по-малък, а прошката ти помага да израснеш и да се промениш.

Валеше. Всичко бе мокро и подгизнало. Борис и Богомил се бяха приютили в една изоставена беседка и се радваха, че вътре поне не капе.

Двамата щом се съберяха започваха да спорят и винаги намираха за какво.

– Лошо ли е да има контрол? – Борис подскачаше от крак на крак, спомняйки си, че скоро бяха говорили на тази тема и Богомил не бе на същото мнение.

– Не сме тъпи роботи, та някой да ни насочва и контролира, – настояваше на своето си Богомил.

– Виж, – размаха неспокойно ръце Борис, – контролът създава спокойствие, а ако няма такъв, се ражда страхът.

– И тогава какво правим? – наежи се Богомил. – Стремим се да контролираме всичко. Да, ама не можем.

Борис се чудеше какво да вметне като отговор, когато Богомил настървено продължи:

– Сигурността е жесток измамник. Човек може да натрупа много пари и да ги изгуби само за няколко часа. Ето Мирон фанатик е на темата здраве. Яде само ядки и зеленчуци, но е болен от рак. Забележи, най-стресираните хора са маниаци на контрола.

– Искаш да кажеш, че не можем да поемем контрола? – попита Борис , повдигайки рамене.

–Защото той не ни се полага, – натърти Богомил.

– И какво е разрешението според теб? – Борис погледна предизвикателно Богомил.

– Вместо да търсим пълен контрол, по-добре е да се откажем от него, – усмихна се Богомил.

Двете момчета дълго време се гледаха изпитателно.

Накрая Богомил заключи:

– Като не можем да управляваме нещата, да ги поверим на Бога.

Людмил обикновено не носеше пари в себе си или ако имаше такива, те бяха много малко.

Днес преди да излезе от къщи, постоянно и натрапчиво се въртеше в главата му мисълта:

„Вземи със себе си 35 лева“.

Първоначално Людмил не обърна внимание на това, но когато мисълта се повтаряше многократно, той взе със себе си исканите пари и ги пъхна в джоба си.

По време на обяд в столовата на училището, където работеше, въпреки силният шум, той ясно чу:

– Марко, пак ли вашите не са ти дали пари за да си платиш обедите до края на седмицата?

Когато Людмил се обърна в посоката, от където идваше гласа, видя малко момче, което виновно бе навело глава.

Той веднага изтича и плати вместо Марко. Сумата бе точно 35 лева.

Людмил изпита радост в сърцето си, че е помогнал на това малко дете.

Животът ни е изключително натоварен и забързан.

Грижата за нашето собствено благополучие може да бъде непосилна, но като вярващи в Исус, ние трябва да сме готови да вършим добри дела.

Вместо да се измъчваме за това, което нямаме или не можем да направим, нека помислим за това, което имаме и можем да извършим, докато Бог ни ръководи.

Като правим това, ние помагаме на другите в техните нужди и така почитаме Господа.

Нека не пренебрегваме възможностите да вършим добро.

Позволете да бъдете по-достъпни за разбиране на Божията воля, за да помагате навреме на другите.

Венета постоянно чуваше около себе си:

– Чух, че тя била …

– Не знаете ли, че той е …

Тя се притесняваше от тези клюки, защото лично познаваше тези хора.

Един ден Венета попита майка си:

– Какво да кажа на тези, когато злословят?

– Ти обичаш ли тези момичета и момчета? – попита майката.

– Да и знам, че това, което казват за тях, не винаги е истина.

– „Любовта покрива много грехове“, – цитира майката.

– Какво означава това? – тръсна глава Венета.

– Любовта не злепоставя. Не клюкарства. Ако любовта казва нещо, тя говори думи на защита.

– Аха, – малко нерешително каза Венета.

А майка ѝ продължи:

– Ако някой се нуждае от защита, действай. Плати сметката за тока на семейство в затруднение. Насърчи скарали се приятели, помогни им да се сдобрят. „Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили“.

Петър се върна въодушевен у дома. Той бе още млад и много възможности се разкриваха пред него.

– Повишиха ме, – радостно заяви Петър. – Сега съм ръководител на цял сектор.

– Радвам се за теб, но разумно преценявай възможностите си, – каза баща му.

– Е, татко, ти все за проблемите и тревогите мислиш. Бъди малко по-оптимистичен.

Бащата го изгледа изпитателно и добави:

– Човек трябва добре да познава дарбите и силните си страни.

– Щом са ме назначили на тази длъжност, те са преценили, че мога да върша тази работа, – нацупи се по детски Петър.

– Виж какво, моето момче, не всеки учител може да стане директор. Не всеки дърводелец има умение да ръководи бригада….

– Да, От всеки музикант не става диригент, – Петър прекъсна баща си. – Тези много си ми ги разправял.

– Съгласен съм, че едно повишение може да постави човек на мястото му, но стремежа към повече, води до загуба на целта.

– И каква е моята цел? Престиж, по-високо място в компанията или може би по-висока заплата. Но какво лошо има в това? – попита Петър.

– Знаеш ли, алчността е лош съветник в работата, – отбеляза бащата.

– Това означава ли, че не мога да се радвам на повишението си? – в гласа на Петър звучеше помрачена радост.

– Радвай се, – потупа го по рамото баща му, – но не забравяй „По-добре да имаш малко със страх от Господа, отколкото да имаш голямо съкровище с тревога.“ Така че не позволявай на сърбежът за неща или ухото за аплодисменти да те отклони от твоя богоумишлен замисъл!