Ако погледнем на живота през очите на Бог и Той ни открие, как вижда този свят, ние започваме да гледаме на всичко със съвсем други очи. На това ни учи молитвата.

Тук не е важно какви умствени усилия полагаш. Не можеш да мислиш за нещо добро, ако сърцето ти не го приема. Важна е „атмосферата“ на молитвата.

Ако сравним нашето сърце с механизъм, състоящ се от болтове и гайки, можем да кажем, че молитвата променя тези болтове и гайки, т.е. ремонтира механизма, с помощта, на който работи сърцето.

Молитвата ти открива хората, дава надежда и търпимост към другите. Дава озарение, след като ти се изпълниш с благодат, чрез която започваш да оказваш влияние на хората, без да говориш много думи.

Марин покани Пламен на риболов.

– Интересно ще ми бъде да пробвам това ново за мен преживяване, – веднага се съгласи Пламен.

Беше прекрасен ден. Морето бе спокойно, а небето ясно, само че нямаше риба.

Пламен попита Марин:

– Нещо обичайно ли е да се върнеш без улов?

– О, да, – отговори Марин. – Това е риболовът! Понякога, колкото и да си добър в това, просто не хващаш нищо.

– Звучи доста обезсърчаващо, – сбърчи нос Пламен.

– Риболовът изисква постоянство, фокусиране върху правилните техники и не на последно място, спокойно приемане на резултата, какъвто и да е той.

Пламен го гледаше още по-недоверчиво.

– Нашият живот на вяра, – продължи Марин, – понякога прилича на риболова. Дори да сме направили всичко „както трябва“, ни се струва, че нищо не сме постигнали“. Както риболовът така и християнският живот изискват постоянство в молитва, четене на Словото, общение с вярващи и благовестие.

– Щом няма резултат, няма награда, – заключи Пламен.

– Трябва да вярваме, – каза въодушевено Марин, – че когато сме се трудили цяла нощ и не сме уловили нищо, Исус не ни е изоставил и ние ще получим награда за труда си, „в Господа трудът ви не е празен“. Трябва да искаме от Бога постоянство и търпение в служението, дори когато ни се струва, че не постигаме добри резултати.

– Вероятно трябва да съм уверен, че Исус действа в мен и чрез мен, – каза тихо Пламен.

– Не се съмнявай в това, а бъди сигурен, – насърчи го Марин.

Когато Исус беше разпнат, Неговите ученици се изплашиха, че ще ги постигне същото. Лъчът на надеждата, който бяха открили в Него, бе прикован на кръста.

Но Божията сила превърна отчаянието в надежда. Христовото възкресение запали пламък, който никога няма да угасне.

Понякога ситуациите в живота ни довеждат до отчаяние, но Божията сила, която надвишава всичките ни представи, преобръща отчаянието и ние получаваме надежда.

Чрез вяра и молитва, можем да се доверим изцяло на нашия любящ Баща, Който може да ни възстанови напълно.

Станка бе обвинена несправедливо. Тя се опитваше да обясни, че няма вина, но думите ѝ нямаха ефект.

Човекът, който я обвиняваше, изобщо не искаше да я изслуша. Той ѝ каза много неща, който много я нараниха

Станка пламна. На лицето ѝ се бе изписало гняв. Имаше желание да му отговори още по-остро.

Да, тя трябваше да се защити, защото бе несправедливо обвинена, но ако се отговореше на гнява с гняв, и двете страни щяха да останат наранени.

За това Станка се успокои и реши да потърси утеха у Бога:

– Господи, ти знаеш как постъпиха с мен. Знам, че ако отговоря грубо, както те направиха, резултатът ще е болезнен и за двете страни. Помогни ми да отговоря по благ начин, а не с ярост и гняв. Нали в Словото Си казваш, че „мек отговор отклонява ярост“.

Станка въздъхна и се успокои, тя разбра че правилно е постъпила като е разчитала на Бога.

– Боже помогни ми да обмисля думите си, преди да отговоря, – продължи молитвата си Станка. – Направи така, че това, което излиза от устата, да лекува, а не да наранява.

Тя реши твърдо:

– С Божията помощ ще използвам думите си мъдро.

Когато чувствата ни са наранени, сме готови да отвърнем със същото. Но Бог иска да разкъсаме порочния кръг на гнева, като отговаряме с благост и търпение.

Лазарина все бързаше за някъде. Когато я питаха:

– Накъде си се забързала?

Тя отвръщаше:

– Имам толкова много работи да свърша, че не знам дали ще ми стигне времето изобщо.

Когато човек я погледнеше, виждаше едно изтощено младо момиче, което е на предела на силите си.

Веднъж сподели с приятелката си Лиляна:

– Графикът ми става все по-натоварен. Понякога ми се иска да избягам на някой самотен остров.

Да, Лазарина имаше нуждаот утеха и мир в душата си.

Лиляна я погледна и се усмихна:

– Знаеш ли, аз уповавам само на Бога, независимо в какво положение е намирам. За да придобия този мир в себе си, започнах да отделям от 15 до 20 минути на Бога в молитва., четях Словото Му.

– В къщи ако ме видят с Библия в ръката или ме заврят, че се моля, ще ме вземат на подбив.

– Времето и мястото, което прекарвам с Бога са различни, каза Лиляна. – Понякога излизам на открито или сядам в някое тихо ъгълче.

– Защо Бог оставя хората да се изморяват, – попита Лазарина сякаш думите на приятелката ѝ бяха минали покрай ушите ѝ. – Не е ли по-добре да бяхме сътворени неуморни и да нямаме нужда да възстановяваме енергията си.

– А не си ли мислила, че имено умората е един от начините, с които Исус ни призовава към себе си?

Лазарина мълчеше навъсила вежди.

– Не виждаш ли, – продължи Лиляна, – че само при Него можем да намерим почивка. Когато сме отрудени и обременени, Той ни дава сили. Възстановява ни и ни укрепва със Своята любов.

– Е, какво пък, – въздъхна Лазарина, – може би наистина при Богаще намеря отдих от трудното си ежедневие……