Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.
– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.
Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:
– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.
– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!
В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:
– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.
Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.
Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.
Нека бъдем реалисти.
Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.
Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.
Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.
Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.
Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.
