Posts Tagged ‘мир’

В него откриваш всичко, което търсиш

неделя, април 5th, 2020

Празник е. И навред ще чуеш познатият възглас:

– Христос возкресе!

И отговорът не се забавя, а звучи мощно и тържествено:

– Воистина воскресе!

Димитър бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Тогава защо живеем така, сякаш костите му са още в гроба? Страхуваме се и треперим за бъдещето си. Сякаш се съмняваме в Божите обещания.

Веднъж Румен, негов стар приятел, го бе попитал:

– Защо камъкът бе отместен от гроба на Исус? За да може Христос да излезе от там?

Тогава Димитър бе повдигнал само рамене. Не бе се замисля за това.

– Камъкът бе отместен, за да могат жените да надникнат. За това всеки ден се връщай към този празен гроб отново и отново. И започни да осъзнаваш, че Исус ще отвали всеки камък от живота ти, защото Той възкръсна и е жив.

– Да, гробът е празен, – бе се съгласил Димитър. – Там няма нищо.

– Но в крайна сметка откриваш в него всичко, което търсиш, – бе се засмял Румен.

Димитър го бе изгледал малко изненадано.

– Ако търсиш мир поради виновна съвест, – бе продължил приятелят му, – не се опитвай да го получиш със собствени усилия. Христос ни дава мир, който светът не може да ни даде. Ако търсиш удовлетворение в живота, разбери, в Исус имаш всичко и повече дори.

– Да, – потръпна Димитър от спомена, – отговорът на всеки проблем е в празният гроб на Исус.

Размирици

понеделник, февруари 17th, 2020

imagesТова бе един добре подреден дом, но в него нямаше мир. Причините бяха основно две.

Стопанката на дома Наталия Василева обичаше да чисти и подрежда, но не я карайте да готви. Това за нея бе най-омразното нещо.

Бедата бе в това, че Милен обичаше да си похапва и то не каква да е храна, а домашно приготвена. Той често се мръщеше, когато на масата му се сервираше полуфабрикат или нещо претоплено, взето на готово от магазина.

Да, но и Милен си имаше своите кусури. Крушката в мазето няма да светне от само себе си. Едното чекмедже на кухненския диван скоро щеше да се разпадне. Вратата на гардероба бе провиснала и Наталия, за да може да я затваря, бе положила няколко книги под нея …..

Когато припомняше на Милен за неразбориите, гласът на съпругата му звучеше рязко и недоволно:

– Вратата …. крана в банята, ….. казанчето в тоалетната, ….

Милен си правеше оглушки или махаше с ръка и тържествено обещаваше:

– Утре ще се заема с това.

Но това утре така и не идваше.

Една вечер Милен забеляза, че жена му се мотае в хола с прахосмукачката и изобщо не приближава към кухнята. Не се стърпя и я попита:

– Какво ще вечеряме тази вечер?

Така искаше да ѝ подскаже, че е време да приготвя вечерята.

Жена му го изгледа войнствено и каза:

– Приемам с вяра, че вечерята вече съществува! Ти съмняваш ли се в това?!

Милен повдигна рамене, но в очите му явно се четеше недоверие.

– Е, щом е така, – тропна гневно с крак Наталия, – без отлагане трябва да постим за твоята вяра.

Объркваща мисловна дисекция

петък, януари 31st, 2020

imagesМракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.

 

Частица търпение

петък, януари 17th, 2020

сказка-про-терпение-600x481Петко получи за рождения си ден отдавна мечтаното куче. Много пъти, той бе молил родителите си:

– Моля ви, купете му куче. Аз ще слушам и ще го пазя. Двамата няма да правим бели.

Каква радост бе само. Не можеше да се разбере, кой повече се радва, Петко на кучето или четирикракият приятел на момчето.

Една вечер родителите на Петко много закъсняха. Важни дела ги задържаха далече от дома им.

Петко бе сам с кучето. Момчето разглеждаше книжките с картинки, които толкова много обичаше. От време на време притичваше до външната врата и поглеждаше навън,  дали родителите му вече не се връщат, но тях още ги нямаше.

Кучето спокойно лежеше на постелката си. Това не убягна от погледа на момчето. Петко се приближи до своя косматия любимец. Погали го и му каза:

– Бих искал да имам търпение като теб, приятелю. Уморих се да чакам мама и татко, те много ми липсват. А ти си толкова спокоен ….

Петко прегърна кучето, легна до него и заспа.

Когато родителите му се завърнаха, малкото момче не се събуди. Баща му го взе на ръце и го отнесе в креватчето му.

Майка му се усмихна и изказа гласно учудването си:

– Как е заспал сам, без някой да му прочете приказка преди лягане?!

След тази нощ Петко много се промени. Той спокойно чакаше на опашката с майка си и не мрънкаше. Не препираше на оградата на детската градина, очаквайки всеки момент да го вземат …

Какво се бе случило?

Може би кучето му бе предало част от търпението си.

Петко стана по жизнерадостен. Не плачеше за дреболии. Всички с задоволство гледаха малкото момче, защото радост и мир бликаха от сърцето му.

Така ли е или Ефрем се шегува

понеделник, януари 13th, 2020

imagesСпокойните нощи в Израел се редуват с нападения и стълкновения от страна на нежелаещите да приемат евреите в тази земя.

Тази вечер бе тиха. Безброй звезди осветяваха тъмния свод.

Йосия и Ефрем охраняваха спящите от арабски удар. Те ясно осъзнаваха своята отговорност и очите им зорко следяха всяко малко раздвижване в мрака.

Йосия приближи Ефрем и тихо прошепна:

– Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

– Ако зная отговора, да, – кимна Ефрем.

– Виж, – започна малко нерешително и боязливо Йосия, – в древните времена месните жители не са имали нищо против Авраам и семейството му да се заселят тук, а днес арабите воюват с нас. Защо е така?

Ефрем въздъхна дълбоко, замисли се за минута две, а след това прошепна на Йосия:

– Много е просто.

Запитаният леко повдигна рамене и леко се усмихна, а Йосия още по-настойчиво погледна събрата си. Очите му от напрежение щяха да изскочат от орбитите си.

– Авраам се е позовал на Божите обещания, а не на пълномощията на Организацията на обединените нации (ООН)

– Каква е тази организация? – попита Йосия.

– Това е международна институция, обединяваща 193 страни, които работят за междудържавния мир и сигурност, развиване на приятелски отношения и подкрепят социалния напредък, повишаването на жизнения стандарт и човешките права, – обясни Ефрем.

Двамата още дълго крачеха в светлата нощ, всеки потънал в мислите си.

Ефрем от време на време клатеше глава и си мислеше: „Така ли е или Ефрем се шегува?“