Петко получи за рождения си ден отдавна мечтаното куче. Много пъти, той бе молил родителите си:
– Моля ви, купете му куче. Аз ще слушам и ще го пазя. Двамата няма да правим бели.
Каква радост бе само. Не можеше да се разбере, кой повече се радва, Петко на кучето или четирикракият приятел на момчето.
Една вечер родителите на Петко много закъсняха. Важни дела ги задържаха далече от дома им.
Петко бе сам с кучето. Момчето разглеждаше книжките с картинки, които толкова много обичаше. От време на време притичваше до външната врата и поглеждаше навън, дали родителите му вече не се връщат, но тях още ги нямаше.
Кучето спокойно лежеше на постелката си. Това не убягна от погледа на момчето. Петко се приближи до своя косматия любимец. Погали го и му каза:
– Бих искал да имам търпение като теб, приятелю. Уморих се да чакам мама и татко, те много ми липсват. А ти си толкова спокоен ….
Петко прегърна кучето, легна до него и заспа.
Когато родителите му се завърнаха, малкото момче не се събуди. Баща му го взе на ръце и го отнесе в креватчето му.
Майка му се усмихна и изказа гласно учудването си:
– Как е заспал сам, без някой да му прочете приказка преди лягане?!
След тази нощ Петко много се промени. Той спокойно чакаше на опашката с майка си и не мрънкаше. Не препираше на оградата на детската градина, очаквайки всеки момент да го вземат …
Какво се бе случило?
Може би кучето му бе предало част от търпението си.
Петко стана по жизнерадостен. Не плачеше за дреболии. Всички с задоволство гледаха малкото момче, защото радост и мир бликаха от сърцето му.
