За всекиго по нещо

Тази седмица Израел чества Денят на Йерусалим (24 май), в памет на обединението на Ерусалим и установяването на израелски контрол над Стария град.

Тази година този празник е особено важен. Това е 50-та годишнина от обединението на Ерусалим, което се е случило по време на Шестдневната война през юни 1967 г.

От „Урусалима“ до „Ерусалим“.

Когато цар Давид превзел града от ханаанското племе на евусейците 1000 г.пр.н.е., той променил на иврит старото ханаанско име Урусалим, което означавало „основан от Шилимом“ в „Иерусалим“ – градът на мир.

Интересно е, че думата „шалом“, с корень: ש.ל.מ Ш-Л-M е свързана с такива глаголи като לְהַשְׁלִים – „ЛeHaШЛим“, което означава „завършен“ -и לְשַׁלֵּם – „ЛeШaЛeм „, което означава „заплатен“.

Това е ярък пример за това как на иврит може да се изрази красиво послание: Да се платят дълговете и да се положат всички усилия за пълното завършване е пътят към достигане на истинския мир.

През 1758 г. в окръг Гамберланд индианците отвлекли 10 годишната Mary Campbell – дъщеря на френски колонисти.
По-нататъшния живот на момичето протекло в индианското племе ленапе.

През 1764 г. завършила войната в Понтиак, по време на което кореното население било притиснато от белите заселници към бреговете на океана. Настъпилите студове накарали индианците и колонистите да сключат мир.

Mary Campbell била върната на европейците. Така в лагера на белите се появил пламенен борец за правата на индианците.

Леля Веска доброволно бе поела ангажимента да се грижи за градинката пред църквата. И това съвсем не беше случайно.

Тя внимателно наблюдаваше хората, които минаваха от там. Веднага усещаше дали някой е весел или тъжен.

Когато виждаше, че човек е мрачен, унил, загрижен или обезсърчен си казваше:

„Каква ли болка и мъка го гнетят?“

А след това тя навеждаше глава над цветята, за които се грижеше и тихо шепнеше:

– Боже, отнеми товара му и му дай Твоят мир. Погрижи се за него и не го оставяй в бедата му. Дай му изходен път…. Амин“.

Веднъж в църквата влезе един господин. Той бе добре облечен, може да се каже дори много луксозно, сякаш беше слязъл от кориците на някое списание. Уплашено се оглеждаше и не знаеше към кого да се обърне.

До него се приближи Петър и го попита:

– Господине, мога ли с нещо да ви помогна?

– Не знам как да ви обясня, – започна смутено мъжът. – цяла седмица работата ми, бизнеса, всичко се обърка. Бях много отчаян. Бях решил да сложа край на живота си …. и изведнъж минах край вашата църква ….. и сякаш някой помете болката и мъката ми, светъл лъч заигра пред очите ми и аз се обнадеждих.

– Как мислите, кой се е намесил в живота ви? – попита Петър.

– Знаете ли? – започна неуверено мъжът. – Аз съм атеист и не вярвам в Бога. Но това, което преживях …… преобърна живота ми……

– И сега смятате ли, че има Бог? – погледна го изпитателно Петър.

– По-рано си казвах, че има някаква сила, но…..

– Но?

– Влязох в църквата, за да разбера истината, – каза по-уверено мъжът.

– Заповядайте, седнете, – покани го Петър. – След малко пастирът ни ще говори по Библията, може би тогава ще ви се изяснят някои неща.

– Да, благодаря, – каза мъжът, – ще слушам внимателно.

Когато пастирът застана на амвона, поздрави и започна да говори.

– В последно време забелязвам, че молитвеният живот на християните в нашата църква е станал рутинен. Молим се за едни и същи приятели, роднини и лични нужди. Тези дни забелязах леля Веска навела глава над цветята и се моли. Помислих си: „Колко грижовна е тази жена, дори за цветята се моли“.

Приближих я и ѝ казах:

„Бог се грижи за тях, не се тревожи!“

„Аз не за цветята, – каза тя смутено.“

„А за кого?“

„Вижте колко хора минават от тук. Някои са весели, но повечето са унили, тъжни и нещастни ….. И аз се моля Бог да ги освободи от товара им и да им даде изходен път“.

Постъпката на тази жена ме вдъхнови. И реших да се моля за някой човек, дори да него познавам. За него може да съм прочел във вестника или просто да съм го срещнал на улицата. Така повече хора ще почувстват Божието присъствие в живота си…..

След като свърши службата мъжът, който бе говорил с Петър преди това, дойде до него, потупа го рамото и каза:

– Разбрах! Благодаря, че ме поканихте. Пак ще дойда.

На Нестор Киряков  му предстоеше важно пътуване. Имаше среща с чуждестранни бизнес партньори. Ако успееше в договарянето го очакваше голяма печалба. Бяха са уговорили няколко месеца преди това.

Но времето се случи много ветровито и всички полети бяха отменени. Плановете на Нестор бяха провалени.

– Срещата няма да се състои на предвидената дата, – крачеше нервно Киряков на летището.

Той бе много ядосан. Това съвсем не го бе предвидил. И най-лошото бе, че всичко бе заложил на тази карта, а сега всичко се сгромоляса.

Изведнъж в него настъпи неочакван мир.

„Това закъснение ще ми даде повече време да бъда със семейството си, – помисли си Нестор. – Колко пъти съм пренебрегвал жена си и децата си, заради разни бизнес сделки. Дори на семейни празници, тържества, особени случаи съм се измъквал с думите, че имам среща с бизнес партньори“.

Киряков седеше на една от пейките в чакалнята и плачеше:

– Това е дар от Бога, за да се осъзная колко съм пренебрегвал хората, който най-много ме обичат. Трябва да се възползвам от тази възможност.

Хората, които минаваха край него клатеха глава и казваха:

– Горкият, сигурно е изпуснал важна среща.

Неговите сълзи за околните бяха признак за неуспех, провал, ….

Нестор седеше на пейката, но вече разсъждаваше по-трезво върху случилото се.

– Ето и апостол Павел извличаше най-доброто от непредвидените обстоятелства. Собственият му народ не приемаше Евангелието, това обаче не го спря. Той намери нова възможност и започна да проповядва на езичниците.

Нестор наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, благодаря ти за възможността, която ми даваш да бъда по-дълго със семейството си. Боже, помагай ми да виждам всяка възможност, когато пред мен се появят спънки и препятствия ….

След това той стана и тръгна към изхода. На лицето му грееше щастлива усмивка.

Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.

Времето бе хубаво. Но Младен не го забелязваше, защото с нетърпение очакваше Пенка. Тя беше в отпуск и скоро си бе дошла у дома.

Младен крачеше нервно напред назад, Пенка закъсняваше.

– Какво я е задържало, – сърдито мърмореше Младен. – Жалко, че няма телефон, иначе до сега да съм ѝ се обадил.

Младен започна да губи търпение и ….изведнъж тя пристигна.

– Извинявай, – каза Пенка. – Наложи се да говоря с една жена. Тя имаше голям проблем. Не можех да я оставя така. Беше много отчаяна.

– Ти си позволила тази жена да вземе от „нашето“ време? И се надяваш аз да те разбера?

– Но, Младене, тя бе в нужда, а аз бях на точното място. Нима не трябва да ѝ помогна?

– Добре, Пепи, ти си като добрия самарянин, но как се чувстваш, когато закъсняваш за среща? – попита Младен с лека ирония в гласа.

– В такива ситуации съм се научила да се доверявам на Бога и Той винаги е промислял за това, – отговори твърдо Пенка.

– Тогава щом закъснея, – сбърчи нос Младен, – ще моля Бог да ми помогне да се справя с последствията.

– На всеки може да се случи да закъснее, – вдигна рамене Пенка, – но ние имаме избор как да реагираме. С раздразнение или с увереност, че Бог ще ръководи нашите стъпки.

– И какво? – засмя се Младен. – Нека си закъсняваме, няма значение, че някой ни чака и си губи времето заради нас.

– Когато се доверим на Бога, сърцето ни се изпълва с мир, – заяви Пенка. – А как е твоето сърце след като роптаеш и негодуваш?

По-късно Младен сам установи, че когато накара хора да го чакат, ако той е имал основателна причина, те му прощаваха за неудобството, което им е причинил.