Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.
Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.
Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.
– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.
– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.
Жената се разплака.
– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?
Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.
„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.
– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?
Отговорът бе съвсем неочакван:
– Искам сина ми да се върне.
Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?
След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.
– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?
– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.
