Posts Tagged ‘малчуган’

Избирам да се радвам

неделя, юли 16th, 2017

imagesЛято бе изпълнено с очаквания и надежди. Мартин планираше да отиде на детски лагер.

Преди да тръгне, той се размечта за това, което го очакваше там:

– Останалите от екипа възпитатели ще се отнасят към мен приятелски. Ще споделяме и ще си помагаме, ако възникнат трудности с децата, а малчуганите ще са послушни. Свободното си време ще прекарам край брега на езерото. Казват, че било много красиво.

Но, когато отиде на толкова очаквания детски лагер, се случи точно обратното.

Колегите му не търсеха мнението му, децата не слушаха и почти през цялото време валя дъжд и беше студено.

– Яд ме е , – каза си Мартин. – Това ли е лятото, което очаквах? Нима съм заслужил такава почивка?

В един от малкото хубави дни, Мартин се облече добре и отиде да се поразходи. Когато застана на моста, прекаран над езерото, той бе впечатлен от Божието творение.

– Какъв контраст само, – възкликна Мартин, – между красивите и крехки цветя и огромните стогодишни дървета.

За миг недоволството му от всичко преживяно в лагера се изпари и се превърна в радост.

– Като се замисля, – каза си Мартин, – във всеки миг от деня имам възможност за избор. Да сведа живота си до предварителните си очаквания или да благодаря на Бога за това, което ми дава. Мога да се радвам дори на малките изненади, които Господ разкрива всеки ден пред мен, но това ще стане, ако сам пожелая да ги открия.

Радостта и смехът са дар от Бога

неделя, април 9th, 2017

imagesБе ранно неделно утро. Слънчевите лъчи напираха и проблясваха между облаците.

Демир влезе в църквата и забеляза много намръщени лица.Той познаваше тези хора и добре знаеше колко проблеми имат.

Когато децата бяха поканени да поднесат поздравленията по случай празника, те бяха посрещнато от десетки тъжни очи. Някои от малчуганите веднага се омърлушиха. Веселите детски очи изведнъж помръкнаха.

Тригодишният Алекс не издържа на напрежението, изтича бързо напред и извика уплашено:

– Мама!

И се хвърли  в прегръдката на млада красива жена. Всички гледаха с умиление тази сцена. Изведнъж в цялата църква избухна смях. Това бе изблик на неочаквана радост.

Едно малко дете бе предизвикало тази вълна от веселие. Бентът на болката, отчаянието бе подал под напора невиновността и уплахата на едно детско сърце. В залата нямаше човек, който да не се усмихне и да дари заобикалящите с щедра усмивка.

Животът ни е пълен с трудности и изненади, но Бог не ни е оставил и може да ни даде изобилна радост. Понякога тя идва директно, а понякога чрез радостта на другите.

Тревогите нямат край, но радостта никога не закъснява. Създателят ни, Изворът на нашата радост, ни помага в трудни моменти да се усмихваме и да сме спокойни. Неговата радост и мир ни правят силни.

Нека се смеем и се радваме заедно със своите ближни.

При тях никой няма да дойде

събота, август 27th, 2016

originalМисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?

Обичам ви много

неделя, август 21st, 2016

originalВ последните няколко месеца от весело общително и любопитно момче Илиян се превърна в мрачен и недостъпен малчуган. Седеше на чина си, но погледа му беше отнесен на някъде.

Оценките му станаха по-ниски, а поведението … та той само присъстваше телом, а духом го нямаше, такова му беше състоянието дори и в междучасието сред приятелите му.

Учителката му Николина Георгиева се тревожеше много за него. Но какво можеше да направи? Как да му помогне?

Накрая реши да повика родителите му и да поговори с тях за състоянието на сина им.

Майка му и баща му не знаеха, че ги е повикала и двамата.

Илиян бе единственото им дете. Ниските му оценки бяха резултат от постоянните им скандали. Те скоро бяха решили да се разведат, дори вече живееха поотделно.

Майката на Илиян дойде първа, малко след нея пристигна и бащата. Изглежда не им бе все едно това повикване. Прегърнаха се и след това се отдръпнаха бързо един от друг, демонстрирайки пренебрежението си един спрямо друг.

“ Какво да им кажа? – тъжно разсъждаваше на ум Георгиева. – Толкова ми се иска да разберат, че измъчват по този начин детето си“.

Убедителните думи в главата ѝ не се появиха, но все пак тя им разказа следното:

– Илиян е много разсеян, престана да общува със съучениците си. Започна да получава и по-слаби оценки….

Този поток от думи не ѝ помогна много. Двамата родители седяха, слушаха и мълчаха.

Най-накрая учителката извади лист хартия от чекмежето. На него бе написана една единствена фраза….

Първа майката пое листа. Тя го погледна, а след това мълчаливо го предаде на бащата. Мъжът се намръщи. След това суровото му лице се смекчи. Сякаш цяла вечност бащата изучаваше надрасканите от сина му думи.

Накрая, той внимателно сгъна листа и го сложи в джоба си, след това подаде ръка на жена си. Тя изтри сълзите си и му се усмихна. Очите на учителката също се насълзиха, но Георгиева се постара родителите на Илиян да не забележат това.

Мъжът помогна на съпругата си да облече палтото си, а след това двамата напуснаха заедно стаята.
На листа хартия Илиян бе написал това, което идваше от сърцето му, въпреки болката и мъката.

Там пишеше:

„Мамо …..Татко …. Аз ви обичам ….. обичам ви …. обичам ви много“.

Телевизорът

петък, август 19th, 2016

imagesСлави беше добър човек, във всякакъв смисъл на думата. Въпреки че заемаше доста добра държавна позиция, той си оставаше добродушен и отзивчив човек, както със сътрудниците си, така и с останалите хора.

Наблизо до дома му се намира голям магазин на два етажа. Там всеки месец се провежда лотария. За всеки 50 лева закупени стоки от него, всеки купувача получаваше лотариен билет. Половината от билета се откъсваше и се слагаше в една кутия, а другата се прибираше в джоба.

Наградите бяха телевизор, лаптоп и мобилен телефон.

Днес излизаха резултатите от лотарията и хората проверяваха печелившите числа.

Случи се така, че билетът на Слави печелеше телевизор, но той не му беше нужен.

Тогава той реши да го обмени в магазина за други стоки. Докато обмисляше какво точно да направи, видя наблизо стояща майка на средна възраст с две деца, която проверяваше билетите си. Децата стояха тихо и очакваха с надежда.

– Мамо, – каза едното, – виж дали ни се е паднал телевизор.

Жената погледна детето, но нищо не каза. Другото я сбута нетърпеливо:

– Не печелим ли? Провери още веднъж.

Жената погледна още веднъж номерата и поклати тъжно глава.

Слави ги приближи и се направи, че гледа близкия щанд. След това се обърна към жената:

– Какво не ви ли провървя? Навярно децата искат телефони – и намигна на малчуганите.

Жената се усмихна тъжно:

– Телевизор искат. Нашият е стар и се развали, а все не можем да съберем пари за нов.

– Навярно искат да гледат мултипликационни филмчета, а? – Слави весело се усмихна на децата.

А след това прибави:

– Не трябва да се отчайвате, в живота всичко се случва.

Той извади билета от чантата си и каза:

– А ето ви още един билет, навярно сте го изпуснали. Проверявали ли сте го? – Намигна още веднъж на децата. – Успех ви желая!

А след това тръгна към вратата.

След няколко минути се чуха радостните възгласи на децата.

Борис ги чу, обърна се и се усмихна.

– Той им е нужен.

И излезе с бодра крачка от магазина.

Тя бе само спортистка с определена цел

петък, август 12th, 2016

1458592611501-600x338Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.

Не трябва да издевателствате така над тях

неделя, август 7th, 2016

originalНие всички имаме деца. Наши или чужди те се явяват част от нашия живот.

Мартин е много издържлив, въпреки че понякога изпитва неувереност и дори се чувства слаб. Ние хората сме толкова различни и се отличаваме едни от други, но това не ни пречи да се уважаваме, а не да се отхвърляме.

Мартин се роди в 26-та седмица от бременността, отгледа го Марта Иванова, тя не е биологичната му майка, но много се постара момчето да получи всичко, което всяко нормално дете има.

Първите ти месеца това малко създание се бореше за живота си. Байпас хирургия, кръвопреливане, и т. н. След три месеца родната му майка, се отчая, че от него ще излезе човек и го изостави.

Малчуганът трябваше да се справи с много физически проблеми. Проговори на три години. Започна да ходи много по-късно от връстниците си. Нямаше зъби, докато навърши една годинка. Във всичко изоставаше.

Но Мартин беше толкова любвеобилен. Неговата усмивка беше най-хубавото в този живот.
Той харесваше всички, даже и тези, които го оскърбяваха всеки ден. Великодушно прощаваше и забравяше всичко. Никого не съдеше.

Опитайте се поне един ден да постъпвате така. Дали някой изобщо ще може?

Днес отново му се присмяха:

– Виж какви скоби има на зъбите, – сочеше го с пръст едно пълно и яко момче.

– Погледни го само как се храни, – прикри усмивката си с длан Дора.

Тези деца не знаеха, че Мартин не може да държи храната в устата си. Едва ли се досещаха, колко трудно му бе да координира погледа и ръцете си?

Скобите, които носеше му помагаха да отпусне челюстта си, която не бе се развила с израстването му. Благодарение на нея, той не изплюваше храната и можеше да я дъвче.

Един ден Мартин призна на учителката си:

– Аз вече свикнах на подигравките им.

Учителката бе потресена, тя се почувства ужасно.

Малко след това се обърна към останалите деца и им каза:

– Не е нужно да харесвате Мартин, достатъчно е да го уважавате. Ценете хората около вас независимо, че понякога могат да изглеждат странно и движенията им да са чудновати за вас…..

Можем само да се надяваме, че съучениците на Мартин, както и всички останали хора , ще се отнасят с внимание и уважение към другите, които се подобни на него и ще спрат да издеателстват над тях.