Мариана  се закашля мъчително. Кирил внимателно я повдигна и намести възглавницата зад гърба ѝ. Той вече не издържаше да я глада в това състояние. А колко беше хубава, когато се ожениха. От тогава бяха минали 13 години. Беше му родила осем деца.

Сега тялото ѝ бе повехнало и измършавяло. Косите ѝ бяха посивели и лепнеха от пот по бледото ѝ чело.

– Ще ми простиш ли? – попита Кирил, когато пристъпът на кашлицата отмина.

– Отдавна съм ти простила, – опита се да се усмихне Мариана. – Знам, че работата те поглъща целия. Ти си щастлив само, когато работиш.

– Щастлив съм, когато ти си добре, – виновно отговори Кирил. – Виж донесъл съм ти нещо.

– Подарък? За мен?

– Разбира се, че е за теб, – засмя се Кирил, – да виждаш някой друг в стаята.

– Но това е медалът, който ти връчиха ….., – Мариана не можа да довърши, защото отново се закашля.

– Да той е, – съгласи се Кирил. – Накарах да му окачат верижка, за да можеш да го носиш като огърлица.

– Наистина ли ми го подаряваш? – В очите на Мариана се появи влага. – Ти си прекрасен човек.

– Не говори така, – засмя се Кирил. – Прекрасните мъже са най-лошите. – Надявам се скоро да се оправиш.

– Наистина ли вярваш в това? – гласът ѝ звучеше безнадеждно.

– Разбира се, че вярвам. Последния път лекарят остана много доволен от теб. Той каза, че състоянието ти се е подобрило.

– А за нас има ли подаръци?

Кирил се обърна. На вратата стояха децата му и се усмихваха, три момичета и пет момчета. Всичките бяха руси, като майка си.

– Как бих могъл да се прибера в къщи без подаръци за вас, – каза съвсем сериозно Кирил.

Децата се втурна към него.

– По-полека, един по един, ще има за всички!

Малките палавници възторжено притискаха до гърдите си получените подаръци. Всеки бе удовлетворен, защото баща им знаеше кой какво обича и от какво се интересува.

След това децата на пръсти напуснаха стаята, не искаха да притесняват болната си майка.

– Колко са щастливи, – лицето на Мариана сияеше.

– Ти ме дари с тези прекрасни деца, – каза Кирил. – Това е най-големият подарък, който можех да получа.

– През всичките тези години вярвах в теб. – каза съвсем тихо Мариана. – Ти правеше щастливи толкова много хора край себе си в дома ни. Бог те възнаграждава, защото си прекрасен човек. Ти си гений.

– Глупости, – възрази Кирил. – Аз съм практично мислещ човек с малко талант.

Мариана поклати глава.

– Бог те обича, повярвай! Тепърва ти предстои да получиш голямата награда.

– Не говори така. По този начин се говори само в църква …..

– Искаш да кажеш, когато хората се сбогуват, – поправи го Мариана. – Каквото и да стане, искам да мислиш за бъдещето си и децата. Обещай ми!

– Не, не….. – Кирил искаше да отговори, но гласът му пресекна.

Кърпичката на жена му цялата се обагри с кръв.

– Трябва да бъдем реалисти. Горе главата. – гласът ѝ се бе превърнал в дрезгав шепот. – Трябва да е възползваш от талантите си. Обещай ми! Така ще си ида по-спокойна.

Тя затвори очи и дробовете ѝ отново изсвириха…..

Завели Филип, малко петгодишно момче при невропатолог, за да се изследва нивото на интелектуалното му развитие.

– Кое е повече: пръстите на краката или космите на главата? – попитал невропатологът.

Филип мълчал. Изминало доста време. Невропатологът неодобрително започнал да поклаща глава.

Майката на Филип проследила, накъде гледа синът ѝ.

Детето гледало главата на невропатолога, а той бил напълно плешив.

Един пастор бил повикан при тежко болно момиче. Заварил момичето в безсъзнание. Майката на момичето разказала на пастира:

– Тя много се притесняваше и се страхуваше да умре, защото живота ѝ не принадлежи на Господа.

Тъй като пастирът не можел да разговаря с болното момиче, той се наклонил над нея и бавно казал следните думи:

– Ще излича беззаконията ти като мъгла и греховете ти като облак.

След това пастирът без да дочака момичето да дойде в съзнание се помолил за нея и си тръгнал. Околните забелязали, че умиращото момиче нещо шепнело.

Майка ѝ се наклонила над нея и я чула да казва:

– Всичките ми грехове са заличени като мъгла, мамо, аз съм щастлива, всичките ми грехове са заличени и аз съм спасена!

Как тежко болното момиче е чуло думите казани от пастира и е повярвало в тях, въпреки че е било в безсъзнание, си остава загадка.

Може би е имала видение и тези думи са дошли при нея, сякаш от небето.

Факт е, че момичето е вярвало в Бога, получило е опрощение на греховете си и надежда за вечно спасение.

Няма граници за прошката от Бога, защото няма ограничение за силата на изкуплението. Няма предел на знанието и лечебните свойства на Исусовата кръв, която ни очиства от всеки грях.

Няма цена застъпничеството за нас от благословения наш Ходатай, велик Първосвещеник, мощен до края, запазващ приближаващите се до Него.

При Бога има пълна прошка. Исус Христос дойде в света, за да спаси грешниците.

Само когато човек каже:

– Аз съгреших.

Бог може да отговори:

– Прощавам ти.

Спасителят, разпънат заради грешниците, е Божия гаранция, че Той прощава на грешника, когато той идва при Него.

Синът бил много непослушен. Довел майка си буквално до сълзи.

Майката се разплакала и започнала да се моли …..

Синът сложил ръка върху рамото ѝ и казал:

– Поплачи си, мамо. Навярно Святият Дух те докосва.

Ема бързо събираше багажа си в един голям куфар и постоянно поглеждаше часовника си. Предстоеше ѝ едно вълнуващо пътешествие, за което тя нямаше търпение.

В стаята влезе майка ѝ. Тя не знаеше с какво може да помогне на дъщеря си, за това стоеше мълчаливо край нея. Сърцето ѝ бе свито. Ема щеше да отсъства няколко месеца.

– Ще ми кажеш ли от кога знаеш, че Марин ми е брат? – Ема се обърна внезапно към майка си.

Какво можеше да ѝ каже тя? Въпроса беше доста болезнен за нея.

– Живееш дълго с един човек и смяташ, че го познаваш, както познаваш себе си, – заговори с болка Милка. – И изведнъж откриваш, че си прекарала живота си с мъж, който ти е толкова  далечен и странен за теб, сякаш никога не си говорила с него.

– Това не е отговор, – настойчиво я погледна Ема. – Искам да знам откога си разбрала всичко за Марин?

– Още от самото начало, – отговори с мъка майка ѝ. – Веднага след като пристигнахме в имението, той ми изневери с Гергана. Беше плах и несигурен, но една сутрин след закуска го видях да разговаря с нея. Смееше се и от време на време я галеше по косата. Не обърнах внимание на това, но скоро тя забременя и роди Марин.

Ема извади една дебела жилетка от скрина и се чудеше, дали да я прибави към претъпкания вече куфар.

– Щом си разбрала от самото начало, – попита Ема, – защо не го напусна?

– Аз го обичам, – отговори Милка без колебание – и още го обичам. Той ме е мамил и лъгал не веднъж, унижавал ме е десетки пъти, но дори и сега, след толкова години не мога да престана да го обичам. Винаги съм искала да бъда до него. Още от началото знаех, че е добър изобретател и исках да преживея с него успехите му.

Ема поклати невярващо глава.

– До сега съм си мислила, че сте съвършената двойка. Чувала съм го как говори пред хората за теб. Не веднъж е казвал, че без теб не би постигнал това, което е днес. Тогава и аз мечтаех за мъж, за който можех да допринеса толкова много …..

Милка погледна дъщеря си, усмихна се  и каза:

– В нашия брак имаше  и много хубави неща. Може би бяхме съвършената двойка, доколко това е било възможно. Баща ти беше силен човек и не би понесъл някой да мрънка и хленчи край него, за това през цялото време мълчах. Двадесет и пет години пренебрегвах раните, които ми нанасяше, ……. това не беше единствената му връзка, – Милка стискаше зъби пред дъщеря си, за да не се разплаче.

Ема седна на леглото и хвана ръката на майка си.

– Трябваше да ми разкажеш за това много по-рано, – въздъхна Ема. – Сега нещата щяха да бъдат съвсем други.

Ема погали майка си по косата неуверено, но с много любов и я попита:

– Какво ще правиш сега, мамо?

– Нищо, – каза Милка и с благодарност опря глава в рамото на дъщеря си. – Баща ти каза, че ще остане в столицата, както знаеш неговата работа много се разрастна там. Аз ще остана тук в имението. Никой няма да разбере, че сме разделени, поне няма да показвам, че това се е случило между нас.

– На твое място не бих приела така безропотно нещата, – войнствено надигна глава Ема.

– Какво друго ми остава? – въздъхна Милка. – Докато братята ти и сестрите ти пораснат, живота ще е поносим, но когато и те излетят от домашното огнище, ще се чувствам ужасно самотна.

Ема разбираше, че нещата са отишли твърде далече и не можеше да ги промени, но си обеща, че често ще навестява майка си и ще ѝ помага с каквото може.