За всекиго по нещо

Станчо, Тодор и Самуил бяха трима братя. Обикновено след училище се събираха заедно и така тръгваха за дома си.

Днес денят и за тримата бе много тежък. Дали защото бяха отвикнали от учебните занятия или това, че бе облачно?

Доскоро бяха във ваканция и то най-голямата от всичките – лятната. Навярно имаше носталгия и по игрите по цял ден.

Вървяха, по-скоро можеше да се каже, че влачеха краката си, а чантите им се струваха неимоверно тежки.

Изведнъж Тодор се оживи.

– Ей, какво сме увесели носове? – попита той и се усмихна лъчезарно. – У дома ни чака Весето.

Момчетата се оживиха, спомняйки си за малката им сестричка, която вече смело щапуркаше. Тя бе на година и половина, но усетила, че може да се движи, не спираше нито за миг, когато бе будна.

Тримата бяха много привързани към нея, защото момиченцето бе сърдечно и изразяваше любовта си към тях спонтанно.

Когато наближиха дома си братята забелязаха малката си сестричка, която тичаше към тях с разперени ръце.

– Ето я…

– Веси ….

– Идваме ….

Момчетата крещяха възторжено.

Нищо не можеше да спре малкото момиченце, щом усетеше, че братята ѝ се прибират.

Весето макар и малко неловко, но възможно най-бързо тичаше, за да ги посрещне.

Момчетата засияха. И те се затичаха към нея, за да скъсят разстоянието до малката си сестричка.

Достигайки до нея братята я прегръщаха, а тя с двете си малки ръце се опитваше да ги обгърне и тримата.

Това не бе специален ден за Весето. Откакто бяха тръгнали на училище, тя всеки ден ги срещаше така.

Хубаво е да се прибереш след училище у дома, особено ако си очакван с нетърпение и любов.

Христина бе добра жена, в истинския смисъл на думата. Не подминаваше паднал, онеправдан, тъжен, лишен от средства и любов човек.

Тя си имаше едно любопитно синче Данчо, което не я оставяше нито за миг свободна. Въпросите му се изливаха като неспирен поток, готов да я погълне.

Една вечер Данчо се въртеше неспокойно и накрая попита майка си:

– Как можеш да издържаш да седиш до умиращи хора в последните им часове, без да можеш да ги спасиш?

Майка му го погали по главата и му зададе следния въпрос:

– Ако трябва да изядеш някое голямо животно, как го правиш?

Данчо бе чувал тази шега не веднъж, затова бързо отговори:

– Малко по малко.

Майка му се засмя и добави:

– Не можем да променим света, нито хората в него. Действаме малко по малко и постигаме нещо, когато е възможно. Даваме всичко от себе си.

– А ако не успеем? – уплашено попита Данчо.

– Втълпяваме си, че сме направили достатъчно – въздъхна Христина, – Така живеем с неуспехите си без да се удавим.

Горещината бе безмилостна. Но на Дина това не ѝ правеше впечатление. Тя бе потънала в мрачните си мисли. И имаше защо…..

Съпругът ѝ я бе изоставил с тригодишно дете и камара дългове. И за какво?

– Бил намерил голямата си любов и то в чужда държава, – ядосваше се Дина. – А момичето, с което се бил свързал разбрах, че е още дете. Какво очаква той от тази връзка.

Дина бе бясна. В главата ѝ минаваха какви ли не планове с една единствена цел, да му отмъсти.

Да, тя бе много огорчена. Мразеше съпруга си, но най-лошото бе, че се ядосваше на Бога:

– Защо го допусна? Нужна ли бе тази връзка на мъжа ми? Къде бе Ти, когато ставаше всичко това?

Огорчението е смъртоносно. То осквернява човека. И той вече не усеща присъствието на Бога, нито чува гласа Му.

Минаха няколко седмици. Болката на Дина не утихна. Постоянно плачеше и не намираше изход за страданието си.

Най- накрая тя падна на колене и извика към Господа:

– Боже, макар да ми е много трудно, избирам да простя на съпруга си, който ме нарани и онеправда. Помогни ми да забелязвам, как действа врага и да не се поддавам на неприязън и непростителност. Не искам да съдя мъжа си. Не желая да му отговарям с злоба и яд, независимо, че още ме боли. Излекувай емоциите ми и обнови духа ми ……
И Бог превърна гнева ѝ в мир.

Един ден Слави и Лиза пазаруваха в един супермаркет. Когато минаваха край щанда с плодовете Лиза погледна стреснато към една жена и се обърна към спътника си:

– Мисля, че Божия Дух ме кара да ида и да поговоря с тази жена. Вярвам, че Той ще ми подскаже какво точно трябва да ѝ кажа.

– Добре, – съгласи се Слави, – ще те изчакам ей там.

– Няма да се бавя дълго.

Лиза приближи жената и ѝ каза:

– Извинете, ние не се познаваме, но Божият Дух ми поръча да ви предам следното: „Вие си мислите, че Бог не ви обич, но това не е така. Той иска да знаете, че още държи на вас“.

Жената се олюля сякаш нещо я удари, а после просъска тихо:

– Махай се, религиозна фанатичко.

Лиза се стъписа. Мислите ѝ препускаха бързо:

„Май не направих това, което бе нужно“.

Тя приближи Слави съкрушена и прошепна:

– Изглежда казах нещо погрешно на тази жена. Не ѝ харесаха думите ми.

– Успокой се, – усмихна се Слави. – Тази жена идва към нас.

Когато Лиза се обърна, тя видя жената обляна в сълзи, как с ускорена крачка вървеше към нея.

– Извинете, преди малко бях груба със вас, – едва доловимо каза жената, – но скоро се разведох с мъжа си. В църквата някой ми каза, че Бог никога повече няма да ме обича. Бихте ли се помолили със мен …..?

И там в магазина жената прие Божията любов.

Божият Дух ни помага да свидетелстваме за Христос в света. Той е близо до нас и ни насочва да направим нещо, различно от обичайните ни дела, но това помага на скърбящите да открият пътя към Бога.

Камен бе млад мъж, почти на осемнадесет години. Той с нетърпение очакваше да постъпи в колежа, който сам си бе избрал. Бе получил и академична стипендия за него.

Той участваше активно в гимназията и сега очакваше с готовност да служи в новата обстановка.

Намери си работа на непълен работен ден. Там се справяше чудесно от самото начало. Беше си поставил ясни цели и всичко вървеше по график.

И изведнъж всичко се срути. Глобалната криза в здравеопазването промени всичко.

От колежа информираха Камен:

– Вероятно първият ви семестър ще бъде онлайн.

Много бизнеси бяха закрити, а с тях и възможността да се работи дори почасово.

Приятелят му Михаил, който бе боксьор се засмя и му цитира думи на известен мъж от бокса:

– Да, всеки има план, докато не получи удар в устата.

Камен не се отчая. Той се довери на Бога.

– Щом Той определил нашите планове, ще ги изпълни според волята Си, – каза си Камен.

Ситуацията съвсем не бе лека. Но младежът се включи с отворено сърце към Божите напътствия. Той се противопостави на мисълта сам да си състави нов курс на действие.

Мечтите, които не се сбъдват, могат да бъдат разочароващи, но тъй като не знаем какво ни чака в бъдеще, не можем да се конкурираме с всезнаещия Бог.

Когато се подчиняваме на Господа, можем да бъдем сигурни, че Той с любов ще ръководи стъпките ни нищо, че не виждаме пътя напред.