За всекиго по нещо

Живееше някога един беден човек. Той не се оплакваше от нищо и се радваше на малките неща.

Светът край него бе жесток и безмилостен. Беднякът имаше една мечта, да промени този свят.

Един ден му хрумна идея:

– Ще започна да разказвам на хората истории, – каза си той. – Може би чрез тях ще събудя желанието за добро и те ще станат щастливи.

Мъжът седна на площада и започна да разказва.

Възрастни, младежи и деца се спираха да го слушат за малко, а после си тръгваха. Беднякът знаеше, че за един ден няма да може да промени света, затова постоянстваше.

Всяка сутрин той заставаше на едно и също място и разказваше. Хората, които се спираха да го слушат намаляваха. Някой дори му се подигра:

– Този не е на себе си.

Но той продължаваше да разказва истории за любовта, чудесата и доброта.

Мина време и вече никой не се спираше да го слуша. Това не го обезкуражи. Той затвори очи и продължи да разказва своите истории.

Една вечер някой го дръпна за дрехата и разказвачът отвори очи.

Пред него стоеше млад човек, който подигравателно го попита:

– Не виждаш ли, че никой не те слуша? Защо си губиш времето?

– Обичам хората – отговори разказвачът – и бих искал да са щастливи.

Младежът се засмя:

– И какво стана? Чуха ли те?

– Не.

– Тогава защо продължаваш? – гласът на младежа бе пропит със съчувствие.

– Ще разказвам истории до края на живота си. Преди исках да променя света, а сега разказвам, за да не може светът да промени мен.

Веднъж Безумието покани приятелите си на чай. Всички дойдоха. Беше забавно. Пяха, скачаха и танцуваха.

След като изядоха тортата Безумието предложи:

– Хайде да играем на криеница. Ще броя до 20, а вие се крийте. Първият, който намеря, ще застане на моето място и т.н.

Всички се съгласиха освен Страхът и Мързелът.

– Едно, две, три, …. – започна да брои Безумието.

Паниката се скри на първото място, което ѝ попадна. Радостта изтича в градината. Тъгата заплака, като си мислеше колко е безпомощна в живота.

Завистта се прилепи към Ликуването и се скри зад една висока скала.

Безумието привършваше с броенето. Отчаянието загуби надежда, че може да се скрие някъде.

– Двадесет, – изкрещя Безумието. – Тръгвам да ви търся.

Любопитството бе намерено първо, защото надникна от скривалището си, за да види, кой пръв ще бъде открит.

Безумието видя Съмнението висящо на оградата, чудейки се от коя страна да ѝ застане.

Всички бяха намерени. Тогава Любопитството попита:

– А къде е Любовта?

Започнаха да я търсят.

Безумието тичаше напред и назад, докато попадна в една градина с рози. Нещо шумолеше в храстите.

Безумието внимателно раздалечи стеблата на цветята и чу вик.

– О, оооооооо ….!

Това беше Любовта. Тръните бяха извадили очите ѝ.

Безумието побърза да се добере до нея. Когато стигна до Любовта, падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми. Позволи ми да остана завинаги с теб.

Любовта се съгласи.

Оттогава сляпата Любов и Безумието вървят заедно.

Бе късна пролет. Кирил завърши семинарията и се помоли:

– Господи изпрати ме където искаш, в някоя малка църква или християнска организация……

Но отговор не получи.

Тогава си намери работа като шофьор на автобус. Района в който караше, бе доста опасен. Славеше се с грабежи, убийства и изнасилвания.

Всяка сутрин в автобуса се качваха група младежи. Те не си купуваха билет, возеха се колкото си искат и пренебрегваха предупрежденията на Кирил.

– На това трябва да се сложи край, – каза си младият шофьор.

На следващата сутрин Кирил се оплака на един полицай, който стоеше наблизо. Офицерът се качи в автобуса и се обърна към непокорните младежи:

– Трябва да платите билетите си, както правят всички, който ползват градския транспорт, – след което слезе.

Навели глави хулиганите платиха, но когато останаха сами с Кирил го пребиха на последната спирка.

Ризата му бе окървавена. Липсваха му два зъба. Очите му бяха подути, а пари нямаше. Бяха го обрали.

Дадоха му болнични за няколко ни и Кирил се прибра в дома си.

Той бе объркан и разочарован. Голяма физическа болка сковаваше тялото му.

Прекара една неспокойна нощ, търсейки Господа:

– Къде е Бог във всичко това? – разгневен викаше той. – Молех се за служба. Бях готов да ида навсякъде, да правя каквото и да е …. и каква благодарност получавам за всичко това!?

В началото на следващата седмица той повдигна обвинение срещу шайката, която го бе пребила. Младежите бяха арестувани и изправени пред съдията.

Кирил седеше в съдебната зала и наблюдаваше тези несретници.

Изведнъж почувства голямо състрадание към тях.

Яростта и негодуванието му се стопиха и отстъпиха място на прошката и любовта.

„Нима не виждам, колко добър и търпелив към мен е Бог? – помисли си Кирил. – Сляп ли съм, че Неговата доброта ме отвръща от греха?“

По-късно Кирил започна да посещава осъдените младежи в затвора. Там им разказваше, как се бяха изменили възгледите му по време на съдебния процес.

Това помогна на част от тях да се променят.

Въпреки студа, вън грееше слънце. Стефка държеше в ръце първата си рожба. От нея се изливаше безгранична любов към малкото. Тя забравяше всичко заради бебето.

С последни сили се бореше със съня, само и само да наблюдава как детето ѝ спи. Докосваше едва наболата косица и леко допираше пръстите на дъщеря си.

– Никога до сега не съм изпитвала подобно нещо, – казваше си Стефка.

Когато малката Мария бе на две седмици, Стефка бе в детската стая.

Люлееше я на ръце и се наслаждаваше на близостта с това малко същество. Целуна я по главичката и промълви:

– Не мога да повярвам, че имам такова красиво момиченце. Тя е моя, цялата е моя!

Тогава младата майка дочу тих глас:

– Не, моя е, Стефче. Тя ми принадлежи. Аз я направих и тя е моя.

Стефка коленичи с бебето на ръце и наведе глава.

Когато прие Исус Христос за свой Господ и Спасител, за нея това бе по-скоро някаква абстрактна идея, но сега ……

– Да, – каза тя, – едва днес разбирам, че ако вярвам в Теб, всичко, което имам, включително и скъпоценната ми дъщеря, Ти принадлежи. Моята любов към Мария е само капка в сравнение с това, което Ти, мисли за нас.

Тези размисли я разтърсиха.

– Не съм сама като родител, – продължи Стефка възторжено. – Имам прекрасен пример за бащинство от Бога. Да бъда майка за мен е голяма радост, но най-голямото щастие, което ми е дадено, е личната ми връзка с Господ.

Погледна малката си рожба и добави:

– Преди да имам Мария, никога не съм падала на колене, за да принеса на Господа най-голямото си съкровище. След като станах родител, разбрах какво е любов.

И тъй като любовта е определение за Бог, ние разбираме всъщност кой е Той.

Една вечер около масата се проведе интересен разговор между членовете на едно малко семейство. Бе поставен интересен въпрос за разсъждение:

– Какво би подарил на Спасителя в знак на любов към него?

Главата на семейството потърка чело и каза:

– Няма нищо на света, което би било достойно за Неговата безгранична любов, но бих умил уморените Му и прашни нозе.

– А аз бих го покрила с най-хубавата завивка, за да си отдъхне, – добави майката с усмивка.

Само малкото момче мълчеше, гледайки замислено към тъмния прозорец.

– А ти сине, какво би дал на Исус? – попита бащата.

– Имам една играчка, която много обичам, плюшеното конче. Него ще подаря на Господа.

Майката и бащата се разсмяха.

Изведнъж се чу тропот. Някой хлопаше на вратата. Бащата стана и отвори. Всички се умълчаха.

Пред тях стоеше просяк. Дрехите му бяха мръсни. Тук там по тях се виждаха дупки. Краката му бяха немити кой знае от кога. Брадата му бе сплъстена, а очите гурелясали.

Бащата попита с отвращение:

– Какво искаш?

– Мога ли да пренощувам у вас? – със задавен глас попита просяка.

– Иди си, – смръщи вежди майката, – непознати не пускаме в дома си да нощуват.

Изведнъж момчето извика:

– Почакайте, чичко …..

Детето притискаше до гърдите си малкото плюшено конче, изтри сълзите си и подаде играчката си на непознатия.

Просякът излезе и вратата се затвори след него. Малкото семейство стоеше безмълвно.

Бащата и майката бяха навели глави и не смееха да погледнат сина си в очите.

В живота често изказваме красиви думи, но не ги прилагаме на дело. Тогава те превръщат в нещо празно и лъжливо.

Истинската любов и доброта се познава не по словата, а по проявлението им.