Posts Tagged ‘лъчи’

Ех да знаеше

петък, октомври 29th, 2021

Времето се задържа слънчево. Хората, но повече животните се възползваха от топлите слънчеви лъчи, които се излежаваха на припек.

Симо бе притеснен. В последно време доста неща му се струпаха и не бяха от най-веселите.

Отчаянието му се четеше не само в очите, но и походката. Прегърбен, безпомощно отпуснал ръце, той влачеше краката си едва едва, сякаш имаше тежки вериги на тях.

– Как можем да оцелеем в такова време? – питаше се Симо. – Ето уволниха ме. Няма с какво да си плащам сметките. В семейството възникнаха конфликти поради безизходицата. Детските ясли са празни, а всеки ден умират хора млади и стари.

Дилян слушаше оплакванията на съседа си и подметна:
– Никой не получава безплатен пропуск. Проблемите чукат на вратите на всеки от нас. Имаме нужда от напомняне.

– За какво? – вяло и незаинтересовано попита Симо.

– Като Божи деца сме учени, че сме привилегировани в едно или друго отношение, но проблемите и трудностите ни заливат, а ние се сърдим.

– Защо Бог не спазва обещанията си? – промърмори недоволно Симо.

– Какви обещания? Самият Той ни казва, че в света ще имаме проблеми.

– И какво получаваме? – сарказмът ясно пролича в гласът на Симо.

– Нищо не получаваме като си даваме вид, че това не ни се случва, – наблегна Дилян.

– Тогава?

– Можем да повярваме, че по някакъв начин ще дойдат облекчението и избавлението, но това не е винаги според очакванията ни.

– Лесно е да се каже, когато си затънал до гуша, – смръщи вежди Симо.

– На кого уповаваш? Това е важното, – усмихна се Дилян.

– Приказвай си, нали не е на твоята глава, – недоволно махна с ръка Симо и се скри в дома си.

Дилян проследи с поглед съседа си и тежко въздъхна:

– Ех, да знаеше, колко по-леко би му било.

Най-красивият дом

неделя, октомври 24th, 2021

Павел често сядаше на прага на къщата си и гледаше към сградата долу в долината. Той ѝ се любуваше и малко завиждаше на собственика ѝ.

Точно по обяд слънчевите лъчи падаха директно върху прозорците на тази сграда и те блестяха като златни.

В очите на Павел къщата се превръщаше в приказен замък и той си казваше с тъга:

– Аз живея в този грозен и беден дом. Какво ли би си помислил собственика на къщата в долината ако я видеше? Навярно би ми се присмял.

Един ден Павел не се стърпя и слезе в долината за да разгледа отблизо прекрасната къща и да ѝ се полюбува.

Тогава откри, че приказната къща, от която толкова много се възхищаваше е обикновен дом, подобен на неговия.

Какво се бе случило?

Слънцето не бе обагрило прозорците във злато. Сега те стояха тъмни и дори прах се забелязваше по тях.

Павел насочи погледа си към върха на хълма, където бе неговия дом.

Слънцето залязваше. Лъчите му ярко осветяваха прозорците, а те блестяха като златни.

– О, моя дом е толкова красив, – възкликна Павел. – Осветен от слънцето той изглежда като този, който гледах и мислех, че по-хубав. Колко много съм се заблуждавал?!

И Павел бързо заизкачва пътеката към върха на хълма, където се намираше неговия дом.

Чия е славата

събота, септември 11th, 2021

Последните слънчеви лъчи обагриха листата на дърветата в огнено червено. Водата на реката блестеше като разтопен метал.

Тук там се появяваха светлинки. Сновяха коли и автобуси. Хората се прибираха по домовете си.


Младен седеше на терасата и съзерцаваше гаснещия ден.

Той си мислеше за признанието, което получаваше на работата си, харесванията в социалните мрежи и похвалите на другите.

Усещането бе прекрасно, но внезапно разбра, че това не му е достатъчно и копнее за още нещо.

Като всеки човек и Младен искаше да бъде забелязан и отличен в каквото и да е.

Само врагът на човешката душа може да предлага по невероятен начин съблазънта на парите, влиянието и властта.

Младен не бе изключение, той много пъти се бе молил Бог да направи нещата, както на него му харесваше.

А сега си зададе въпроса:

– Трябва ли да изпитвам Господа по този начин? …..Не съм създаден да бъда Светлината, която е самият Исус, а трябва само да я отразявам…… Да, призован съм да говоря Неговото Слово на другите.

Младен осъзнаваше, че ако се стреми към слава, това означава, че търси нещо, което принадлежи на Създателят.

– Необходимо е да търся самият Него, – продължи разсъжденията си той. – А когато дойдат изкушения от този род? …. Просто трябва да отразя Светлината на Бога и да изговарям Неговите думи. Само така Божията слава ще се изявява.

Младен падна на колене.

– Господи, много пъти опитите да бъда харесван са ми пречили да отразявам светлината Ти. Прости ми. Помогни ми да усещам това лукавство на врага навреме и да те следвам със всичко, което имам в себе си.

Нужен е баланс

вторник, април 13th, 2021

Слав Звезданов живееше в разкошна къща. Обичаше лукса. Свиреше прекрасно на цитра, имаше многобройни почитатели, но това му доскуча и той се отдаде на виното и разврата.

Хората, които обичаха музиката му бяха объркани.

– Какво стана с него?

– Не можем да го познаем.

Един старец минавайки от там каза:

– Човек потопен в богатство полудява. След това идва период, когато се отказва от всичко и минава в другата крайност, но лудостта не го оставя.

Не се мина много и хората забелязаха нови странности у Слав.

Той започна много рядко да се храни. Дълго време прекарваше под лъчите на пламтящото слънце……

Красивото му тяло се превърна в трудно разпознаваема маса.

Старец, който бе предрекъл, че Слав ще мине в другата крайност, един ден се приближи към него и му каза:

– Звезданов, чух, че преди си свирел много добре на цитра. Дойдох при теб, за да ти задам един въпрос: Какво става, когато струните се разхлабят?

– Никаква музика няма да се получи, – отговори с немощен глас Слав.

– А ако струните са обтегнати? – продължи да пита старецът.

– Тогава от тях е невъзможно да се извлече музика.

– Музиката, която искаш да добиеш от себе си, – поклати глава старецът, – ще бъде прекрасна, ако струните ти бъдат нито разхлабени, нито много стегнати. Нужен е баланс. Запомни, че прекаленото напрежение на силите води до излишък, а прекомерното отпускане докарва слабост. Постигни в себе си равновесие и ще достигнеш целта си.

Къде е

вторник, февруари 16th, 2021

Венелин се разхождаше край едно планинско езеро. По кристалната му повърхност танцуваха слънчевите лъчи.

Водата бе чиста и прозрачна. По пясъчното дъно на езерото ясно се виждаха неговите обитатели.

Водните лилии правеха впечатление със заострените си листа като саби.

На брега погледа на Венелин бе привлечен от синеоки незабравки.

Върбите бяха склонили глава над прекрасното езеро, в което се усмихваше небосвода.

Вятърът леко полъхваше между клоните на дърветата.

– Това планинско езеро е като щастлива детска душа, – каза си Венелин. – Изпълнено е с живот.

След няколко години Венелин пак дойде при планинското езеро.

Той бе ужасен от вида му.

Навсякъде цареше жабуняк. Водата бе мътна. От него се носеше неприятна миризма на гнилоч.

Чуваше се досадното крякане на жабите. Когато Венелин приближи по-близо до езерото те уплашено наскачаха в зеленикавата вода.

– Къде се нежните лилии? – въздъхна тежко Венелин.

Върбите изглеждаха проскубани и нещастни. Синьото небе не виждаше образа си в езерото.

Всичко бе изчезнало. Тръстика бе заела част от езерото и леко се поклащаше под натиска на сърдития вятър.

Цареше гнилоч, зловоние, грозота ……

Гледайки езерото Венелин се замисли.

– Погледа на всеки младеж е като незабравка, а душата му като красиво планинско езеро, – каза си той. – Цяло нещастие е, когато душите на младите хора по-късно се превръщат в жабуняк, заразен от тресавище.