Парк. Огрени от слънцето алеи. Небето се оглежда в свежите локви, спомен от преминалия дъжд. Хората изпълзяха от незнайно къде, за да се насладят на обещаващото хубаво време.
Стопанин с кучето си минава покрай двой с детска количка. Изведнъж кучето залая, а жената до количката взе да крещи:
– Накарайте кучето си да млъкне, – обърна се тя към мъжът с кучето, –  детето ми спи!
Съпруга ѝ кротко каза:
– Не крещи, твоите викове са много по-силни от лая на кучето.
– Няма значение, то събуди детето, а малкото ни дете спеше.
Майката погледна в количката и още по-силно взе да крещи:
– Идиот! Ти си забравил детето в къщи!
И тя с широка крачка се отправи към дома си. Хората гледаха как тя бяга към входа на парка и не разбираха паниката ѝ.
Стопанинът с кучето и съпругът със спящото дете на ръце стояха на алеята и недоумяваха, какво ѝ бе станало на тази жена?

Времето се изнизваше неусетно. Поне не препичаше. Облаците се гонеха, а слънцето на моменти успяваше да се прокрадне между тях и да се усмихне лъчезарно.
Неспокойна майка с доста палаво дете стоеше на спирката и очакваше автобуса. Малчугана си мечтаеше, как ще се качи отзад и ще седне близо до големия прозорец, на едно малко място удобно за сядане.
Майката казва:
– Сега ти облякох нови дрехи, а отзад до прозореца е мръсно. Не сядай там!
– Ще седна! – упорства детето
– Няма да ти позволя, – ядосано отвръща майката.
И така много пъти отново и отново се разгаряше „огнена престрелка“ между майка и син: Ще седна – няма да седнеш!
Най-накрая детето влезе в близката кална локва и се окаля до ушите.
– А сега може ли? – с грейнала усмивка на победител попита малчугана.
Майката едва не припадна……..

Вечерта над гората изгряла луната.
– Виж колко съм голяма! – казала луната, – Аз съм по голяма от слънцето, защото го прогоних от небосвода.
– Да това е така! – потвърдил едноокия гарван кацнал на дърво край блатото.
Към полунощ луната се отразила в малка локва от блатото. Тогава локвата възкликнала:
– Виж, аз съм по-голяма от луната! Луната цяла се побра в мен и даже остана място за звездите.
– Да, това е вярно, – съгласил се едноокия гарван и започнал да размишлява.
– Ако луната се отразява в теб и остава място и за звездите, следва, че си по-голяма от нея. Но моето око е по-голямо от теб.
– Как така?- попитала локвата.
– Много просто, – казал гарвана. – Ти, локвичке,  се вместваш в окото ми заедно с луната и звездите, и остава място за цялото блато.
Пердето на лявото око на гарвана  важно казало:
– Най-голямото в света съм аз. Ако се прехвърля на дясното ти око, аз ще закрия и луната, и локвата, дори целия свят.
– Да, това е вярно, –  за пореден път се съгласил гарвана. – Ти, перде, си най-голямото в света.