Томи внимателно наблюдаваше децата, които съсредоточено пишеха нещо на лист, изглеждащо много важно. Край тях имаше пръснати няколко плика за писма. Те пишеха до Дядо Мраз.

Кой е Томи ли? Това е домашният котарак, който почти през цялото време спеше, но стъмнеше ли, вреше се къде ли не.

Някой казва, че котките нищо не разбират, но Томи не бе глупав.

Когато децата излязоха от стаята, той вдигна на масата един полусмачкан лист и започна да пише:

„Мили, Дядо Мраз, донеси ми торта с месо или салам, ….“

– Е, може да бъде направена и от наденици, хубаво е ако има и свински пастет, – въздъхна Томи и продължи да пише.

“ … килограм котлети, рибен винегрет ….“

– Казват, че било вредно, – измърка Томи, – но корема ми се обажда през цялото време ….. Гладен съм. Бих глътнал всичко наведнъж.

Почеса се с лапа по главата и добави:

– Всъщност си живея добре. Ходя редовно до купичката с храна. Спя и ям, каквото ми дадат. Мишките обикалят мазето, но там не ме пускат да сляза.

Долу забръмча кола. Томи погледна през прозореца и отбеляза:

– Стопаните ми имат две коли и дом на два етажа. Дават ми понякога някое вкусно парче от масата, но посегна ли сам да си взема вика:

„Стига рижий! Не бъди нахален!“

Котаракът отново се върна към писмото, като си каза:

– Знам какво им е необходимо.

„Скъпи Дядо Мраз, донеси на стопанката нови топлинки, а на мъжа ѝ топли чорапи“.

– Така няма да им бъде студено през зимата, – замечта се котаракът. – Дано това стопли сърцата им и станат по-добри ….

Накрая Томи със замах дописа писмото:

„Само не ми донасяй гранули. Вече не ги понасям“.

Шутът седеше в ъгъла и пишеше нещо на един голям лист. Царя го видя и попита:

– Какво пишеш там?

– О, царю, правя списък на всички глупаци, които съм срещал в живота си.

Шута се засмя, преметна се през глава без да изпуска листа и това, с което пишеше и добави:

– Сега ще запиша и твоето име.

– Как смееш…., – царят скокна и освирепя.

– Но вие дадохте цял чувал злато на съвсем непознат мъж, – облиза се шута.

– Той каза, че е бижутер и обеща да ни донесе оттатък пределите на моето царство много диаманти.

– Ха-ха-ха, – запревива се шутът от смях, – по-голяма глупост не би могъл да направиш.

– Как ….- царя се задави в яростта си.

Ръцете на владетеля се свиха и той показа на шута, как ще му извие врата.

– Повече няма да видим този бижутер, – съвсем невинно каза шутът. – Твоите златни монети ще заплачат за теб.

– Ами ако той се окаже честен човек и се върне с обещаното? – попита царят.

– Тогава аз ще изтрия твоето име, царю и ще запиша неговото.

Рано сутринта Катя и Павел тихо се съвещаваха, над няколко листа изписани с дребен почерк.

От днес започна работата им като помощници на директора.

Бе им зададена задача:

– От тези листове, – бе казал директорът, – трябва кратко и ясно да извадите съобщенията предназначени за нашето училище. Учениците не обичат многословието и се дразнят ако нещо не са разбрали. Затова постарайте се съучениците ви да разберат точно нещата.

Това не се оказа много лесно за младите помощници. Дори ги изнерви допълнително и ги поизпоти.

На помощ им дойде учителката по литература в горните класове. Тя леко ги поведе и те успешно оформиха изреченията.

До тук добре, но се появи ново препятствие.

Извадения текст, трябваше да се прочете ясно и гладко.

– О, това не е за мен, – Катя веднага се дръпна назад.

Павел бе притеснен. Едно е да четеш на дядо си вестник или на по-малкия си брат приказка, но тук те слуша цялото училище.

Павел взе листа и започна да се упражнява. От време на време запъваше и пак почваше от начало.

Наближаваше и времето за четенето по микрофона. Катя показа на Павел, че му стиска палци и се отдръпна.

Включиха микрофона. Буквите заиграха пред очите на момчето и дори се сляха. Павел едва не припадна.

Тогава усети една силна ръка върху рамото си и чу окуражителен мъжки глас:

– Смело, момчето ми. Ще успееш. Само не се страхувай.

И Павел започна. Не направи нито една грешка, а гласът му звучеше уверено.

Когато всичко свърши, той се строполи на стола.

– Много добре беше, – дотича до него Катя и го прегърна.

До края на деня двамата помощници трябваше да се срещнат с различни ученици и да разрешат проблемите им, но и това не се оказа толкова лесно.

Приключили работата си Павел и Катя обезсърчени и много изморени се готвеха да напуснат директорския кабинет.

Точно тогава влезе директорът и ги покани да седнат.

– Е, как мина първият ви ден като мои помощници?

Катя бе навела глава и не смееше да погледне никого.

– Провалихме се, – изпъшка Павел. – Добре, че останалите учители се намесваха та ни помагаха.

– Тук всички си помагаме, – уточни директорът. – За това и успяваме.

– Ние мислехме, че е толкова лесно …… – и Катя се разплака.

– Има още много да учим преди да предявим претенции да станем ваши помощници, – тъжно каза Павел.

– За учене, всеки се учи, – весело отвърна директорът. – Дори и ние въпреки, че според вас сме толкова големи, продължаваме да се учим. Не се отчайвайте. В живота има и такива дни, но те ни подготвят и оформят за нещо по-хубаво.

– Благодаря ви, – очите на Павел светнаха. – Нищо в живота не се постига лесно. Това са ми го казвали не един път в в къщи. Чувал съм го десетки пъти, но до сега не съм го разбирал.

– Каня ви да идвате по-често и да ни помагате, – усмихна се директорът. – Има какво да научим от вас. Бяхте инициативни, не се отказвайте толкова лесно.

– Ще дойдем пак, – казаха в един глас Катя и Павел.

Излязоха от кабинета на директора, но вече не бяха омърлушени. Сега имаха явна цел.

Един ден Катя и Павел решиха да напишат заявление до директора, да бъдат назначени за негови помощници. Дълго мъдруваха и се потиха над листовете си.

– Нека всеки от нас разкаже за времето, когато е работил особено усилено, – предложи Катя.

И двамата се постараха да се представят от най-добрата си страна, като предварително се уговориха:

– Никакви лъжи, – заяви Павел.

– И никакви преувеличения, – добави напористо Катя.

Директорът бе много впечатлен от заявленията им и ги покани на интервю.

Катя и Павел станаха нервни:

– Как мислиш, какво ли ще бъде, когато застанем пред него? – подпитваше Катя.

– Дали ще задава трудни въпроси? – сериозно се тревожеше Павел.

– Майка каза да не се притесняваме много за въпросите, – сподели Катя, – но като ме познавала добре, ме предупреди, че трябва да внимавам с едно нещо.

– И какво е то? – Павел се напрегна.

– Да се появим навреме. Никакви закъснения.

Павел бе се умислил. Въздъхна тежко:

– За трудолюбието е лесно. Класната ни каза, че не бягаме от труд и изпълняваме всичко, което са поискали от нас, но … как можем да докажем на този човек, че сме надеждни.

– Баща ми казваше: “ Ако искате да покажете надеждност, уверете се, че разполагате с време и материали, за да направите това, което сте казали или обещали“, – вирна нос самодоволно Катя.

– Преди да тръгна за училище старателно проверявам дали имам всичко, от което се нуждаете, независимо дали става въпрос за домашна работа, инструмент или екип за спорта, – заяви Павел.

– Аз съм малко разпиляна, – призна си Катя, – но когато се съсредоточа, намирам бързо това, което ми е необходимо, дори мога да поискам назаем от някой.

Двамата още дълго уточняваха нещата, за които се бяха сетили или други ги бяха предупредили.

Срещата бе утре. какъв щеше да бъде изхода от нея никой не знаеше?!

Тъмни облаци бяха надвиснали над града. Дъждът бе въпрос на време. Щеше са излее и навилнее, а след това всичко си оставаше, както обикновено.

Зорка работеше на компютъра. Пренасяше данни от зададените ѝ справки.

В стаята влезе Мая, дъщеря ѝ. Тя носеше няколко листа хартия. На тях бе нарисувала баща си. Как двамата играят, пускат балони, разхождат се…..

– Почакай, Мая, сега свършвам и ще погледна, – помоли Зорка.

Момиченцето се намръщи и закрещя:

– Ти си най-лошата майка на света! Не те искам …. – и демонстративно напусна стаята.

Зорка седеше сломена на стола и усещаше как сълзите ѝ се стичат по лицето.

Преди повече от двадесет години тя крещеше така, обиждайки майка си по същия начин. Зорка не можа да поправи грешката, поради ранната смърт на тази, която я бе родила.

Днес тя имаше дъщеря и я разбираше прекрасно. Не ѝ се сърдеше, защото много я обичаше.

След пет минути Мая се върна и хлипайки се качи в скута на майка си.

– Мамо, прости ми. Ти си най-добрата майка. Аз много те обичам.

Зорка погали дъщеря си по главата и я притисна силно до гърдите си.

Двете седнаха на дивана и Зорка каза на дъщеря:

– Знаеш ли, Мая, когато бях малка подобна на теб изпусках нервите си и наранявах майка си. Сега разбирам, как се е чувствала тя и знам колко болезнено е било за нея. Тя много скоро се разболя и аз не можах да поправя нещата.

Мая погледна майка си с тъжни и печални очи.

– Научи се да не произнасяш думи, за които ще съжаляваш по-късно. Аз те обичам, въпреки всичко и вярвам, че ще се справиш с това и повече никого няма да нараняваш с приказките си.

.