Стоил Крумов бе добър лекар. Той бе виждал различни пациенти как срещат смъртта, но най-много го поразяваха онези, които се наричаха Божи деца. В последния си час те бяха спокойни. В тях цареше пълен мир.
Той също искаше да бъде като тях, но чувстваше, че бе направил толкова много грешки и смяташе, че Бог не би му ги простил.
Един ден той посети свой пациент. Дядо Стамен бе болен от дълго време, но на лекаря му правеше впечатление неговия уравновесен характер.
Крумов знаеше, че този възрастен мъж познаваше Исус Христос, като свой Спасител и Изкупител.
Лекарят разговаря с него много малко. Изведнъж внезапно без заобикалки Крумов попита:
– Моля ви, кажете ми, как трябва да вярвам, за да получа мир с Бог?
Дядо Стамен го погледна нежно с много любов и каза:
– Докторе, аз знам, че не мога да направя нищо сам, за да се излекувам и за това ви се доверявам, надявайки се вие да ми помогнете.
Лекарят изтръпна, той бе вперил поглед в стареца и очакваше с надежда изход от положението си.
– Така и вие, – продължи дядо Стамен, – трябва да се предадете на Господ Исус. Да повярвате, че той е умрял там на кръста заради вашите грехове.
Крумов попиваше тези думи, те проникнаха дълбоко в сърцето му.
– Спасителят казва: „Който дойде при мен, никак няма да го изпъдя“. – старческия глас тихо изхриптя. – Може ли Той да лъже? Никога. За това доверете се на думите Му сега.
Крумов не се поколеба, падна на колене и предаде сърцето си на Господа.
