Във влака пътуват майка с дете. Жената търси нещо в чантата си и за това извади всичко от нея. Детето видя две опаковки с лекарства, взе ги и се обърна към майка си:
– Мамо, дай ластичето, с което лелята в аптеката беше вързала тези опаковки с лекарства! Те трябва да са събрани…..
– Синко, – отговори, майката, – ластичето някъде се загуби.
Момчето започна да капризничи, търсейки ластичето, като настояваше, че така трябва. Тогава майката предложи да ги вържат с една панделка. Момчето помисли малко и се съгласи.
Всичкото това наблюдава един мъж в купето. Когато детето заспа, той попита майката:
– Защо е необходимо всичко това? Защо не игнорирахте напълно глупавото изискване на детето? Нима има значение дали тези опаковки са вързани заедно или не?
Майката каза:
– Така се учим да се разбираме един друг. Сега това може да е малко нещо, но по-късно отстъпвайки и правейки компромис ние ще можем да се споразумеем за нещо по-важно.

Калифорнийската полиция арестувал двама 20-годишни крадци за грабеж при странни обстоятелства.

Единият от тях случайно набрал на мобилния си телефон номера за спешни случаи. Благодарение на това 35 минути диспечерът спокойно слушал, какво мислят да правят младежите.

Те чертаели планове, как да се сдобият с наркотици. След това тръгнали и в началото имали минимален успех. Откраднали кола, като разбили едно от страничните стъкла. В автомобила открили изписани от лекар лекарства, които предизвикват наркотично въздействие.

От разговора им диспечерът разбрал накъде са се насочили и подал сигнал в полицията. За младежите появата на полицейски коли било съвсем неочаквано.

След като били задържани, един от тях попитал:

– Как ни открихте?

Когато разбрал какво се е случило, той се обърнал към приятеля си:

– Ти сериозно ли си звънял през цялото време на този телефон?

Недочакал отговор, му обърнал гръб.

Обикновено италиански семейство. Александро сега е на 60 години. Миналата година с жена са отбелязали 40 години от сватбата си.
След пет години съвместен живот, жената на Александро му родила две деца. Но тя тежко се разболяла и останала прикована на леглото. Преди това семейството емигрирало на север.
Александро останал сам с две малки деца, болна жена. Изграждал дом, който скоро бил започнал. Но трябвало и да работи, за да оцелее семейството му в тази ситуация. Ако бяха останали в родния си град, щели да им помогнат близките им, но сега те са на хиляди километри. Някои от роднините им идвали да им помогнат за кратко време, но всеки от тях си имал свой живот и множество проблеми.
Така постепенно Александро се научил да прави всичко в дома си. Готвел, перял, чистел и помагал на децата си в подготовката на уроците. Но главно се грижел за болната си жена. Поставял и инжекции. Давал и капки и нужните лекарства. Сменял памперсите ѝ… Правел всичко, което било необходимо за болен на легло.
В такива ситуации мъжете псуват и нагрубяват, а Александро не загубил дори чувството си за хумор.
Когато тя все още можела да седи и гледа, Александро от името на жена си поканвал приятели и те заедно се разхождали в природата. Съпругът подкрепял жена си, забавлявал я, а тя му отговаряла както може.
Жена му губела все повече сили и се опитала да се самоубие, за да не тежи на семейството си. Тогава Александро ѝ казал:
– Не ме оставяй сега, когато децата са вече пораснали и всеки си има свое семейство. Забрави ли, че сме дали обет пред Бога да бъдем заедно и в мъка и в радост. Мъката премина, остана радостта….
Много лекари и специалисти Александро посетил заедно с жена си. Дори пътували зад границата.
Един от лекарите, когато разбрал, че жената живее с тази болест вече 36 години казал:
– Този случай може да се отбележи като световен рекорд. Човек с такова заболяване не оцелява повече от 25 години.
Причина за всичко това бил грижливият съпруг.
Попитали го веднъж:
– Какво ви държа през всичките тези години?
Той навел глава, очите му се просълзили и едва добавил::
– Едва ли ще разберете, не любов….това е много повече.
Сега той живее с жена си, която почти нищо не чувства и семействата на порасналите си деца, които му помагат и живеят с него в дома, който сам е построил.

Зелените зеленчуци защитават организма срещу патогенни бактерии, това е заключението, направено от учени в австралийския Институт по молекулярна имунология. Оказва се, че зеленчуците са по-важни, отколкото се смяташе досега, тъй като те са от съществено значение за поддържане на популациите на някои имунни клетки, осигуряващи нормалните движения на червата.
Става дума за лимфоцитни клетки ILCS, които живеят в лигавицата на храносмилателния тракт и защитават организма от „лошите“ бактерии в червата. Учените смятат, че тези клетки играят важна роля при хранителни алергии, възпалителни заболявания, затлъстяване и дори могат  да предотвратят развитието на рак на дебелото черво.
Австралийскит учени са открили ген T-bet, който е много важен за образуването на ILCS. Интересното е, че този ген реагира на храната, която ядем, и на специалните протеини в зелените листни зеленчуци, като зелето. Активизира сигналния път на гена T-bet и съответното производството на имунни клетки.
В резултат от консумацията на зелени зеленчуци се увеличава броя на имунните лимфоцитни клетки, които произвеждат специфичен хормон, наречен интерлевкин-22. Този хормон предпазва организма от  нахлуването на бактерии. Експериментите показват, че без гена T-bet, един човек е по-податлив към бактериални инфекции, които навлизат в организма през храносмилателната система.
Високите нива на ILCS помагат за поддържането на здравословна околна среда в червата, насърчават бързото зарастване на малки рани и ожулвания, които са често срещани в тъканите на червата. ILCS също може да играе роля в борбата срещу рака. Учените тепърва започват да разбират колко важни са тези имунни клетки за човешкото здраве.
Изводът е прост. Ако искате да се разболяват по-рядко от бактериални инфекции, яжте повече зелени зеленчуци. Благодарение на откритието на австралийските учени ще се разработят лекарства, които ще повишават нивото на ILCS и устойчивостта към инфекциите.

Той беше не само хирург, но и лекар. Понякога, в случаите, когато лекарствата не помагаха, той прибягваше и до други средства. Веднъж се скарал с едно семейство, чийто домашен лекар беше, и те престанали да го викат. Но след време пак прибегнали до него.

Стопанката на къщата лежала тежко болна и лекарите я били отписали. Докторът  влязъл в стаята, спрял се и се загледал мълчаливо в болната.

На главата си носел своята огромна шапка с увиснала периферия, а под мишницата голям хляб.

И както си стоял и гледал съсредоточено, чупел хляба, дъвчел, а трохите падали по палтото му и на пода. Жената лежала бледа и неподвижна, със затворени очи. Край леглото се били събрали домашните, кой прав, кой коленичил и тихичко хлипали.

Изведнъж докторът започнал да взема шишенцата с лекарствата, да ги подушва едно по едно и да ги изхвърля пренебрежително през прозореца. Когато изхвърлил и последното, пристъпил до леглото, оставил хляба на гърдите на умиращата и креснал:

–  Какво сте се разревали! Нищо й няма. Тя се преструвала. Я си покажи езика!

Хлипанията мигом престанали и разгневените близки забравили скръбта си. Почнали да ругаят доктора, задето се държал така лошо пред един смъртник.

Ала той ги прекъснал грубо:

– Тъпаци! Вие ли ще ме учите? Казвам ви, че нищо ѝ няма. Болна е от мързел. Трябва й само парче печено месо и едно изкъпване. С нейните префърцутени номера, тя…

Тук умиращата станала от леглото и в очите ѝ заискрял войнствен блясък. И тя изляла върху доктора цялата си наранена душа.  Истинско изригване на вулкан, съпроводено с гръмотевици, светкавици, вихрушки, трусове, вулканични камъни и пепел.

Така той предизвикал желаната реакция и жената се оправила.

Такъв беше докторът чието име бе толкова известно и толкова тачено в долината.