Портативната маса, изработена от картон, може лесно да се превърне в компактен куфар и да отидете с него където пожелаете.
Новозеландските дизайнери са измислили картонената маса и са я нарекли „Рефолт“ или „Нагъната“.
Създателителите са я описали като: „удобна, сгъваема, лесно преносима, достъпна и 100% годна за вторична преработка.
Масата може да издържи теглото на възрастен човек, независимо, че тежи само 6,5 килограма.
Конструкцията ѝ позволява да се работи както в седнало така и в изправено положение. Освен това „Рефолт“ може да се сгъне като портфейла и да се транспортира навсякъде.

Една от тенденциите в света е акцентът върху компактните превозни средства.
Така че, все повече и по-често сме свидетели на сгъваеми велосипеди, които просто могат да се носят в офиса и поставят в кутия или Мото куфар, за който всеки си мечтае.
Но сега можем да видим нещо повече от средство за придвижване. Особено, когато може да се комбинира придвижване до спирката и движение с обществения транспорт.
За Trikelet, се твърди, че е най-малкият сгъваем електрически скутер в света. Неговите параметри, когато той е сгънат, го правят доста компактен.
Той може да се смали до много малки размери и да се носи даже и във влака, където ще изглежда като ръчен багаж. Неговата големина съответстват на мястото за багаж в купето на влака.
Той може да се тегли по земята и като ръчна количка за багаж.

Жена плаче:
– Господи, той си отива от мен!
Мозъкът и шепне:
– Мисли позитивно!
Жената продължава да плаче:
– Как позитивно? Той си събира дрехите…..
– Не реви, усмихни се…… И не размахвай ръце като вятърна мелница!
– Идиот, и куфара взима…. Всеки порядъен човек си взима само бельото и чорапите, а той и ризите поставя….
Мозъкът насточиво:
– Усмихни се!
Неутешима жената се чуди:
– Да му се хвърля на врата, а? Или на колене пред него да застана?
Мазъкът ядосано:
– Глупачка!
Женат нерешително:
– А може ли така?
Мозъкът не може да проумее какво има в предвид:
– Какво „така“?
– Ами, …. с тигна по главата?
– ? – недоумява мозъкът
Жената продължава с мечтата си:
– После ще го нахраня с бульон, горкичкия….Така месец два могат да минат. Може да свикне и да не си тръгне….
– Но това е престъпление, – уточнява мозъкът. …. Ами ако не прецениш правилно силите си.
– Е, няма да замахна силно, нали съм дама!
– Ти си силна и сама не знаеш в яда си колко силно ще удариш.
– Тогава кажи какво да правя, нали си толкова умен?!
Мозъкът продължава да настоява:
– Усмихни се и мисли позитивно.
Жената продължава да плаче:
– Какво позитивно има тук?
Мозъкът я успокоява:
– Усмихни се! Първо, ти не си сама, а свободна жена…
Жената ядосано:
– За какво ми е тази свобода?
Мозъкът по-настойчиво:
– Усмихни се!Свободата е прекрасно нещо. Ще се занимаваш само със себе си!
– Защо?
– Например бразилски ще научиш, ти винаги си мечтала да гледаш бразилските сериали без превода. На курс за ударни инструменти ще се запишеш, нали много искаше това.
Жената се замисли:
– И време за това все не ми достигаше…..
– Сама ще се разпореждаш с финансиите си, без да купуваш модерни американски въдици и да давеш вечните пари за ремонт на автомобила!
Нещо трепна в жената:
– Кожено палто ще си купя……и онези обувки, високите… – Избърсва сълзите си.
Мозъкът продължава:
– И с онзи младеж от правния отдел ще излезеш, той много те заглежда….
Жената се усмихва:
– Ще отидем в Макдоналдс, той скоро ми предложи. Коженото палто ще облека…… – жената се усмихна загадъчно.
– Няма да готвиш на никого, нито да переш миризливи чорапи и изпотено бельо….
Жената е щастлива само като си представи…:
– Маникюр, педикюр, маска на лицето, масаж…. И ще отида на екскурзия някъде, – тя се усмихва и цялата сияе.
Мозъкът я упреква:
– А тя нищо позитивно не виждала….
Изведнъж жената извика:
– О, жив да си! – усмихва се победоностно. – Ой, ой, ой!!!
Мозъкът е изненадан:
– Какво ти става?
Жената радостно откликва:
– Той стой с куфара на колене, краката целува!
– Чии крака?
– Е не на куфара! Казвам ти, никога няма да намеря такъв….. Иска прошка…… Желае да остане!
Мозъкът изпъшква:
– Ох!
Изведнъж жената се осъзнава:
– Как ще бъда тогава свободна жена? – плаче. – А курса по ударни инструменти? Коженото палто, онези с високите токета…. – ридае. – А онзи от правния отдел?
Мозъкът още по-настоиво:
– Мисли позитивно, само позитивно…..

Приблизителен еквивалент на израза „куфар без дръжки“ в английски език се явява идиома „бял слон“.

Той идва от една традиция.

Когато сиамския крал дарявал животно на знатен човек, който не му харесвал, му давал бял слон.

Според свещения си статус белите слонове не трябвало да работят, но бремето по поддържането на тези животни, рано или късно разорявало собственика им.

Той дойде до адреса и натисна клаксона. Изчака няколко минути и отново наду клаксона. Това беше последната му заявка за днес. Мислеше си да тръгне, но вместо това паркира колата, отиде до вратата и почука….

– Един момент моля, – чу се слаб женски глас.

Той чу как нещо се влачи по пода.

След дълга пауза, вратата се отвори. Пред него стоеше малка деветдесет годишна жена. Тя беше облечена в памучна рокля и на главата си имаше шапка с воал, като от филмите на 40-те години. До нея имаше малък куфар.

Апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не е живял в него в продължение на много години. Всички мебели били покрити с бели чаршафи.

– Ще ми помогнете ли да отнеса чантата си до колата?- каза жената.

Той занесе куфара в колата, а след това се върна да помогне на жената. Тя го хвана за ръката и тръгна заедно. През цялото време тя продължаваше да му благодари за показаната добрина.

– Няма нищо, – каза й той, – старая се да се отнасям към клиентите си така, както искам да се отнасят към моята майка.

– Вие сте много добър младеж, – каза тя.

Когато седнаха в колата, тя му каза адрес, на който искаше да я закара, а след това попита:

– Можем ли да минем през центъра на града?

– Но това не е най-краткия път? – бързо каза шофьорът.

– О, нямам никакви възражения. За никъде не бързам. Аз и без това отивам в болницата.

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Очите й блестяха.

– Моето семейство отдавна вече го няма, – продължи тя с тих глас, – лекарят ми каза, че не ми остава много още.

Той протегна ръка и изключи брояча.

– По какъв маршрут искате да минем? – попита шофьорът.

През следващите два часа те обходиха града. Тя му показа зданието, където е работила на асансьора. Минаха от там, където тя е живяла с мъжа си, когато са били младоженци. Показа му мебелния склад, който някога е бил зала за танци, където като малко момиченце е танцувала.

Понякога тя го молеше да спре пред някоя сграда или уличка. Стоеше дълго там без да говори. После казваше:

– Уморих се, може би сега трябва да вървим…

Докато стигнаха посочения адреса не разговаряха. Това беше малко здание, приличащо на санаториум с малка врата. Двама санитари дойдоха до колата, веднага след като пристигнаха. Те бяха много внимателни и й помогнаха да слезе. Вероятно са я чакали.

Той отвори багажника и занесе малкия куфар до вратата. Жената седеше вече в инвалидна количка.

– Колко ви дължа? – попи тя, като посегна към чантата си.

– Николко, – каза той.

– Но с това изкарвате прехраната си, – каза тя.

– Има и други пътници.

Без да се замисли, той се наведе и я прегърна. Тя го притисна здраво към себе си.

– Вие подарихте на една старица, малко щастие, – промълви тя, – благодаря ви.

Той стисна ръката й и си тръгна. Зад него вратата на дома се затвори. Това беше звук от една затваряща се страница от книгата на един живот….

Кое е най-важното в живота? Ние очакваме животът да се върти около страхотни моменти. Но хубавите моменти често ни изненадват, защото са опаковани в нещо, което другите смятат за дреболия.