Михаела седеше на една пейка в парка с баща си и задаваше въпрос след въпрос:

– Какво означава да действаш нормално? Правя различни неща и си мисля, че постъпвам добре, но … другите реагират остро.

– Нормалното ли? – леко се усмихна бащата. – Това е поведение, което е типично и очаквано, стандарт определен от обществото.

– Но всеки разбира нормалното по свой начин, – махна с ръка Михаела. – Хората са толкова различни.

Бащата замълча, а после добави:

– Нормалното за дадена култура, може да изглежда неприемливо в друга. Нашите представи за нормално ни объркват спрямо другите, които са различни от нас и често не знаем как да реагираме.

– Случвало ми се е да бъда озадачена от нещата, които стават и да питам: „Кога всичко отново ще стане нормално“? – сподели Михаела.

– А понякога не се ли съгласяваш преждевременно и си казваш: „Предполагам, че новото е нормално“, – попита бащата.

– Какво толкова, – повдигна рамене Михаела. – Обикновено знаем какво да очакваме и намираме комфорт, дори това да не е добро и здравословно.

– Такава утеха не винаги е здравословна, – бащата погледна с укор дъщеря си.

– Какво ще стане ако живея живот по-добър от приетия за нормален? – Михаела предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си.

Бащата въздъхна тежко:

– Като последователи на Христос, ние сме призовани да живеем различно. Светът ни казва, че трябва да следваме сърцето си, но ние знаем, че сърцето е измамливо. Рекламите ни предизвикват, че трябва да имаме перфектно тяло, но основната ни цел трябва да бъде благочестието. Често ни казват, че трябва да поставим себе си на първо място, но ние трябва да живеем живот, в който да даваме на другите нужното, а такъв живот е възнаграждаващ.

Слави скептично присви очи:

– На приказки е лесно. Много хора твърдят, че са приели Христос, но малцина носят Неговия характер.

– Истинският последовател на Исус ….., – започна Петко дълбокомислено, но бе прекъснат от Милан.

– ….. е пълен с благодат. Закотвен е в истината и е безстрашен в любовта. Не играе на сигурно.

– Той обича цялостно, – обади се и Методи. – Прощава от сърце и живее отдадено за другите.

– Ако казваме, че Го следваме, но животът ни не Го отразява, какво всъщност следваме? – попита Слави.

Милан плесна с ръце:

– Не е нужно да се имитира християнската култура. По-добре да гледаме към Христос.

– Ходим ли, както Исус? Отразяваме ли Неговата природа в начина, по който обичаме, водим и живеем? – въздъхна дълбоко Панайот, който до сега само седеше и слушаше.

– Който твърди, че живее в Него, трябва да живее както е живял Исус, – поклати глава Станимир.

Останалите се съгласиха с него.

Филип жестикулираше мощно:

– Зад несигурността на човек се крие гузна съвест.

– То си е така, – съгласи се Павел. – Колкото повече лъжем и предаваме, толкова повече се страхуваме, че ще бъдем предадени. Вследствие, на което хукваме, въпреки че никой не ни преследва.

– Това надхвърля угризенията на съвестта за минали грешки, – наклони на една страна глава Филип.

– Погледни, дори в съвременната ни култура се наблюдава странно упорство на вината, – каза Павел. – Борим се с усещането, че нещо с нас не е наред. Не сме това, което трябва да бъдем.

– Така само се подтиска знанието, че сме грешници, – леко се усмихна Филип.

– А който има чиста съвест е смел, защото греховете му са покрити от Божията благодати и миналото не го преследва, – добави Павел.

– Забелязал съм, – сподели Филип, – че когато не изповядам неща, които зная, че са грешни, започвам да се претоварвам с работа и приемам прекалено много ангажименти. Сякаш искам да се отскубна от собствените си грехове, но истината е, че не мога.

– Просто позволи си да починеш в жертвата на Божия Син, – посъветва го Павел. – И тогава ще намериш покой.

Дядо Нако завъртя глава и каза:

– Нашата култура възхвалява младостта. Никой не приветства процеса на стареене.

– Какво толкова се жалваш, – засмя се дядо Марин. – Остаряването е приятно …

– Говориш глупости! – извика Нако. – Да не си откачил?

– Не, не съм, – спокойно отвърна Марин. – Колкото повече остарявам, виждам, че никога не съм бил сам. Бог е с мен. Наблюдавал ме е и е бил готова да ме хване в точния момент, за да не пострадам сериозно.

– Ти сериозно ли? – изгледа го подозрително Нако.

– Знаеш ли, че по-малко се паникьосвам. Вся още виждам само няколко крачки пред мен, но съм уверен, че Господ е с мен. Той ми открива, какво да правя, когато му дойде времето. Осигурява ми източници, от който се нуждая.

– Да, но в живота ти е имало и трудности, – възрази Нако.

– Чувствам се в безопасност в Господа, – заяви твърдо Марин. – От него завися. Неговата любов към мен е твърда канара, а целите Му са непроменими. Вярно е, че е имало и трудности и благоденствие, но и двете са ми били от полза.

Нако повдигна вежди недоверчиво.

– Чрез Исус живота ми е победоносен, – Марин говореше възторжено. – Аз съм простен и ще прекарам вечността с Него.

Слави бе вдигнал ръце и ги размахваше разпалено:

– В този свят всичко се измерва, включително и напредъкът в живота.

– Искаш да кажеше, – повдигна вежди Васил, – че не трябва да се чудим кои кариери са най-престижни, кои работни места са най-желани, кои квартали са най-комфортни, кои почивки са най-бляскави или кои коли са най-луксозни. Нашата култура ни е наложила определени еталони.

– Няма нищо лошо в кариерите, общностите или автомобилите сами по себе си, – обади се Димо, – но те не могат да дадат точна представа за напредъка в живота ни.

– Все едно да измерваш с термометър, теглото на тухла, – засмя се Божидар.

– Добре тогава, кои са нещата, чрез които правилно би се измерил живота ни? – попита Денис, той бе най-малкият в компанията.

Няколко от групата изразиха мнението си гласно:

– Може би, как се справяме като съпрузи и бащи.

– А защо не и като приятели или съседи.

– Какви възнамеряваме да станем според Божията воля?!

– Добре, какво тогава да правим? – повдигна рамене недоумяващо Денис.

– Трябват ни нови критерии, – важно обяви, Димо.

– И какви са те? – гласът на Денис го издаваше, колко нетърпелив бе.

Божидар взе инициативата:

– Хмм …. колко вечери сте в къщи за вечеря, колко често сядате и се молите със съпругата или приятелката си, или водите разговори с вашите синове и дъщери за техните мечти и страхове. А колко често зарязваме това, което правим, за да прекараме време с приятели в нужда?

– С други думи казано, трябва да бъдем практични, – заяви категорично Слави.

Останалите се съгласиха.