Празници. Веселие. Очакване на несбъднато. И все пак…..
Малко момче се прибира от празника проведен в детската градина. Целия изцапан, изподран, а дрехите измачкани… На главата му прясно оформена цицина…
Бащата поглежда сина си, почесва се по главата и пита заинтригувано:
– Сине, какво се е случило?
– Нали разбираш, татко, – започва невинно малчугана, – в градината имахме празник. Направихме кръг около елхата и потропнахме хорце ….. Децата бяха малко, а елхата беше толкова голяма …..

Аризона няма нещо като Гранд Каньон, за това там се е добавила още една туристическа забележителност.

Това е станало, когато в северната пустиня се приземил 50 метров метеорит, който оставил зад себе си кратер с диаметър 1200 метра и дълбочина 180 метра.

Учените смятат, че този метеорит е летял със скорост 55 км/ч и е предизвикал взрив като от атомна бомба, с мощност 150 пъти по-голяма от тази пусната  над Хирошима.

Първоначално някои учени са се съмнявали, че кратера е образуван от метеорит, защото там останки от него не са открити. Съгласно съвременните представи, камъните просто са се разпръснали в кръг, заедно със съдържащите се в тях никел и желязо.

Диаметърът не е голям, но отсъствието на ерозия прави кратерът впечатляващо зрелище.

Един стар котарак срещнал малко котенце, което се въртяло в кръг и се опитвало да си хване опашката. Котаракът стоял и гледал как малкото се въртяло и падало. След това как отново ставало и продължавало да гони опашката си.

– Защо си гониш опашката? – попитал старият котарак?

– Казаха ми, – казало котенцето, – че опашката ми е моето щастие и аз се опитвам да го хвана.

Котаракът се засмял и казал:

– Когато бях малък и на мен ми казаха, че моята опашка е моето щастие. Много дни бягах след нея и се опитвах да я хвана. Падах останал без сили, след това отново ставах и хуквах да я гоня. Веднъж се отчаях и тръгнах на където очите ми видят. И знаеш ли какво забелязах?

– Какво? – с интерес попитало котенцето.

– Забелязах, че където и да ида, опашката ме следва.

Когато за първи път чух тази мелодия, тръпки ме полазиха. Тогава не знаех, що за композиция е това. Когато отново го чух, реших да разбера, кой е композитора и как се нарича. Когато научих подробностите, кръвта ми застина във вените.
По време на мъчения, изтезания и екзекуции в концентрациония лагер, „Яновский“  в Лвов, винаги свирели музика. Оркестърът се състоял от затворници, те свирели една и съща мелодия – „Танго на смъртта.“  Композиторът на тази мелодия е неизвестен. Между музикантите били Штрикс професор от Лвовската държавна консерватория, диригента на операта Мунт и други известни музиканти
На територията на Лвовска област бил построен Яновскийя лагер.
Застанали във кръг, при виковете и писъците на изтезаваните жертви, музикантите свирели в продължение на няколко часа една и съща мелодия – „Танго на смъртта“.
В навечерието на освобождението на Лвов от Червената армия, германците ликвидирали Яновския лагер. На този ден 40 музиканта плътно се наредили един до друг в кръг заградени от охраната на лагера.
Раздала се команда: “ Музика“. И диригентът на оркестъра Мунт, както обикновено размахал ръце. Изведнъж се чул изстрел и диригентът паднал. Но звуците на тангото продължавали да звучат.
По заповед на коменданта всеки музикант влизал в центъра на кръга, оставял инструмента си на земята, събличал се гол, след което се чувал изстрел и човека падал мъртъв на земята.
През цялото време на съществуването на лагера, били убити 200 хиляди евреи, поляци и украинци.

Непрекъснато мислех за това. Много по-късно, разбрах значението, което придават хората на тия странни думи.
Хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за различни неща.
И то с такива думи, които между тях се смятат особено важни, като думите: мой, моя, мое. И онзи, който казва за най-много неща мое, се смята за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная.
Преди  се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.
По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че понятието мое няма никакво друго основание освен животински инстинкт на хората, наричан от тях право на собственост.
Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят магазин“. но не носи дреха от най-хубавия плат, който има в магазина си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че понякога им се пречкат. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже.
И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои.