В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Птици от семейство медопоказващи обичат да ядат пчелен восък, но не са в състояние да проникнат в кошера.

Вместо това те търсят хора или други бозайници, които ядат мед.

Долитат до тях и ги подканят да ги последват, а след това ги довеждат до пчелите.

След отварянето на кошера, човек събира меда, а птиците имат достъп до восъка.

Село Кандован е разположено в северозападен Иран. То е известно не само за красотата на природата си, но и с уникалните си жилища.

Повечето домове са издълбани в пещерите под формата на конус, образувана от вулканична лава и пепел. Общият пейзаж прилича на гигантска колония от термити.

Жителите на Кандована твърдят, че селото им е на повече от 700 години. То е било създадено за укритие от приближаващата монголска армия. Тези жилища се наричат Каран, което на тюркски буквално означава пчелни кошери.

През годините хората са разширили жилищата си. Сега пещерите са разделени на няколко етажа. На тях се намират стаи, навеси, дрешници, места за животните. На някои от тях има балкон, прозорци, врати и стълби издълбани в скалите.

Пещерите са едни от най-енергийно ефективните домове в света. Те предоставят достатъчно изолация през зимата и защита от летните горещини.