Днес беше кошмарен ден. Всичко вървеше наопаки. За беда шефът на фирмата Генади Славов бе загубил някъде настроението си. Очите му хвърляха огнени искри. А ако някой го погледнеше щеше да го изпепели.

Денис Живаров бе един от най-компетентните сътрудници във фирмата. За нещастие точно в този ден той срещна в коридора Славов.
Генади изсумтя и изкрещя в лицето на Живаров:

– Това отчети ли са? Не можело….. Трябваше да натиснеш Силов по-яко, тази сделка ми бе необходима….

Денис мълчеше. Той разбираше, че каквото и да каже на шефа си, той нямаше да го чуе.

В Славов клокочеше вулкан, който всеки момент можеше да изхвърли огнен гняв и да помете всичко наоколо.

– Некадърник, – Славов доближи лицето си до това на Живаров. – От днес не те искам тук, премести се в стаята на онези дребосъци, които изпращам насам натам за дребни поръчки.

Денис разбра. Той не се нуждаеше от повече обяснения.

„Преместват ме от по-висок пост на служба, която няма да ми даде възможност да развия творческия си потенциал“ – въздъхна тежко Живаров.

Денис не изрази възмущението си гласно, нито се възпротиви на Славов, а се премести в стаята на долния етаж.

Минаха две седмици.

Славов едва не се сблъска с Живаров на входа на фирмата.

– Е, как намираш новата си длъжност? – попита Славов.

– Не почтеното и високо място правят човека благороден, – каза съвсем спокойно Живаров. – Достойният и почтен мъж трябва да превърне работата си в уважавана и заинтригуваща. Във всяка дейност трябва да се търси живеца и сърцевината, за да са превърне тя във важна и изпълнена със смисъл.

– Прав си, Живаров, – наведе глава Славов, – сгреших в яда си и те преместих на по-нисък пост. През тези две седмици много ми липсваше твоят съвет и твоето рамо, което ме подкрепяше винаги. Върни се на старата си служба.

Живаров се усмихна и двамата сърдечно си стиснаха ръцете.

Жена с нетърпение очакваше да се роди детето ѝ, но когато това стана тя възкликна:

– Какво е това чудовище? Не го искам!

Така малкото момиченце, което беше болно, бе отпратено в един детски дом. Нарекоха я Мара.

Никой не я обичаше в този детския дом. Когато идваха хора да осиновяват деца, възпитателката ѝ казваше:

– Затворете Мара в килера, за да не плаши посетителите.

Но веднъж забравиха да я скрият и топката, с която Мара си играеше изскочи в коридора.

Там стоеше много красива двойка. Жената беше облечена в бяло, а мъжът бе в син костюм.

Когато двамата видяха Мара в един глас възкликнаха:

– Искаме да осиновим това момиченце.

В детския дом ѝ завиждаха. Никой до този момент не можеше да си представи такова нещо. Това грозно същество да бъде осиновено.

Мара отиде да живее при приемните си родители.

Когато пристъпи прага на новия си дом момиченцето бе изумено:

– Колко е красиво тук. Сякаш съм попаднала в дворец.

Родителите ѝ много я обичаха и правеха всичко възможно тя да оздравее. Усилията им не отидоха напразно.

Мина доста време и Мара се превърна в красавица. Когато порасна започна да се занимава с благотворителност.

Веднъж посети дома, където бе оставена след раждането си.

Когато им се представи:

– Аз съм Мара, онова грозно същество, което криехте в килера, когато идваха хора да осиновяват деца.

Всички я гледаха изумени и не можеха да повярват на очите си. Тяхното малко чудовище се бе превърнало в прекрасна жена.

Когато видите някой зле облечен или изглежда отблъскващо не го замеряйте с камъни. Ние всички сме деца на Бога и не е важно как изглеждаме.

Не напразно старите хора казват:

– Не плюй в кладенец, защото ще дойде време да пиеш от него вода.

Или с други думи казано: Не създавай неприятности и не вреди на никого, защото това може да се върне върху теб като бумеранг.

В стаята беше толкова тъмно, че мракът можеше с нож да го режеш. Светльо седеше на края на леглото, подпрял главата си с длани.

Той не можеше да изчисти спомена, който постоянно го тревожеше.

Завари баща си пред тоалетката на майка си.

„Сигурно му е свършил одеколона за след бръснене – помисли си Светльо – и търси нещо подходящо за да го замести“.

Тогава баща му стреснато се обърна, а той се шокира.

Мъжът срещу него, човек на средна възраст, имаше подчертано ярко червило на устните си. Забелязваха се бледо изписани зелени сенки, а очите му бяха подчертани с черен молив.

Светльо веднага избяга от стаята. Това, което видя, умът му не можеше да го възприеме.

– Защо е пред тоалетката на мама? На жена ли се прави? – уплашено си каза той.

Баща му го настигна в коридора, хвана го за рамото и каза:

– Не споменавай нищо за това пред майка си.

По-късно Светльо заварваше баща си да се кипри и конти там. Дори веднъж забеляза на краката му обувки на високи токчета, а пред огледалото мереше върху себе си някои от роклите на майка му.

За Светльо това бе истински ад. Той не смееше да сподели с никого това. Ако кажеше в училище на някой от приятелите, щеше да му се присмее, а майка си не смееше да погледне в очите.

Минаха няколко месеца и майка му узна. Тогава родителите му започнаха да се карат и един ден баща му каза:

– Аз си тръгвам.

Светльо трепна, но нищо не отговори. Външната врата хлопна и настана тишина.

Скоро се прибра и майка му:

– Отиде ли си?

Светльо само кимна с глава.

Тя седна на дивана и каза:

– Отвори прозореца, да се от мирише.

– Добре….

Майка му се разплака. Светльо дойде и я прегърна. Хлипайки тя започна да говори:

– В началото не се досещах, че той …. има нещо общо с пазача при училището. Виждах ги заедно, но за мен това ….. бе нормално. Мъже се срещат, ….. пият заедно, ходят на риба или мачове ….

Болката ѝ изригна в нестихващ плач. След като се успокои продължи:

– Щях да му простя. Човек се обърква. Но той нямаше намерение да се отказва……. И с кого тръгнал? С този тъмнокож човек, не е негър, но кожата му е такава …..

– Мамо, как не си го усетила? – смутено попита Светльо.

– Мислех си, че хората си омръзват ….. Толкова години сме заедно, няма да си лягаме всяка вечер все едно за първи път го правим.

– Аз го заварих пред тоалетката ти, а ти как разбра?

– Защо не ми каза? От колегите си научих, че когато ме нямало в къщи отивал при Наско пазача и там се бавел дълго. Никой не подозирал нищо лошо в това. Но един ден човек от квартала потърсил пазача и ги заварил, вратата не била заключена

Светльо бе отвратен. В живота му всичко се обърка.

„От сега нататък, как ще живея? – идваше му и на него да се разреве. – Майка имам, но кой е баща ми? Или имам две майки? Тогава какво съм аз?“

Бе тежък и изнурителен ден. Дарина Станчева бе прекарала поредната си операция, но нещо в лицето ѝ подсказваше, че бе потресена от нещо, което се бе случило.

Някаква дълбока болка се четеше в сините ѝ очи. Какво бе предизвикало смут в душата ѝ и толкова я бе разстроило?

Колегите ѝ я уважаваха като ценен специалист. Обичаха я пациентите и техните роднини. Дарина бе стриктна в работата си и много рядко бе допускала грешка през дългите години на работа в болницата.

Както винаги след училище веднага в болницата пристигаше дъщеря ѝ Виолета, с която малко след това си тръгваха.

Виолета видя майка си и изтича насреща ѝ. Дарина прегърна дъщеря си с болка и каза:

– Аз убих внучката си.

Виолета я гледаше изненадано и не можеше да разбере, какво бе развълнувало толкова много майка ѝ.

Дарина приседна на близката пейката в коридора и се разрида. Между хлипанията тя постоянно повтаряше:

– Аз убих моята внучка …Убих я…. моята внучка….

„Аз съм още ученичка, – помисли си Виолета, – а брат ми Трифон още не се е оженил. Каква внучка? Мама се е побъркала!“

– Мамо съвземи се, – побутна я Виолета. – От къде я измисли тази внучка?

– Днес правих аборт на едно младо момиче, – обърса сълзите си Дарина. – Не видях лицето ѝ, защото ме повикаха внезапно, за да заместя колега. Но когато я видях след операцията, едва не припаднаха – и Дарина отново заплака.

– Кое беше това момиче? – Виолета буташе майка си, искайки да я изтръгне от мъката ѝ.

– Наталия… – и сълзите отново потекоха като неспирен поток, – приятелката на брат ти.

– Какво се е случило? – тръсна глава недоумяващо Виолета.

– И аз не знам, – опита да се овладее Дарина, – но когато излязох в коридора видях брат ти.

– Батко? Какво е правел тука? – попита Виолета.

– Веднага го попитах и аз: „Защо Наталия е тук?“ Той наведе глава и ми каза сконфузено: „Аз я доведох….Така решихме…. Рано ни е за деца…..“.

Виолета гледаше майка си ужасена.

– Изкрещях в лицето му: „Какво си направил? Повече да не си стъпил в дома ми. Не искам да гледам глупак, който не се замислят какво правят, а след това по много грозен начин гледат да прикрият грешката си“, – завърши разказа си Дарина.

Виолета прегърна майка си и се присъедини към нейния плач.

Училищният звънец огласи сградата на училището. Децата бързо заеха местата си, а учителите с дневници под ръка закрачиха към класните стаи.

Николина Стоянова видя разплакано момиченце в коридора, което с развълнуван глас ѝ сподели:

– Откраднаха ми джобното ножче.

– Мило дете, не бива да бързаме да обвиняваме някой в кражба, – каза Стоянова, като погали момичето по главата.

– Но какво да правя? – изплашено попита детето.

– Ще ти разкажа една история, – каза учителката, – може тя да ти помогне.

Момичето впери очи в нея, а тя започна своя разказ:

– Преди няколко години от един богат джентълмен откраднали много скъпа вещ, която била спомен от негов починал приятел.

– Този човек отишъл ли е в полицията, да разкаже за кражбата? – нетърпеливо се обади момичето.

– Не! – засмя се Стоянова. – Той просто застанал на колене и започнал да се моли: „Господи, нека съвестта на крадецът не му дава мира дотогава, докато той не донесе откраднатата вещ“.

– Донесъл ли я е? – попита нетърпеливо момиченцето.

Стоянова без да обръща внимание на прекъсването от страна на детето, продължи разказа си:

– На същия ден вечерта, някой почукал на вратата на богатия човек. Когато я отворил, пред него стоял мъж, който бил скромно облечен. Той със сълзи на очи казал: „Моля да ми простите, господине! Аз откраднах от вас скъпа вещ. Но не можех да намеря покой, докато не взех твърдо решение да дойда и да ви я донеса“.

Момиченцето гледаше с ококорени очи учителката.

– Направи и ти така, – посъветва детето Стоянова, – вероятно ще получиш обратно ножчето си.

Момичето само поклати глава и си тръгна вече успокоено.

На другия ден същото дете срещна Стоянова и със сияещо лице радостно каза:

– Послушах съвета ви. Разказах на Господа за болката си, а тази сутрин ножчето ми беше на мястото си.