Виктор все от нещо бе недоволен. Постоянно му не достигаше желаното.

Той бе щастливо женен. Имаше две красиви деца. Разполагаше с двуетажен дом, едноетажна вила и кола, която не гореше много, и бе елегантна на вид.

И все пак той се оплакваше от финансовото си състояние.

Животът му бе пълен с любов и смях. Основните му нужди и удобства бяха осигурени. За такива неща много хора само си мечтаеха, но ….

– Искам да бъда богат, – мърмореше си Виктор в колата.

Недоволно оглеждаше всичко наоколо и продължаваше в същия дух:

– Имам жена и деца, приличен дом и вила, красива кола, но …. би било хубаво ако имах неограничен брой пари като Делян. Той изглежда толкова щастлив.

Виктор осъзнаваше, че понякога животът ставаше труден особено, когато се появят неочаквани сметки, за които човек няма пари.

богатство

– Не искам много, – казваше си сам на себе си. – Просто ми е нужно несметно богатство. Нима прекалено много искам?

Виктор бе чувал, че мъже продават душите си за такова нещо.

Ако имаше несметно богатство, дали това щеше да го удовлетвори?

Едва ли!

Празнотата в душата на човека не може да се запълни с пари. Това може да направи единствено Бог.

Любо имаше дванадесет местна кола, с която превозваше пътници.

По време на ограниченията около епидемия, която бе плъзнала по целия свят, доходите му секнаха.

Когато всичко свърши и той отново можеше да кара хора, си каза:

– Сега ще си наваксам.

Този ден той забеляза Тони, който седеше на пейката и бе много притеснен.

– Всяка минута е от значение, – каза си Любо, – колкото повече пътници, толкова повече пари.

Нещо го зачовърка отвътре.

– Човекът има нужда от помощ. Мога ли да го подмина? Ами ако аз изпадна в подобно положение …

Любо слезе от колата, отиде до Тони и изслуша болката му.

Успокои го и дори му помогна с пари. Бяха последните му, но Тони бе в голяма нужда.

В същия ден, Любо имаше много пътници. Изкара доста пари. Това, което даде на Тони, не само му се върна, но се утрои.

– Верен е Бог, – усмихна се Любо. – Моите нужди са Негова грижа. Само трябва да го следвам.

Хари крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Много бързо ли се движа? Да не би да работя прекалено? Е, вярно е, че се опитвам да контролирам всички и всичко около мен, но това лошо ли е?

Дядо му го чу и се засмя:

– Това дори е изтощително.

– Да, така е – съгласи се Хари, – но …

Старецът погледна внука си, премигна с очи и добави:

– Само Бог вижда и знае всичко, не забравяй това …

– Аз не казвам, че знам всичко, – прекъсна го внукът му. – Ставаше дума за контролът.

– Контролира само Този, Който знае всичко.

Хари наведе глава.

– Какво прави баща ти, когато му се свърши горивото на колата? – попита дядото.

– Отива на бензиностанцията, – бързо отговори Хари.

– И ти така прави, – посъветва го дядо му. – Изпълни резервоара си, а това става при общение с Бога, дали чрез молитва или четене и разсъждаване върху Словото Му …

– И Той ще направи всичко, което не мога, – възкликна Хари.

Една вечер Малин искаше да посегне на живота си. Бе стигнал дъното и не намираше изход от състоянието си.

Узнали това, негови приятели го заведоха в християнски център за лечение.

Още от вратата Малин твърдо заяви:

– Аз съм заклет атеист. Бог ми изигра мръсен номер като ме доведе тук.

Той изтрая едва четири дни в център. И когато бе вече решил да си върви, се случи нещо невероятно.

Докато говореха отвън пред центъра спря една кола. От нея слезе мъж, който се запъти към Малин и говорещите с него.

Той се спря, погледна групата и каза:

– Ако някой тук мисли да се самоубие, искам да те насърча да помислиш отново. Бог те обича и иска да живееш. Този тюрбан на главата ми е превръзка. Опрях пистолет в главата си и дръпнах спусъка. За щастие оцелях, за да мога да дойда тук и да ти кажа да не го правиш. Бог те обича.

Този ден Малин загуби своя атеизъм.

– До сега съм смятал, че да вярваш в Бог е смешно, но знам че тези думи, Той специално изпрати за мен. Бог е любящ. Той е заинтересован от мен.

Съдбата не е въпрос на случайност, тя е въпрос на избор. Това не е нещото, което трябва да се чака, а това което трябва да се постигне.

Това бе невероятно. Семейство Иванови имаха малки деца и вечно закъсняваха за църква.

Но днес те пристигнаха в 9:58. Четиримата членове на семейството се настаниха удобно и службата започна в 10:00.

Спас и Николета Иванови посещават църквата от десетина години и никога не са идвали навреме.

– Не знам как да обясня, че успяхме, – смутено размахваше ръце Спас.

– Виждала съм Господ да се движи по мощни начини и преди, но никога нещо подобно, – сподели Николета.

– Всъщност Бог може да е задържал слънцето неподвижно, за да доведе семейството ни на църква навреме. Все още не знаем точното естество на това как Господ е извършил това невероятно чудо, – възкликна разгорещено Спас от новото си откритие.

– Странно, но никое от децата не плачеше, когато пътувахме с колата до църквата, – плесна с ръце Николета. – Слава на Господа!

Много млади семейства в църквата започнаха да се молят за подобно чудо.