Завоят бе остър. Валеше като из ведро.
Инат Своенравов влезе в завоя с осемдесет. Колата стана непослушна и занесе. Срещу нея се зададе ТИР.
На сантиметри от него Своенравов успя да овладее колата.
Все пак това беше неговата кола. Той е лудо влюбен в нея. Обичаше я повече от жена си и децата си.
До втори март на две хилядната година Инат се заглеждаше по жени, че кой не го прави днес, но на тази дата взе шофьорска книжка и от тогава се заглежда само по коли.
А ето какво стана само за секунди. Тежкия ТИР връхлиташе малката лада. По това време Инат само си подсвиркваше безгрижно с уста.
Колата усетила опасността стъпи здраво на гумите си и в последния момент се хвърли в канавката. Канавката е мястото за всеки, който добре се е почерпил в някое заведение, преди да тръгне на път.
– Боже, какво правя в канавката, – попита уплашено Своенравов, – нали само една чаша изпих?
А дали бе една и той съвсем ясно не си спомняше.
Ладата прилича на нещо което бе леко сплеснато между ръцете на великан. Тирът продължи без да спре.
Минаха една две коли, но шофьорите си обърнаха главите на обратната страна. Сигурно са си казали: „Добре, че не сме ние“.
Невероятно, но една кола все пак спря.
– Да те закарам до една ремонтна работилница, оттатък града е, – и спрелият шофьор започна да вади въже от багажника си.
– Вече звънях до „Пътна помощ“ и полицията, – каза Инат, – трябва да ги дочакам.
А в същото време си помисли: „Сякаш съм ги поканил на любовна среща …..притрябвали са ми“.
Но въпреки всичко не тръгна с предложилия му помощ.
Човекът хвърли ядосано въжето в колата си, тръшна вратата, запали и показа на Инат как се излиза от завоя с пълна газ.
