Студ и сняг. Изведнъж тишината бе нарушена от воя на полицейски коли, които се движеха по улицата. Изглежда някого търсеха.
Вероника се готвеше за сън. Когато мина край прозореца ѝ се стори, че в гаража свети. Това бе необичайно. Сърцето ѝ силно заби.
Тя погледна още веднъж внимателно през прозореца. Сега бе напълно убедена, че вижда мъж наметнат с плащ.
– Ако греша, ще изпадна в глупаво положение, – каза си Вероника. – Но той е там, аз го виждам.
И хукна към спалнята на родителите си.
– Мамо, – прошепна тихо Вероника, за да не събуди баща си, – Мисля, че в гаража има някой. Ела и сама се убеди.
Майка ѝ погледна през прозореца и се съгласи с дъщеря си.
– Сега какво ще правим? – попита Вероника. – Ще будим татко или ще викаме полицията?
– По-добре е да събудим баща ти, – каза майка ѝ.
– Татко, – приближи се Вероника до спящия си баща, – в гаража има някой.
Баща ѝ скочи веднага и веднага погледна през прозореца.
– Къде казахте, че виждате този човек? – попита бащата. – Доколкото се сещам от тази страна на гаража има храст.
– Това не е храст, – извика Вероника. – Ето, той си обърна главата и ни погледна.
Без да каже нищо, бащата взе фенера и излезе.
– Татко, пази се! – извика след него Вероника много притеснена.
Майката и дъщерята не откъснаха поглед от гаража. А фигурата изобщо не се помръдваше.
След няколко минути бащата се върна и постави фенера на мястото му.
– Е! – примряла попита Вероника.
– Обикновен храст, – каза бащата.
Вероника беше шокирана:
– Каква глупост щях да направя! Бях готова да звънна в полицията.
– Да, но това беше много страшен храст, – усмихна се баща ѝ.
„Той не ми се скара, а аз го събудих, – отбеляза Вероника. – Дори в усмивката му нямаше осъждение“.
Не става ли така и с нас в живота? Когато нещо ни заплаши, веднага тичаме при Отец и искаме едва ли не цяла армия ангели да ни пазят.
Но „може ли някой към вашите грижи да прибави още малко в живота ви“?
