Любо имаше дванадесет местна кола, с която превозваше пътници.

По време на ограниченията около епидемия, която бе плъзнала по целия свят, доходите му секнаха.

Когато всичко свърши и той отново можеше да кара хора, си каза:

– Сега ще си наваксам.

Този ден той забеляза Тони, който седеше на пейката и бе много притеснен.

– Всяка минута е от значение, – каза си Любо, – колкото повече пътници, толкова повече пари.

Нещо го зачовърка отвътре.

– Човекът има нужда от помощ. Мога ли да го подмина? Ами ако аз изпадна в подобно положение …

Любо слезе от колата, отиде до Тони и изслуша болката му.

Успокои го и дори му помогна с пари. Бяха последните му, но Тони бе в голяма нужда.

В същия ден, Любо имаше много пътници. Изкара доста пари. Това, което даде на Тони, не само му се върна, но се утрои.

– Верен е Бог, – усмихна се Любо. – Моите нужди са Негова грижа. Само трябва да го следвам.

Хари крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Много бързо ли се движа? Да не би да работя прекалено? Е, вярно е, че се опитвам да контролирам всички и всичко около мен, но това лошо ли е?

Дядо му го чу и се засмя:

– Това дори е изтощително.

– Да, така е – съгласи се Хари, – но …

Старецът погледна внука си, премигна с очи и добави:

– Само Бог вижда и знае всичко, не забравяй това …

– Аз не казвам, че знам всичко, – прекъсна го внукът му. – Ставаше дума за контролът.

– Контролира само Този, Който знае всичко.

Хари наведе глава.

– Какво прави баща ти, когато му се свърши горивото на колата? – попита дядото.

– Отива на бензиностанцията, – бързо отговори Хари.

– И ти така прави, – посъветва го дядо му. – Изпълни резервоара си, а това става при общение с Бога, дали чрез молитва или четене и разсъждаване върху Словото Му …

– И Той ще направи всичко, което не мога, – възкликна Хари.

Една вечер Малин искаше да посегне на живота си. Бе стигнал дъното и не намираше изход от състоянието си.

Узнали това, негови приятели го заведоха в християнски център за лечение.

Още от вратата Малин твърдо заяви:

– Аз съм заклет атеист. Бог ми изигра мръсен номер като ме доведе тук.

Той изтрая едва четири дни в център. И когато бе вече решил да си върви, се случи нещо невероятно.

Докато говореха отвън пред центъра спря една кола. От нея слезе мъж, който се запъти към Малин и говорещите с него.

Той се спря, погледна групата и каза:

– Ако някой тук мисли да се самоубие, искам да те насърча да помислиш отново. Бог те обича и иска да живееш. Този тюрбан на главата ми е превръзка. Опрях пистолет в главата си и дръпнах спусъка. За щастие оцелях, за да мога да дойда тук и да ти кажа да не го правиш. Бог те обича.

Този ден Малин загуби своя атеизъм.

– До сега съм смятал, че да вярваш в Бог е смешно, но знам че тези думи, Той специално изпрати за мен. Бог е любящ. Той е заинтересован от мен.

Съдбата не е въпрос на случайност, тя е въпрос на избор. Това не е нещото, което трябва да се чака, а това което трябва да се постигне.

Това бе невероятно. Семейство Иванови имаха малки деца и вечно закъсняваха за църква.

Но днес те пристигнаха в 9:58. Четиримата членове на семейството се настаниха удобно и службата започна в 10:00.

Спас и Николета Иванови посещават църквата от десетина години и никога не са идвали навреме.

– Не знам как да обясня, че успяхме, – смутено размахваше ръце Спас.

– Виждала съм Господ да се движи по мощни начини и преди, но никога нещо подобно, – сподели Николета.

– Всъщност Бог може да е задържал слънцето неподвижно, за да доведе семейството ни на църква навреме. Все още не знаем точното естество на това как Господ е извършил това невероятно чудо, – възкликна разгорещено Спас от новото си откритие.

– Странно, но никое от децата не плачеше, когато пътувахме с колата до църквата, – плесна с ръце Николета. – Слава на Господа!

Много млади семейства в църквата започнаха да се молят за подобно чудо.

Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“