За всекиго по нещо

Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.

Беки и Джим известно време бяха в Бейрут. След известно време трябваше да отидат в селище, което бе на няколко минути от мястото, където ИДИЛ воюваше с Ливан.

Преди да потеглят с колата си ги накараха да попълнят един формуляр.

– Виж, колко странно е озаглавен този документ, – Беки посочи с пръст името.

Там бе написано: „Доказателство за живот“.

– За първи път в живота си, трябва да доказвам, че съм жив, – засмя се Джим.

По-късно когато вече пътуваха в колата, връщайки се към случилото се Джим попита:

– Какви са доказателствата, че съм жив и живея? Това, че карам кола? Моите регистрационни номера тук и там? Възможно ли е тези факти и подобни на тях да описват само моето съществуване.

– В повечето случаи ние не избираме между живота и смъртта, – обяви Беки, – а между съществуването и смъртта.

– Права си, – възкликна Джим. – Всъщност ние никога не избираме да живеем. Парализирани сме от страха, че ще умрем и от всички дейности като провал, разочарование и разбито сърце.

– Именно този страх ни кара да заменим живота със съществуването.

– И какво излиза? – тупна с ръка по волана Джим. – Каквито и обещания Бог да желае да изпълни в живота ни, каквито и богатства да ни очакват, ние ще ги намерим само когато изберете живота пред съществуването.

– Независимо от нашия статус или социално-икономически произход, трябва да спрем да чакаме някой да направи живота ни важен. Трябва да действаме и да се държим така сякаш живота ни зависи от това.

– Какъвто и избор да направим в живота си, – въздъхна Джим, – дори няма никакво значение колко ще постигнем, но едно е сигурно, животът ни ще свърши един ден тук на земята.

– Всеки от нас трябва да си зададе въпроса: Ще живеем ли истински или ще стоим и ще чакаме смъртта да ни покоси?

Още от сутринта всичко му вървеше наопаки. Изтърва автобуса, а другият щеше да дойде след половин час.

Закъсняваше.

Изведнъж до него изсвириха спирачки и спя кола.

– Вики, накъде? – попита го шофьора на колата.

– О, Радо, тъкмо на време идваш, – възкликна Виктор. – Закъснявам вече.

– Къде да те хвърля? – услужливо попита Радослав.

– Пред църквата.

Колата потегли.

Когато пристигнаха Виктор бързо благодари и ускори крачка към църквата.

Хвалението бе свършило.

Нямаше много места и Виктор се настани до едно малко момче. Леко се наведе и шеговито попита детето:

– Къде според теб се намира душата на човека?

Момчето се замисли и отговори:

– Предполагам в главата, защото всички разсъждения идват от мозъка.

След това то се усмихна и се поправи:

– Не, душата е в кръвта.

– Вярно, но в кой стих го пишеше? – почеса се по главата Виктор.

Пастирът започна да проповядва и двамата млъкнаха.

Топлото време се задържа, въпреки че сутрините бяха доста студени. Още не се бе разсъмнало, а водата в съдовете по двора имаше тънка ледена кора.

Марин се бе обезсърчил от хората край себе си, телевизията, радиото и вестниците, които постоянно бълват страх и безнадежност.

Богдан го забеляза малко преди да влезе във входа на блока си, върна се няколко крачки назад, тупна го по рамото и каза:

– Радостта не е естествено отражение в живота ни. Тя е свръхестествена.

– Какви ги дрънкаш, – откликна Марин. – Каква муза те е обсебила днес?

– Разбери радостта е плод на Божия Дух, а не на твоята личност. Тя не е реакцията ти при дадени обстоятелства, а чудо в един тъмен и умиращ свят.

– И какво предлагаш? Да започна да се смея като луд, без всякаква причина? Веднага ще ме приберат в лудницата.

– Само в Божието присъствие можеш да преживееш и демонстрираш радост, – отбеляза Богдан.

– Да бе, да, – усмихна се скептично Марин.

– Човече, ти не си създаден да бъдеш смачкван от депресия или да клюкарстваш по чужд адрес. Това води само до огорчение. Ето ти и един пример. Когато жена ти се ядоса, мълчи и сумти. Не ти ли се иска, тя да крещи, да се кара, поне ще знаеш от какво се е обидила. Но, не. Тя не споделя, трупа яд в сърцето си, а е създадена да се радва.

– На приказки всякак става, – сбърчи нос Марин, – по-добре виж реалността.

– Представи си, че не ти достигат пари за да напълниш резервоара на колата си и решаваш да го допълниш с пясък, – продължи с примерите си Богдан. – Какво ще стане тогава?

– Тази кола изобщо няма да тръгне, – наблегна Марин. – Освен това така ще я повредиш, че не знам, кой ще се наеме да я поправя.

– Ти така допълваш ежедневието си с гняв, огорчение и такива подобни, и се опитваш да водиш нормален живот.

– И какво да правя? Това са неща, които просто идват.

– В момента, в който допуснеш Бог да ръководи живота ти, ще изпиташ невъобразим мир и радост, независимо ситуациите през, които преминаваш.

Марин се почеса по главата и добави:

– Ще си помисля.

Валеше и не спираше. Лошото време често предлага не особено приятни сюрпризи.

Тези дъждовете предизвикаха свлачища и на места пътищата бяха препречени от паднали дървета и камъни.

Мирослав седеше зад волана на колата си. Караше много внимателно заради дъждът. Водната пелена блокираше всякаква видимост.

Изведнъж Мирослав наби спирачките.

– Какво е това? – извика той.

Изневиделица пред него се появи голям камък. Той не се двоуми. Бързо слезе от колата и с ръце се опита да изтласка камъка настрани.

Дъждът не преставаше и обилно обливаше Мирослав. Той целият подгизна.

– Много е тежък, – каза си той.

Няколкото поредни опитите на Мирослав да премести камъка, останаха безуспешни.

– Не, така няма да стане. Имам по-добра идея.

Той отиде до колата и извади въже от багажника си. Стегна го около упорития камък и седна отново зад волана.

Моторът на колата затрещя. Гумите буксуваха, но Мирослав не се отказваше и натискаше още по-силно газта.

Най-накрая успя да придвижи камъка на няколко сантиметра. Попадна на по-твърд терен и го закара в тревата край пътя.

– Най-после. Вече си мислех, че няма да се справя.

Мирослав с облекчение въздъхна и се усмихна. Той събра и по-малките паднали камъчета по пътя и ги хвърли в близкото дере.

Това е пример за човек, който не стои настрана от проблемите, а се хваща здраво, за да ги разреши.

В живота на всеки от нас се случват големи и малки неприятности. Те са като този голям камък, който се бе изпречил на пътя на Мирослав.

Готови ли сте не само да се преборите с тях, но да помогнете и на други застрашени от това, което ви е застигнало?