Навън времето бе хладно, но двамата приятели Жоро и Стефан се бяха силно разгорещили.
– Ако има наистина Бог, – наежи се Жоро, – нека се докаже, като ме удари сега.
Нищо не се случи и Жоро гордо заяви:
– Виждаш ли, няма Бог!
– Ти само доказа, че Той е милостив, – отговори Стефан. – Само чрез Божията благодат можем да бъдем спасени.
Жоро упорстваше и не искаше да приеме никакви аргументи.
Макар и млад, на Стефан бяха поверили обучението на децата в църквата и той му предложи:
– Ела в неделното училище, да чуеш какво говорят моите ученици.
Жоро неохотно се съгласи и недоволно измърмори:
– Деца, какво могат да знаят те?!
Когато двамата младежи влязоха в малката стаичка, децата с нетърпение очакваха своя учител.
– Здравейте, деца, – каза радостно Стефан. – Това е един мой приятел. Той иска да чуе какво ще му кажете за Бога. За целта ще ви задам няколко въпроса, а вие … внимавайте какво ще отговорите! Вярвам, че не напразно сме провеждали толкова уроци.
Децата затихнаха и си заеха местата. Очите им се впериха в учителя.
– Ако аз продам своята къща и колата си, и дам всичките си пари на църквата, ще отида ли Небето? – попита Стефан.
– Не! – в един глас отговориха децата.
– А ако всеки ден чистя църквата, кося тревата в двора ѝ и пазя чисто и подредено в нея, ще отида ли Небето?
– Не! – отново хорово му отговориха децата.
– Тогава как мога да попадна на Небето?
В задната част на стаята петгодишно момче извика:
– Трябва да си мъртъв спрямо греховете си и съблазните на този свят.
– Да обичаш Бога и да го следваш с цялото си сърце, – добави дребничко момиченце с руси плитки.
– Сега разбираш ли? – каза Стефан като се обърна към Жоро. – Християнската вяра, не е в това, което ние можем да направим за Бога, а това, което Той е направил за нас. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.
Самоувереността и високомерието на Жоро се стопиха. Лицето му бе замислено и напрегнато. Черупката на тщеславието му се бе пропукала.
