Елена внимателно разглеждаше щанда за играчки в близкия на дома им магазин. Тя търсеше перфектния подаръка за сина си Живко.

– Той много бързо чупи или поврежда каква да е играчка, – въздъхна тя.

– Вземете този евтин камион или полицейската кола, – посъветва я магазинерката.

– Притеснявам се, – премигна неспокойно Елена. – За колко минути ще се наслади Живко на тази играчка, преди тя да се превърне в боклук и захвърлена в някой ъгъл на стаята?!

– Днес производителите се стараят да подобрят качеството, особено на играчките за малки деца, – опита се да я успокои магазинерката.

– Ако бързо се чупят, – засмя се тъжно Елена, – това се прави с предпазна мярка.

– Как така? – повдигна изумено вежди магазинерката. – Каква предпазна мярка? С какво ще играят децата?

– Това е идеята, – поклати глава Елена. – Купуваме по-евтиното, за да осигурим безопасността на децата си.

Магазинерката бе нацяло объркана.

– Ако детето не контактува с тази играчка по-нататък, вероятността да се нарани е нула, – поясни Елена.

Магазинерката избухна в бурен смях:

– Ако е така, вземете му малко чукче. Него няма да може толкова лесно да счупи.

– Още по-лошо, – махна с ръка Елена. – Докато му обясним за какво служи и как да го използва, Живко ще ще изпочупи всичко наоколо с него.

И двете се засмяха.

Накрая Елена избра едно „безопасно“ самосвалче според нея, но то се счупи по пътя ѝ към колата.

Да се чудиш, какво да подариш на децата си за поредния празник.

Дядо Жельо много обичаше внуците си. Той често ги събираше край себе си и им разказваше интересни истории.

Днес децата бяха наострили уши и с нетърпение чакаха старецът да започне.

– Много морски костенурки са застрашени от изчезване, – с болка отбеляза дядо Жельо.

– Може би са се навъдили много животни, които ги ядат, – предположи Павката.

– Не, не, – възрази Пламен, – днес хората замърсяват природата и затова много животни изчезват.

– Това може да се случи при видове, но не и при морските костенурки, – подчерта дядо Жельо.

– Коя е истинската причината? – попита припряно Мая.

– Морските костенурки се раждат при пълнолуние, – започна да разказва старецът. – Когато се излюпят, лунната светлина ги води към океана. Техния живот е във водата. А знаете ли къде са намерени мъртви морски костенурки?

– Къде? – в един глас извикаха нетърпеливо децата.

– Между осветеният от пълната луна път във водата и изкуствената светлина, която идва от крайбрежните къщи, лампите и фаровете на минаващите коли, – отговори дядото. – Изкуствената светлина е заблудила костенурките и ги е отвела към смъртта.

Тежка въздишка се отрони от детските гърди.

– Но хубавото е, – дядо Жельо се усмихна, – че неустоимата светлина на Исус, ни води към живот. Неговото слово е светилник на нозете ни и виделина на пътеката ни. Той ни дава сила да бъдем светлината Му в този тъмен и мрачен свят.

Децата се оживиха, а старецът продължи:

– Ако прилагате Словото Му в живота си всеки ден, ще можете добре да разпознавате изкуствената светлина на врага. Останете в осветения път на Господа и светете ярко за Христос в дома си и навсякъде по тази земя.

Когато се събудеше сутрин Кремена изпиваше първата си чаша кафе. Чувстваше се невероятно.

В десет сутринта изпиваше втората чаша кафе. Този път имаше известно оживление, но не толкова, колкото преди.

Следобед, когато децата си лягаха да подремнат, тя изпиваше третата си чаша кафе, но този път нямаше оживление.

– Какво става? – питаше се Кремена. – Нима тялото ми свикна с кафето? Всяка чаша кафе доставя все по-малко и по-малко всеки път.

Кремена се замисли и стигна до следния извод:

– Същото е и с щастието. Всичко, което ни дава оживление от щастие, става все по-малко и по-малко следващия път. Може да е нова кола, нов тоалет или нов приятел. Каквото и да е, свикнали сме с него. Ето защо това, от което се нуждаем, не е щастие, а цел.

Тя въздъхна дълбоко:

– Ще бъдем удовлетворени само ако знаем защо сме тук на тази земя.

За да знаем защо сме тук, трябва да познаваме Бога, който ни е поставил на земята. И това е смисълът на предназначението. То никога не изчезва.

Колата на Калоян заседна в кална локва. Той много пъти завъртя колелетата ѝ, опитвайки да се измъкне, но дупката стана още по-дълбока.

– Кой може да я бутне? – замисли се Калоян. – Дори няколко души да се опитат, няма да успеят да я помръднат. Те е прекалено тежка. За вдигането ѝ да не говорим.

Калоян въздъхна дълбоко и набра на телефона си номера на Пътна помощ.

– Заседна съм в една дълбока дупка, ще дойте те ли да ме извадите? – попита Калоян.

След като обясни къде се намира, служителите от Пътна помощ му обещаха:

– След половин час сме при вас.

Дойде един камион. Закачи колата и я измъкна.

Нашите мечти, видения и задачи са колата, а Светият Дух е пътната помощ.

Получихме Божия Дух, за да можем да знаем всичко, което Бог ни е дал.

Колата е заседнала и е твърде тежка, за да бъде вдигната или издърпана от което и да е човешко същество. Мечтите, виденията и задачите в живота ни са твърде тежки, за да бъдат вдигнати или бутнати от един човек. Те трябва да бъдат извадени от сила, по-голяма от човешката.

Когато призоваваме Светия Дух вътре в нас, силата му идва и ни издърпва от трудните и дълбоките места в живота ни.

Жоро караше зад един миниван. Той бе отворил прозореца откъм себе си, защото времето бе хубаво.

Изведнъж Жоро погледна наляво и видя как едно малко паяче се опитваше да се провре в колата му. Той веднага се постара да го извади от нея.

Секунда по-късно се чу:

– Бух!

Жоро бе ударил микробуса.

– Глупаво е, че позволих на едно паяче да ми отклони вниманието, – недоволно мърмореше Жоро под носа си. – Такава голяма бъркотия стана. Просто за миг забравих да шофирам.

На Жоро това малко паяче му се стори прекалено голямо и опасно.

– Как можаха да допусна, умът и душата ми да позволят, да ги контролира плътта ми, – кореше се Жоро. – Можех да нараня себе си или някои други, само защото позволих на едно такова малко нещо да ми изглежда важно.

Така се случва и в живота ни.

Караме, справяме се добре, фокусираме се върху нещо, ……

Внезапно нещо малко се появява в полезрението ни, за да ни разсее.

Малко след това, осъзнаваме, че сме отвърнали поглед от Исус и призива, който Бог има за живота ни.

Да, това малко нещо, понякога успява да ни спре, забави или ни кара да се откажем.

Нека не преувеличаваме малките проблеми или минималните неуспехи.

Дори ако неуспехите изглеждат гигантски в момента, помнете, че нищо не е толкова голямо, колкото нашия Бог.

Когато загубим фокус, нека се върнем и да насочим погледа си към това, което е важно, а именно Исус Христос и животът, който Той ни е дал, за да живеем.